“Ето тука ни беше физкултурният салон, в него правехме вечеринките. По 200 души сме се събирали на вечер, като дойдат и от съседните села”, разказва ми възрастна жена, сочейки останалия без дюшеме под.
Прозорците на старото училище не помнят да са имали стъкла в последните десет години и ученици в последните 20. Тук-таме още стърчат оголени кабели, вратите отдавна са избити и погълнати от печките “циганска любов”, а на пода в някогашната селска “Арена Армеец” се въргалят бирени бутилки, останали от последното гостуване на внуците.
В съседство има – не, няма лъжа! – басейн. Някога – пълен с минерална вода. Днес – място, където осмината старци на селото се събират, защото по ирония на съдбата точно тук е мястото с най-добро покритие за мобилни телефони.
Селото няма магазин, но си има “Фургона” – той идва веднъж в седмицата с продукти от първа необходимост – жълта лимонада и обикновени вафли. Няма аптека, затова кметският наместник също се появява от време на време, натоварен като посланик на добра воля с аспирини, аналгини и дори апарат за кръвно.
Веднъж в седмицата, в петък, идва и автобус, ако искаш да отидеш до града и да си свършиш някаква работа. Проблемът е, че в петък институциите в града обявяват “ден на майстора” и не работят следобед. Селото живее от петък до петък.
Това е история отпреди десет години. Правехме репортаж из обезлюдените трънски села, веднага след като някой от тогавашните управляващи бе излязъл с авангардната идея, че трябва да ги заселим с бесарабски българи.
Днес старците край селския басейн със сигурност не са осем, а идеята еволюира – вече сме готови да ги заселим не само с бесарабски българи, а и с бежанци. Само и само да не останат призрачни, каквито са в момента.
Проблемът е, че с все по-голяма вероятност той няма как да бъде възроден.
В понеделник Националният статистически институт разпространи информация, според която сто работещи българи вече издържат 80 пенсионери.
А съвсем скоро съотношението вероятно ще бъде едно към едно – един работещ ще издържа един пенсионер. А работещите хора обикновено мигрират – ако не към града, към друга държава.
В България има цели региони, чиито обитатели не са идвали в София, но за сметка на това са били в Испания или Гърция, защото това е тяхната обетована земя.
По простата причина, че на село работа няма. Ако има – тя е за жълти стотинки с презумпцията, че хората там се спасяват поединично, с отглеждане на зеленчуци и добитък в личното стопанство. Ако искаш да работиш, отиваш в града.
Ако искаш да имаш дете и да му дадеш някакъв шанс за развитие, също. От близо 78 000 родени през 2008 година деца едва 65 000 са записани в първи клас тази година.
Къде са останалите почти 13 000? Най-вероятно – на гурбет с родителите, от който я се върнат, я не. Най-вероятно част от тях са от същите тези призрачни села, за които говорим. И след време техните деца ще се броят някъде другаде.
Малко са селата, в които някой инвестира в отваряне на работни места, най-често в цехове за евтина работна ръка. И много често единственият работодател там гледа на работниците си като на крепостни селяни, плаща от дъжд на вятър и бави осигуровки за сметка на удълженото работно време.
По простата причина, че хората няма къде другаде да отидат. Насочваме милиони за съживяване на селските райони, които се усвояват от някого, но въпреки това селата умират. Явно моделът е сбъркан. Или инвестираните евро пари попадат на твърда почва, на която няма как да прихванат плод.
Защото призраци са вече не само селата с минимален брой обитатели, които трябва да бъдат заличени от картата. Все повече малки градчета заприличват на призраци по простата причина, че работа в тях също липсва. А дори и да има, заплащането е мизерно, заложните къщи, фирмите за бързи кредити и магазините за дрехи втора ръка са повече от цеховете.
В почти всяка област има поне едно или две такива градчета, които обезлюдяват въпреки данните от преброяванията. Защото хората се преброяват там, но живеят и работят другаде.
Така е в Северозапада, така е в Трънско и на десетки други места. Градът на пръв поглед има над 10 000 обитатели, но реално там живеят предимно пенсионерите. Това са следващите места, които ще трябва да спасяваме от закриване.
А е очевидно, че нещата там няма да се променят без държавна политика, която примерно да насърчава откриването на работни места в тези региони, давайки някакви преференции на тези, които го направят.
Само че и тук моделът ще се окаже сбъркан – работодателите най-вероятно ще роптаят, че нямат подготвени кадри във въпросното градче или село, защото някогашният техникум там от години бълва “специалисти” по професия, която никъде вече не се търси.
Въпросните специалисти са постоянни клиенти на бюрото за безработни или карат на социални помощи, докато им писне и заминат за чужбина, където ще полагат точно толкова неквалифициран труд.
И ще издържат старците, останали вкъщи. Не символично, чрез данъците си, а напълно реално. Ще си идват тук, само за да ги броим. Съживяването на тези райони вече е проблем с много неизвестни, който няма как да бъде решен с едно постановление или директива свише.
А и заселването с бежанци е проблематично – нали си спомняме какво се случи в Калище и Розово? Нито пък е възможно всички те да бъдат съживени чрез селски туризъм, колкото и уникално красива да е природата наоколо.
Сега се опитваме да направим нещичко по места – едни ги заселват с програмисти, други правят ферми, но държавна политика отново липсва.
А истинското възраждане на тези села ще започне едва когато бъде даден шанс да се върнат младите и отново бъдат отворени училищата, а не кръчмите. И край басейна не се събират само старците.
Копирано от standartnews.com
