В своето описание на София след Освобождението австроунгарският учен и художник Феликс Каниц разказва за „разкошната панорама и вечерното великолепие на прелестния и живописен град”, имайки предвид тъмната висока Витоша и залесения зелен Корубаглар (Лозенец – б.а.) с китните лозя, градини и горички – красив фон на белия град. Но не спестява разочарованието от влизането в самия град: „Запустелите джамии, полусъборените кервансараи, разните новоизгорели сгради, пространните турски гробища и лошият изглед на многото преправени или привременни правителствени сгради правеха тъжно впечатление…”
Схлупените къщурки с турски керемиди и неправилни прозорчета, ниските врати, през които трябвало да се влиза с навеждане, тесните и криви софийски сокаци, потънали в кал, осветени тук-там от мъждукащи газени лампи, трополящите по улиците волски коли и шопи с кончета – всичко това създавало тъжна физиономия на града, вече столица на България. Всъщност София била толкова малка все още, че
писателят Тодор Влайков, пристигнал за първи път в София, за да моли за ученическа стипендия
в министерството на просвещението, успява да я обиколи за няколко часа. И дори той, още дете, е разочарован, че княжеският дворец е като обикновена къща с много прозорци и много пердета, пред чийто вход има двама войници с пушки, с площад отпред – „не много чист, с гьолища тук-там”. А гимназията е по-неугледна сграда от селското училище, откъдето идва.
Преобладаващите къщи са еднокатни, турски, паянтови, направени от кирпич и дърво, Иречек твърди, че приличали на хартиени. „Гевгирените” къщи (от тухли и каменна зидария), т.е. домовете на „кореняшката аристокрация”, са малко и се знаят поименно: на Хаджи Манови, на Малкови, на Коцеви, на Хаджи Боневи, на Трайкович, на Митович, на Баталови, на Пешо и Тодораки Желявецо, на Имаретски. Към тях се прибавят и две имена на чужденци: Лазар Трифкович, основател на бирената фабрика в Павлово, от сръбски произход, и Гаки Трифонов, известен търговец от цинцарски произход. Всъщност по това време по-заможните семейства са на „мегдана”, в буквалния смисъл, и указанията за някой адрес в центъра на столицата минава през изброяването на видни фамилии: книжарницата на Ив. Б. Касъров, магазинът за шапки на Аврамович, колониален магазин на братя Димитрови, банката на Ешкенази, ателието за долни дрехи на виенския майстор С. Полицер, къщата на габровския търговец на шаеци Манев, сладкарница „Роза” на Едуард Холчуг… Животът бил простичък, всички се познавали, вратите на „големците” – денонощно отворени и без охрана, покрай уличните чешми, където винаги имало навалица, можели да се научат всички клюки на града, а слугинчетата разнасяли новините от къща на къща и
нищо не оставало скрито – нито годежите, нито прелюбодеянията, нито домашните кавги
и сдобрявания. Според спомените на Петър Нейков, дипломат, от 1893 г.: „Семействата бяха тогава многодетни и всички стаи бяха спални. Подовете от бели дъски бяха тук-там постлани с черги. Всичко беше чисто, спретнато, но нямаше разкош. Първите пиана се явяваха в приемни и спални. Животът беше патриархален и идиличен. Главното място за семейни срещи беше, разбира се, около обедната трапеза, застлана с мушама. Приборите бяха скромни. Домакинята и по-големите й дъщери постоянно ставаха, прислужваха. Всички мляскаха шумно, ножовете изчезваха до дръжката в устата”.
Съсредоточаването на държавната власт в новата столица означавало, на първо време, осигуряването на жилища за новите държавници, повечето от които идват от провинцията и дотогава не са имали свой имот, освен някоя и друга наследствена нива или ливада. Някои от тях дълго време живеят без свое жилище и както твърди Иречек –
от икономия и стиснатост живеят в миризливи ханове, ядат хляб и лук, пият долнопробна ракия
и със спестените пари купуват волове. Самият професор, поканен официално за главен секретар на Министерството на народното просвещение (после става и министър), живее в неудобна квартира под наем, където от студ часовникът му спира през зимата, а водата в каната става на лед. Сутрин трябва да чака реда си за преносимия умивалник, който е само един, а има и други наематели… Колкото до тоалетната (паянтова ниска барака в двора), и там навярно е чакал на опашка. Прозорците не се затварят добре, подът е неравен, изтънченият виенчанин пише на миниатюрна масичка, облечен с палтото си и с вдигната яка, на газена лампа, а понякога и на свещ.
Ето как изглежда, според спомените на Екатерина Каравелова, жилището на Петко Каравелов, един от най-видните наши политици, който е четири пъти министър-председател на България: „Нашата къща, бивша турска, се състоеше от широк пруст, постлан с червени тухли, в него се влизаше през ниски врата и той се осветяваше от малко прозорче, в него имаше и огнище, на което се подклаждаше огън и слагаше голям медник за пране. Три високи стъпала водеха в гостната стая – доста голяма, с четири прозореца, и спалнята – по-малка с два прозореца и до нея малка полутъмна стаичка-килер. От пруста се влизаше в обширна кухня, от която имаше изход и към двора”.
Екатерина Каравелова не споменава нищо за баня и други сервизни помещения,
не става ясно как се топлят зимно време – навярно с печка и дърва, или с мангал постарому. По това време обичаят е – леген и порцеланова кана с вода сутрин, за да си наплиска човек лицето, това е върхът на цивилизацията и чистотата. (Момичетата за женене мечтаят за „салон с меки мобили” и… буфет!) Пак в тези спомени се казва къде и как живее и министър Владимир Рогге: „имаше на разположение три малки стаи, а той беше женен и имаше малки деца. Двете стаички им служеха за спални, едната – и за гостна, и за кабинет, и за всекидневна. А когато канеха гости на обяд, трапеза се слагаше на пруста. Всичката им мебелировка за гостната и пруста се състоеше от три маси, дванайсет стола и миндер покрай едната стена в гостната стая”.
Видният политик и писател Петко Р. Славейков също живее в скромност, която днес ни изглежда мизерия от всички страни. В неговата малка къщица с дворче гостите, особено през лятото, били поканвани да седнат на проснатата под сянката на овошките стара черга, където стопанката им поднасяла да хапнат от нейните вкусни баници или да изпият по чашка ароматно кафе, приготвено на жар. Не само защото в къщата нямало място, но и защото баба Иринка, стопанката, не обичала политически препирни, а и била много далеч от всякакви салтанати.
Там, на тревата, дядо Славейков можел да си позволи да бъде облечен „неглиже”, с домашно тъканата риза и плетените на ръка чорапи…
Външният вид на нашите първи държавни мъже заслужава специална тема. Дядо Цеко Петков идва в парламента с вехтата си и окъсана хайдушка премяна, накичен с всичкото си оръжие. Осман ефенди от Тузлука носи мръсна бяла чалма и ямурлук. Петко Каравелов е с връзка „от време оно”, стар руски цилиндър и „предпотопен фрак”, с избелели отпред черни панталони. Има депутати в народна носия и такива, при които дрехите „a la franca” нелепо се съчетават с военни чизми и кални галоши. Или с домашни кожухчета. С други думи – кой каквото има. Като се съберат нейде на гости и пийнат, се събуват по чорапи да играят хоро, а цилиндрите оставят по килимите. На един тържествен концерт Петко Р. Славейков тръгнал да чете стихове на трибуната в шаячна домашна дреха, но приятелите му го възпрели и той изтичал до вкъщи, за да се преоблече официално.
Сградата на Народното събрание разполагала само с един „нужник” и никакъв бюфет или ресторант. Депутатите по обед тичали да хапнат нещо по близките гостилници, а следобед често пъти задрямвали в залата. Като гласували дали Търново или София да е столица, гласовете били поравно, но гласуването за София било второ поред. Озърнали се и видели, че един спи. Събудили го и той, без да знае за какво дава своя глас, казал „Аз съм „за”. По този повод търновецът Славейков с горчивина казал: „София стана столица с един заспал глас”.
Книгата на Петя Александрова „България в потури, но с цилиндър”, която е под печат, е съставена от 50 истории, свързани с културния живот в България през XIX и XX век. Писателката ни разкрива множество тайни от живота на видни личности – като Александър Балабанов, Петко Р. Славейков, Стефан Стамболов, Екатерина Каравелова, Соня Змеица, Георги Раковски, Люба Ивошевич, Петър Дънов, за които дори не сме и подозирали. Книгата е изпълнена с пиперливи любовни истории, скандални подробности и опити за самоубийство, предизвикани от болезнена ревност. Петя Александрова ни поднася историите си с чувство за хумор, провокирайки любопитството и интереса на читателите още с първите редове.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
