Димитри Иванов е журналист и преводач, в момента води седмична рубрика във в. “Сега”, която е най-четената авторска рубрика в Интернет на български език (виж тук за неговата колонка и кои са най-четените коментатори в мрежата).
Работил е в телевизия, агенция БТА, вестници. Роден е през 1932 г. в Асеновград в заможно семейство. Учи във френския колеж в Пловдив.
В началото на 50-те години следва френска и английска филология в Софийския университет, но е изключен като неблагонадежден и завършва Икономическия институт (днес УНСС). Работи 20 години в Българска телеграфна агенция. През 1977 г. отива в БНТ, а от 1978 г. става част от екипа на “Всяка неделя”.
През 70-те и 80-те години работи и като преводач, превеждал е Хемингуей, Уилям Голдинг, Съмърсет Моам и др. Имал е късмета да прави преводи в директни предавания за някои от най-вълнуващите събития на 20-и век като убийството на Кенеди, кацането на Луната и др.
През 1986 г. съобщава в новините на “Всяка Неделя” за авария в Чернобил, 5 дни преди официалната информация от Съветския съюз – нещо, което е нарушение на тогавашния информационен ред в тоталитарната държава.
След 1989 г. за кратко е шеф на втори канал на БНТ – “Ефир 2″ и зам.-директор на телевизията. По-късно заедно с Тома Томов води седмичното предаване „Наблюдател“. Правил е репортажи, документални филми и интервюта със световноизвестни политици, писатели.
В последните 10 години е колумнист във в. „Сега“. Колонката му се оценява на границата между художествената литература и публицистиката. Анализите му са с неподражаем стил, преплетени с лични спомени за събития и хора.
През 2002 г. получава орден „Стара планина“ за заслуги в областта на журналистиката и по повод 70 години от рождението му. През 2004 г. получава наградата „Черноризец Храбър“ за цялостно творчество. През юни 2008 г. на фестивала Mediamix’08 в Албена получава награда за цялостен принос в медиите.
Димитри Иванов обявява през 2004 в коментарната си колонка, че е имал връзки с тайните служби. През 2008 г. името му излиза в списък на агентите в медиите.
По данни на комисията по досиетата между 1960 и 1984 година той работи като агент на Второ и по-късно прехвърлен към Шесто управление на Държавна сигурност под псевдонима Стефан. В документите има донос за него от 1960 г., че “изпъква като един чужд на нашата съвременност елемент, пленен от всичко западно”.
ДС се опитва да вербува хора, които имат неблагонадежден произход като Иванов и знаят чужди езици. Опитват се да вербуват и него, той отначало се съпротивлява, но после е картотекиран и без да подпише нужната декларация.
Възлагани са му задачи за контакти с чужденци и мисии в чужбина. След като напуска БТА, Иванов се настройва срещу режима и опитите на ДС да искат от него информация за колегите му в телевизията. Според донесенията излиза от “идеологическия контекст”.
През 1984 г. е изключен от агентурния апарат с квалификация: “Не изпълнява поставените му задачи, като се оправдава със служебна заетост”.
Така от агент, Иванов е прехвърлен към “вражеския контингент”. Димитри Иванов днес живее затворено, отказва интервюта. Интервюто по-долу е взето преди няколко години, не е публикувано досега и се отнася за пътя му като телевизионен журналист и работата му във “Всяка неделя”.
– Г-н Иванов, кога и как професионалният ви живот се обвърза с телевизионната журналистика?
Димитри Иванов. Снимка: Иван Бакалов
През 60-те години имаше само един излъчвател – това беше телевизионната кула. По това време работех в БТА. Бях дежурен на смяна и ми звънна телефона. Казаха ми, че се обаждат от Българска телевизия, а аз още нямах телевизор тогава. Попитаха ме имам ли новини, относно убийството на Кенеди – годината е 1963. Отговорих, че имам новини – та пред мен бяха “Ройтерс“, “Асошейтед прес“, тогава имаше и една агенция “United Press International” (Ю Пи Ай), а аз съм този, който взима съобщенията, прочита ги и казва кое да се преведе.
И така, единствен аз в България, е може би и хора, които са слушали в този момент чужди радиостанции, знаех какво точно става. От телевизията казаха, че ще пратят кола. Пристигна една зелена джипка и аз се качих. Отидохме право в кулата – за първи път влизах там. Времето за новините наближаваше.
Направи ми впечатление, че стълбите са много стръмни. Пред мен вървеше Анахит Цонева – тя беше много хубава тогава. И както съм се зазяпал в нея, се спънах и паднах. Очилата ми се счупиха и влязох в студиото без тях, без да мога да чета от листовете си. Казаха ми, че мога да говоря 3-5 минути.
Започнах да казвам по памет това, което съм прочел. Когато разказах това което знаех, всички се бяха хванали за главата – бях говорил 17 минути. Тогава нямах чувство за време – то все пак се изработва по някакъв начин, пък и бях притеснен – за първи път излизам пред камера.
– И какво стана?
– След това се обадил някакъв от Политбюро, те имаха хора, които следят тези работи, и казал да не ме допускат вече в ефир. Това е така, защото не казах, че случилото се в Щатите е едно доказателство за загниването на капитализма, все пак никъде не бях прочел такова нещо. Казах, че някакви сили стоят зад тази работа, че истината трудно ще се установи. Е, то така и стана – все още не се знае истинският извършител на убийството на Кенеди.
– Още една телевизионна премиера е ваше дело – директен превод в ефир, когато американците изстрелват “Аполо“ до Луната през 1969 г.?
– Да. Тогава в телевизията се чудеха какво да правят, защото в такъв пропаганден момент… не можеш да мълчиш, защото хората ще научат. Тогава също се случих на смяна в БТА и изведнъж ме извикаха в телевизията. Аз също следях историята с “Аполо“. Казаха ми да превеждам зад кадър, защото се получаваше картина от стъпването на Нийл Армстронг на Луната.
– Какво още работехте за телевизията в тези години?
– Правех едно предаване, не мога да си спомня, дали преди 1970 г. или след това, което се казваше “Търсачи на силни усещания“ (б. р. – става дума за 1977-1978 г.). Тогава нямаше такова нещо. Показвахме хора, които скачат с парашут, които се возят на водни ски, но без ски, а използвайки ходилата си и то с изключително висока скорост, бънджи скокове… Това предаване събра страхотна аудитория – особено децата и младежите до 25 години. После Кеворк започна да прави едно предаване, което се казваше “Информационен дневник” (б. р. – в неделя на обяд). В първите броеве участвах и аз – с външнополитическите новини.
– Стигнахме до “Всяка неделя“. Как точно започнахте работа там?
– Точно тогава ме бяха уволнили от БТА. Аз, жена ми и синът ми се прибирахме от вечеря в Клуба на журналистите с колата. На Орлов мост спрях на светофара и някой почука на стъклото. Погледнах – Кеворкян. И той ми казва: “Ще ти се обадя да правим нещо, сега нямам време да ти обяснявам.” И той действително ми се обади, и започнах във “Всяка неделя”. Беше много добре за мен, защото тогава бях без работа.
– В едно интервю Янчо Таков подчертава, че трите основни източника за “Всяка неделя” са новинарското предаване на Уолтър Кронкайт, “Телевизионна мрежа” на Барбара Уолтърс и “Шестдесет минути” – отново американско предаване, но с двама водещи. Кое беше пространството извън допирните точки с тези предавания?
– Не знам. Формулата на предаването не мога да я кажа. Кеворк и Янчо просто ми казаха: ”Прави това, това и това” и аз го правех.
– Разкажете нещо повече за подготовката на предаването. Как протичаше тя?
– Всъщност Кеворк и Янчо не правеха новини, аз пък правех точно това. Но тяхната работа беше много повече. Аз си следях събитията, слушах радио от цял свят и така си правех моите си задачи. Не всичките ни предавания бяха от София – имахме и от Варна, и от чужбина. Спомням си веднъж във Варна – на една огромна маса екипът на предаването трябваше да вечеря с Окръжния съвет на партията. Кеворкян и Янчо Таков вече бяха скарани. Аз влизам в залата и Кеворк, запазил място за мен до него ме вика: “Джимо, идвай тука!”, а Янчо и той: “ Джимо, идвай сядай до мен!” Аз си излязох и се върнах по-късно, когато местата вече бяха заети.
Димитри Иванов. Снимка: Иван Бакалов
– Кеворкян казва: “Ние с Джимо бяхме само върхът на копието, но целият екип работеше здравата.” Кои хора бяха дръжката на копието, ако мога така да се изразя?
– Хората са много. И понеже доста от тях се смениха с течение на времето, мога да пропусна някой – не от зла умисъл, а от разсеяност и няма да е справедливо. И все пак – Ирена Грънчарова, Сашо Мутафчиев, Иван Зашев, Люси – не помня фамилията й.
– В националната телевизия имаше цензура. Дългогодишната ви работа там сигурно ви е поставяла лице в лице с нея? Какво беше усещането?
– Много кофти. Бях уволнен и за да се върна в телевизията трябваше нечие съгласие, но не се получи. За да не остана на улицата ме прехвърлиха в отдел “Реклама”, но на Иван Славков не му пукаше от такива забрани и така отново ме назначиха. Петър Кожухаров казваше (б.р. – зам. директор на телевизията по онова време), че във“Всяка неделя” не трябва да има новини, защото те се правят отделно. Нямаше как да му се възрази и затова ме задължиха да нося текста с новините, за да го подписва дежурният – Клара Маринова, самият Петър Кожухаров или който се случи. Но на тях им беше неудобно да правят забележки. Казваха: “Абе, няма какво да чета, дай да се подписвам!” Е, с изключение на Петър Кожухаров, който винаги четеше и съкращаваше, другите – не. Не мога да се оплача от колегите, те играеха ролята на цензори, защото ги бяха задължили. На тях самите им беше неудобно. Но най-големият враг е не цензурата, а простотията и невежеството.
– По времето на “Всяка неделя” ли определяте телевизията, като “преливаща от жизнерадостен фалш”?
– Да, за това време говоря.
– Взехте ли участие във “втората серия” на “ВН”- през 90-те?
– Не, не взех участие.
– Мислите ли, че “ВН” през 80-те години постигна повече, отколкото през втория етап от развитието си?
– Определено постигна много, но после загубих интерес. В къщи просто не гледам телевизия и не мога да направя сравнение. Отчужден съм от телевизията като цяло.
– “Истината се ражда като ерес и умира като предразсъдък”, това са ваши думи. В този смисъл как бихте тълкували думите на П. Р. Славейков – “Истината е безсмъртна, затова тя може да почака”?
– Истината никога не чака. Това е най-противопоказното нещо за един журналист.
– Постъпвали ли сте някога като самотния бегач на дълги разстояния от едноименната книга, в преносен смисъл, разбира се?
– Не разчитах на емисията на БТА, защото ме беше малко яд, че са ме уволнили и затова си правех всичко сам, като слушах радио – слагаш слушалките и слушаш – самотна работа, но това ми беше занаят.
http://e-vestnik.bg
Марта Евтимова
