Откакто турските ВВС свалиха руския бомбардировач, Турция и лично нейният президент Ердоган са новият главен враг на Путин. Но зад антитурската му реторика се крият и хладни сметки, твърди Инго Мантойфел в коментара си.
Дори най-могъщите президенти са хора. И както всички обикновени хора, те също се огорчават и гневят, когато бъдат предадени от свои приятели. Но президентите обикновено имат повече възможности от обикновените хора да огласят разочарованието си от излъганото приятелство.
Точно така постъпи руският президент Владимир Путин, който използва традиционното си годишно обръщение към лидерите на руската държава и руското общество, за да скъса официално с доскорошния си приятел Ердоган.
Край на дружбата
Само преди няколко седмици Ердоган посети Москва, където заедно с Путин откри най-голямата джамия в Русия. В изявленията си тогава и двамата похвалиха великолепните двустранни отношения, които през последните години непрекъснато се подобрявали.
После обаче турските ВВС свалиха руския бомбардировач – и светът се обърна на 180 градуса. Днес за Путин главен враг са тъкмо Турция и лично нейният президент Ердоган.
Без да споменава поименно колегата-президент, Путин обвини „част от днешната управляваща върхушка” в Турция в сътрудничество с терористите.
Той каза още, че свалянето на самолета било военно престъпление, за което Турция щяла да съжалява.
И заби последния пирон с язвителното и недипломатично заключение, че очевидно „Аллах е решил да накаже управляващата клика в Турция, като ѝ отнеме разума и разсъдъка”. Казано на чист руски език: край на дружбата. Завинаги!
Вярно е, че Путин изрично изключи варианта за пряк военен отговор. В същото време обаче оповести нови, сериозни наказателни мерки срещу Турция – засега в неопределена форма.
Може да се очаква спиране на газопреносния проект „Турски поток” и на работата по изграждането на руска АЕЦ в Турция.
Инго Мантойфел
Какво цели Путин?
Гневните нападки на Путин обаче със сигурност не идват само от личното му огорчение. Зад антитурската му реторика се крият и хладни сметки: цялата антизападна пропаганда, която възникна по време на украинската криза, сега може да бъде пренасочена срещу Турция.
Това пасва идеално към руската стратегия: чрез участие в коалицията срещу „Ислямска държава” Русия да се измъкне от изолацията, наложена ѝ от Запада, без обаче да се отказва от изолационисткия манталитет, благодарение на който Кремъл държи властта.
А като допълнителен бонус за Москва възниква и напрежение в редиците на НАТО, където – особено след ислямистките атентати в Париж – между Франция и Турция се очертават сериозни различия по сирийския проблем.
В заключение не бива да забравяме и още нещо: турско-руската дружба от последните години, скрепена от Путин и Ердоган, всъщност е историческа аномалия.
Защото руско-османските отношения столетия наред преминават под знака на масивното геополитическо противостоене.
С други думи: можем да очакваме, че сегашното влошаване на отношенията между Москва и Анкара, което на практика е завръщане към нормалността, ще се запази като трайно положение.
