ИМПРЕСИЯ ЗА ХИСАРЯ
Ирина Кирилова
Когато идвам в този град, влизам през западната порта на крепостта. И пред мен оживяват легендите за древни времена, за човешки съдби, за мъка и радости. Вървя и стъпките ми кънтят по калдаръма. Поглеждам нагоре, там, дето крепостната стена е пазила града на минералните извори. Колко ли сълзи са капели по тези червени блокове, чиято тайна на градеж още не е открита? Колко ли траки са съградили в нея изгреви и залези, за да може и днес да ги съзерцават идващите в този прекрасен град? Защото в него снегът не се задържа, а двадесет и двата минерални извори бликат не само да стоплят земята, а и да лекуват болни от целия свят.
А легендите напират в главата ми и аз се чудя на коя да вярвам- на това, че римските патриции са идвали да се лекуват тук, или на сновящите край мен хора, потърсили изцеление в зеления град на България. Калдъръмът свършва и тръгвам към римската резиденция. Какви ли истории са се разигравали тук преди 17 века? Може би търговци са се надвиквали, може би римски пълководци са градили стратегии, може би красиви жени са се къпали, може би амфитеатърът е събирал всички, за да гледат борбата на животните. И сигурно тук са идвали и войниците, които живеели в огромните казармени постройки, към които сега вървя. Няма да мога да се изкача по стъпалата на върха на крепостната стена, наречена „Камилите”, но преди да тръгна през градините, ще се поклоня пред бюста на Иван Вазов и за стотен път ще прочета написаното от него, когато е идвал тук: „Отечество любезно, как хубаво си ти!”
Тръгвам през градините, но спирам, за да се полюбувам на песента на славеите, които сигурно пеят за любов и нежност, за тъга и разлъка само в този град. И в този миг две катерички, с орехчета в устата, притичват до хралупата си. Ах, как ги обичат хората и как ги пазят! Спират туристи, снимат ги, а аз продължавам да вървя. Не мога да обиколя 740 декара градини с редки дървесни видове и с всякакви цветя, но цветята ще ми напомнят за една легенда за мома, красива като цвете. Тя изгоряла на кладата, за да запази вярата си и българското име, и сега стои във вид на статуя в центъра на града.
Край мен се разнася песен. Близо съм до летния театър, изграден в стар римски стил. Пеят и играят мимичетата и момчетата на днешния град Хисаря. Надвикват славеите с хубавите си гласове, а тропотът по сцената на танцьорите ме връща пак в далечното минало, когато траките са живели в непрестъпни гори и са изградили храмовете си горе, на високото, за да се покланят на слънцето, когато се показва от безкрая. Дали да не тръгна към Старосел? Там са двата храма, при които дойдоха царе и кралици, президенти и министри, депутати и граждани от всякъде. А може би трябва да тръгна към оня тракийски дворец, в който е живял един вожд, а стражите му гледали от високите „Кози грамади” от къде може да се зададе враг. Не, сега ще отида в римската гробница. Запазените рози по стените, непипнати векове, пъстрият килим от керамична мозайка, изваяна от неизвестен майстор поразяват не само мен, а и всички, които стъпнат тук. Тихо слизам по стълбите, за да не смутя духовете на древните. Тихо излизам, а слънцето напича и ми се иска да се гмурна в един от дванадесетте басейна с минерална, лековита вода. Ще го сторя утре. Сега ще седна до вилата на генерал Тодор Марков. Ще гледам високия кипарис на Археологическия музей и пред очите ми ще оживява времето, когато са спирали файтони, за да слязат скъпи гости на генерала от висшето общество. А после ще надникна в едно от най- хубавите читалища на страната с името на Вазов, защото там репетират артистите от „Театър без диплома”. Срещу читалището е оня дом на духовното, който половин столетие събира българските писатели и поети, за да сътворят най- хубавите си разкази, пиеси, стихове в най- тихия, най- зеления и най- чистия град на България.
И когато разходката ми свърши, ще тръгна след влюбена двойка, защото Хисаря е не само град на минералните води, не само на археологически ценности, не само зелен и спокоен, но и град на любовта. Така ще стигна до църквата „Свети Пантелеймон” , ще се прехласна пред стенописите, ще си мисля за греха и за прошката, за мира и вярата, за свободата на духа. И ще благодаря на бога , че ми даде възможност да бъда журналистка в този град, който вечно ще нося в душата си.
