Всички партии в България, и управляващи, и опозиция, на практика се сливат в едно общо тяло, чиято цел е да спре преосмислянето на системата. Защото ако това преосмисляне се случи, властта вече няма да е толкова сладка.
Повече от два месеца след като Народното събрание прие на първо четене промените в конституцията, темата „съдебна реформа“ добива все по-голяма важност за българското общество.
На фона на разговорите между Янева и Ченалова, от които стана ясно, че силните на деня с охота се месят в уж независимата съдебна власт, промяната изглежда не просто трудна, а напълно невъзможна.
Преосмислянето на системата зависи изцяло от партиите, които като начало трябва да се съгласят, че не бива да влияят на съда. Или иначе казано: управляващите трябва категорично да се откажат от един от инструментите, с които на практика упражняват властта си.
Партиите и съдът
Големите формации почти със сигурност ще се противопоставят на опита съдът да бъде „изваден” от зоните им влияние. За някои от тях отговорът на въпроса „защо“ не е особено сложен – заради надеждата, че днешните опозиционери са утрешни управляващи. Затова в хипотезата лесно влизат както БСП, така и ДПС, макар вторите неформално да са част от кабинета „Борисов“.
За ГЕРБ пък е от съществено значение да остане във властта – и да я укрепи. А подобна стратегия минава през запазване на съществуващите лостове за влияние в съдебната система.
Ако към тази семпла постановка добавим и удивителния синхрон между действията на премиера Борисов (който въпреки обичайната си избухливост мълчи оглушително по темата „Яневагейт“), на главния прокурор Сотир Цацаров (който брани усилено безграничната си мощ) и на неуспелия шеф на ДАНС Делян Пеевски (чиито интереси лесно можем да разгадаем по тезите, лансирани в медиите му), общата картина изглежда като обещание, че гръмките ангажименти на правителството за реформа няма да се реализират.
За това съдим и от официалното изказване още преди месеци на лидера на ДСБ Радан Кънев, който обясни, че „реформа на прокуратурата ще остане за политическото бъдеще“.
Могъществото на главния прокурор
Главният прокурор Сотир Цацаров
Възможна ли е обаче съдебна реформа без да бъдат орязани правомощията на главния прокурор? Краткият отговор гласи: не. По-разширеният се крие в скандалните записи – ако приемем, че думите на „двете каки“ отговарят на истината.
Докато от възможностите за правене на политика не бъдат изкоренени ангажименти в стил „опраскване“ или „завоалиране“, каквито си разменят премиер и прокурор, няма как да говорим за преосмисляне на системата. Но срещу подобно решение са и трите големи формации. И ГЕРБ, и ДПС, и БСП нееднократно са декларирали публично, че не биха застанали зад ограничаване на прокурорските правомощия.
Реформаторският блок от своя страна даде достатъчно ясно да се разбере, че няма да напусне кабинета, дори и основната част от предизборната му програма да не бъде реализирана. Официалната теза на десните е, че „все отнякъде трябва да се започне“. И това „отнякъде“ се явяват палиативните промени в конституцията.
Видимият край
И така стигаме до основния проблем на днешното управление. То бележи видимия край на партийната система в България. Апетитът към упражняване на държавната власт чрез контрол на съдебната е най-явната допирателна между всички формации. И в последно време се явява единствената политическа теза и на управляващи, и на опозиция.
В упоритото защитаване на нечистата връзка между партии, съд и прокуратура се вписва както отричането, че съществува проблем (каквато линия са избрали ДПС), така и мълчанието на премиера. А липсата на опозиция по темата само доказва, че е в ход сливането на всички партии в едно общо тяло.
Така в крайна сметка се оформя следната картина: един слаб Реформаторски блок, който за да остане в управлението, би се задоволил с разказа, че „съдебна реформа е наложителна“. Една партия-мандатоносител, която няма да рискува властта си, отказвайки се от привилегиите, които е получила с нея – а именно: да „опрасква“. Една няма левица, задъхана от вътрешни проблеми и нежелаеща да си навлича допълнителни външни.
Едно уж влиятелно ДПС, за което изборите показаха, че мощта му е надценена, а и „двете каки“ твърдят, че службите са „последният бастион“ на Движението. Тоест, партията на Местан с всички сили ще работи за запазване на статуквото, защото това му гарантира запазване и на митовете, разказващи за силата на Движението.
И разбира се, няколко малки формации (АБВ, БДЦ, „Атака” и ПФ), чието присъствие в политиката зависи по-скоро от подпомагането, което им оказват големите, а не толкова от реални гласове, получени на избори.
За да бъде опазено това статукво, място за съдебна реформа няма. Затова и две съдийки, които си говорят за нечисти обвързаности, са просто „две каки“, а промяната на системата ще бъде заключена в техничарските текстове на конституцията, които според първоначалния замисъл трябваше да бъдат всъщност само основата.
Полина Паунова
