(Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“/продължение/)

06 Септември, 2019
0 коментара

Свещената история

Свързан текст с: https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa.107212 и с

https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa-padenieto-prodalzhenie.107260

Една забележителност в Брюксел, измислена от педагозите на супернационализма, си струва нейното разглеждане. Това е „Парламентатиумът“, - новият блестящ център, който замества Музея на Европейския парламент. Посещението започва с един мрачен тунел, разказващ европейската история отпреди 50-те години. Върху стената вдясно са изложени снимки на разрушения и жертви на депортации. Върху стената вляво – цитати от мислители в стил: „Никога повече!“ Сред това – следното твърдение: „Националният суверенитет е в основата на най-крещящите злини на нашата ера и на непрекъснатото връщане на Човечеството към трагичната катастрофа и варварството. Единственото окончателно лечение на катастрофалното върховно зло на нашето време е един федерален съюз на народите“. 

Този цитат е подписан от Лорд Лотиан, бивш съветник на министър-председателя Лойд Джордж, по време на международната конференция за подписване на Версайския договор от 1919 г. Това четиво по история разкрива като на длан духа, който вдъхновява от самото начало строителите на Европа. Разбира се, онова, което наистина е визирано зад държавата-нация, като историко политическа същност, е „суверенитетът“ като такъв.

Малко по-нататък друга декларация оповестява преминаването от черните петна на нощта към светлите озарения на деня – бъдещ Европейски Великден: „Суверенитетът, това е взаимното поръчителство на мъчителите“. Внушението е, че трябва да го загърбиш и да се придвижиш към друга историческа конструкция. „Европейската конструкция“, значи, ще извади старите племена от епохата на мъчителите и ще направи така, че да влязат в „обетованата земя“, след дългия изход от новите рани от Египет, каквито са смъртоносните национализми и егоизми.

Във всички школски учреждения „Денят на Европа“ се превръща в ехо на пророчеството за този дълъг преход в пустинята, след това - на спасителното влизане в страната на изобилието. Двамата пророци са наричани „Бащите основатели“.Първият, Моне, ни се представя като „международен функционер“, борец за мир; вторият, Шуман – като „министър на външните работи на Четвъртата Република, борец за единение“.

От 70-те години ни повтарят, че идеята за една европейска супернация е възникнала в утробите на народите, че народният ентусиазъм е този, посредством който един нечуван феномен с есхатологична присъщност носи процеса на общностна интеграция и също така фаворизира надхвърлянето на традиционното международно публично право. В сърцето на тази „свещена история“ Жан Моне – Вдъхновителят, е един вид Мойсей! Робер Шуман, който събори стените на Йерихон със звучни декларации, е един вид Йоасаф (Josue). Първият отваря пътя, вторият води хората: отнемането на суверенитета на племената ще бъде прогресивно. Първите трансфери – да оставим етатистките компетенции, които ще започнат процеса, - датират от историческата „декларация“ на 9 май 1950 г. На този ден Робер Шуман, френски министър на външните работи, постави в салона „Орлог“ на Ке д‘Орсе учредителния акт на процеса на супранационална интеграция с федерално призвание.

Маршът „НАПРЕД“

Успехът на „Европейското обединение за въглища и стомана“ (СЕСА) насърчава „Бащите основатели“ да опитат сливането на националните отбрани. Проектът за една единна армия под американски ключ през НАТО ще се провали. Нашето Национално събрание отказва ратификацията на Договора за европейска общност за отбрана и така прекъсва механизма за секторна интеграция към федерална държава. Маршът напред ще бъде възобновен с договорите от Рим, подписани на 25 март 1957 г. в Horaces и Curiaces – зали в двореца Капитолий в столицата на някогашната Римска империя.

Първият договор учредява Европейската икономическа общност (EИО), а другият – Европейската общност за атомна енергия „Евратом“. После перипетиите ще се умножат с провала на един план за „политическа общност“ през 1961 г., разширенията през 1973 г., Единния европейски акт през 1986 г. и Договора от Маастрихт през 1992 г., който установява една единна парична единица и обща външна политика.

Никой договор не е самодостатъчен. Едва ратифициран и вече е рухнал. Така през 2007 г. ще се роди Договорът от Лисабон, за да превъзмогне една допълнителна стъпка и да заличи мимоходом народните допитвания. Хората негодуват, но те ще разберат по-късно.

Отвъд настроенията, плачовете Йеремиеви и задържанията, този марш напред се стреми да мобилизира разума и сърцето с един неизменен учредителен мит - митът за силата. От 70-те години ни обясняват, че европейското обединение отговаря на спешната необходимост от появата на една „Силна Европа“, еманципирана от всякаква форма на зависимост – съветска или американска. Този израз се върти непрекъснато в устата на „големите европейци“. Това е ключовият аргумент на европеизма. През 1957 г., подписалите го съобщават добрата новина за една „Силна Европа“. През 1992 г. Митеран възхвалява достойнствата на Договора от Маастрихт в името на „Силна Европа“. През 2005 г. Жискар д‘Естен размахва своя проект за „конституция“ в името на „Силна Европа“. В своята реч в Сорбоната на 26 септември 2017 г. Еманюел Макрон заяви претенцията, че открива пътя на една „европейска суверенност“, отново и винаги  в името на „Силна Европа“.

Понеже той е толкова важен и обратим, струва ни се необходимо да пристъпим към едно по-дълбоко разкопаване на кулоарите на Мита, за да разберем неговия генезис.

Митът

Изненадата беше голяма. Митът се състои в това, че Моне и Шуман са измислили сами „европейската конструкция“, която произтича от недрата на европейските народи и цели Европа да бъде силна и независима, както от СССР/Русия, така и от САЩ. Единият от героите на този Мит, Жан-Габриел Моне, син на производител на спиртни напитки, тръгва от семейния бизнес, за да влезе в света на големите финанси и да бъде споменаван като „Американския банкер“. Любопитно е, че той се изявява и на друг фронт, съблазнявайки Силвия – жената на своя италиански приятел Франческо. Понеже тя не може да заобиколи италианския брачен закон и да се разведе, за да се ожени за Моне, той се съветва с американския посланик в Москва Булит и по негова препоръка отива там със Силвия, която вече е родила дъщеря. По разпореждане на Сталин на Силвия й е дадено съветско гражданство и бракът й с Моне става възможен. Още повече, че една година по-рано, през 1933 г., по настояване на американския бизнес, САЩ признават СССР.

През февруари 1934 г. от американските бизнес среди е създадена Експортно-импортната банка с цел да се финансира търговията с Изтока, която се оказва обещаваща. Същата година Сталин лансира втория петгодишен план за индустриализацията на СССР. Американците знаят всичко за репресиите, арестите, процесите и ликвидирането на неподатливите, но си затварят очите. Очевидно за американските банкери и световния пазар има по-важни залози от тези достойни за съжаление петна. Във всеки случай и за Жан Моне не е спешно необходимо в момента да изпитва съжаление заради изчезването на хора, глада, нещастията на кулаците и кръвта, която тече в Москва. Той трябва да намери решение за своя брак със Силвия и съвсем хазартно се отправя към Страната на Съветите. Защото Силвия задължително трябва да смени своето гражданство и да приеме съветско такова. Посредством едно невероятно изключение, на човека от Уолстрийт ще бъде позволено да смени клетвата. Бракът му със Силвия се сключва на 13 ноември 1934 г.

Съветският съюз приветства този съюз и поздравява финансиста от Ню Йорк, глашатай на този проклет капитализъм, който официално е отречен и бит от сталинската идеология, пише Филип дьо Вилие. Университетският преподавател Антъни Сътън се позовава на Хегел, за да резюмира предварително диалектическата последователност в бъдеще време: „Капитализмът е тезата, комунизмът - антитезата. Целта е едно сливане на тези две системи за трансформирането им в една новаторска световна система“. 

По такъв начин Жан Моне се оказва в точката, в която се срещат Болшевишката революция и висшите англо-саксонски финансови кръгове. Може би, както и други англосаксонци от онази епоха е вярвал, че е възможен брак между двете системи. И, че този брак на противоположностите ще роди един обединен свят под американски ключ“.

Мисиите“

В този раздел авторът пише: „Жан Моне ще бъде по-скоро инструментът, отколкото вдъхновителят на американската визия за Европа на бъдещето. Студената война беше геостратегическото оправдание за натиска на Вашингтон върху европейските държави с цел те да бъдат тласнати към обединението. Но имаше други, също толкова решаващи подбуди.“

 Първо, американското обсебване от идеята да изнасят своя модел, за да може така проектираните големи федерални комплекси един ден постепенно да конвергират към едно световно правителство и един глобален пазар. И, за европейските привърженици на „Съединените щати на Европа“, обсебването да пренесе така наречения модел у нас.

Старите народи на Европа от ХХ век, обаче, нямат нищо съпоставимо с няколкото хиляди емигрантски колонии от ХVIII век върху почти девствени северноамерикански земи. Това предприятие ще се подхранва от дълбокото убеждение у американците, че тяхната федерална архитектура трябва да бъде трансплантирана в Европа и другаде по света. Американците са убедени в превъзходството на тяхната Конституция над всички други, в това, че тя ще позволи съвместния живот на населения, дошли от цялата земя, които ще се срещнат, така както националните на една универсална сила.

Наистина, Америка днес е навсякъде в архитектурния замисъл за Европа. Има американски следи върху всичките институции на Брюксел, Франкфурт и Люксембург. Фактът, че официалната историография на Европейския съюз говори за „Бащи основатели“, и, че една „Реч за състоянието на Съюза“, се произнася всяка година от председателите на Европейската комисия пред Европейския парламент, по същия начин, както американският президент го прави пред Конгреса, е знак, че моделът на „европейската конструкция“ беше и си остава основаването на САЩ през 1776 г.

Обаче транслирането се натъква на реалното. Защото Европа не е нация. Тя не може и не иска да стане такава…“Европейската конструкция“ беше в действителност забележителна операция, планирана от Вашингтон от малка група политици, индустриалци и висши американски и  европейски функционери, споделящи някои добре разбрани интереси. Това е онази малка група, която Моне в своите Мемоари назовава с една формула, която хората днес биха квалифицирали като заговорническа: „кръгът на съзаклятниците“, от която е част именно държавният секретар Дийн Ачесън.

Моне е допринесъл с невероятна жар на всички операции за влияние. Дотам, че да пренесе у нас думите и призивите на тези „американски приятели“. Той беше предмостието на американците в Европа. „Ние сме убедени, щеше да довери той, че можем да предвидим едно тясно сътрудничество със Съединените щати. За тази цел, след предложението, направено от г-н Шуман на 9 май 1950 г., ние давахме непрекъснато доказателства за тяхната „активна симпатия“.

Впрочем, на Моне американците възлагат някои секретни мисии като тази да отиде в Алжир и да работи за успеха на политиката на Рузвелт в Северна Африка. Част от неговата мисия е да съдейства за преоборудването на една нова френска армия, различна от тази на Дьо Гол и интегрирана в американската армия. Американските власти и Жан Моне споделят една и съща омраза към генерал Дьо Гол, шефа на „Свободна Франция“. Омерзението е реципрочно. Дьо Гол иронизира „Шарентинеца от Уолстрийт“: „Моне правеше много добър коняк. За жалост, това занимание не му беше достатъчно“. 

На 5 август 1943 г. в една бележка до президента на САЩ, Моне излага своята философия, която ще определи ангажимента му за цял живот: „Няма да има мир в Европа, ако държавите се възстановят на базата на националния суверенитет… От съществено значение е да бъде осуетено възстановяването на икономическия суверенитет. Страните от Европа са твърде тесни, за да осигурят на техните народи просперитета, който модерните обстоятелства правят възможен; и като следствие – необходим. И преди всичко, държавите от Европа ще трябва да формират федерация, или европейска същност, която ще направи от тях една обща икономическа единица“. 

Заговорът срещу националните държави

В предисловието си към американското издание на Мемоарите на Моне от Шарент, Джордж У. Бол пише: „Националната държава, такава, каквато преживя ХХ век, занапред, според неговото убеждение, е един анахронизъм. В лоното на една федерална структура, общото действие вече не е подчинено на капризите на правителствата, които са обусловени от външни натиски и национални амбиции. Европейските проблеми не могат да бъдат разрешени в лоното на сегашната структура на конкуриращи се суверенитети“.

Единомислието между Бол и Моне не е случайно. Американският банкер, този Мистър Моне от Коняк, също смята, че непосредствено след войната в Европа трябва да се пренесе американският федерален модел. Моне иска да построи една Европа, съобразена с американските цели. Той не си представя Европа без Америка, на която тя ще бъде 51-та звезда. Според него, това е нейният шанс и нейната съдба.

След като през 1976 г. излизат Мемоарите на Моне, Пиер Жюйет, политически съветник на премиера Жак Ширак – по-късно президент на Франция, духовен син на Моне, казва: „Както винаги, щом стане въпрос Франция да бъде унижена, Партията от чужбина пристъпва към действие със своя миролюбив, успокояващ глас. Французи, не го слушайте! Това е вкочанясването, което предхожда покоя на смъртта!...“

Цялата тази история за „европейската конструкция“, пише Филип дьо Вилие, се отнася към мистификацията. Те искат да ни накарат да вярваме, че Европа е започнала с Моне! Запомнете, тук, в Крьоз, тя е родена в ордените, в Кръстоносните походи. И Рим е съществувал много преди договора, носещ неговото име. И преди спиртните напитки от Шарент и многогодишният труд на един човек от Коняк“.

На въпроса на Филип дьо Вилие дали познава Мемоарите, които са се появили преди две години, Пиер Жюйет отговаря така: „О, и още как! Познавах ги, ако може да се каже така, дори преди публикуването им. Филип, чуйте ме добре: Моне не беше този, който държеше перото. И не Франция бе тази, която плати мастилото.“

Оказва се, че нито идеята, нито написването, нито финансирането на тези Мемоари, не принадлежат на Моне - Бащата основател на „европейската конструкция“. Двама американци, свързани с ЦРУ, Държавния департамент и фондация „Форд“ са свързали Моне с подходящи експерти, историци и писатели, които да съставят неговите „спомени“. Това са Шепърд Стоун, агент на фондация „Форд“ и МакДжордж Бънди, специален помощник на президента Кенеди, декан на Факултета по литература и изкуства към университета в Харвард. Те препоръчват на Моне професор Дюросел. Между впрочем, Шепърд Стоун представлява създадената през 1936 г. фондация „Форд“ – привидно филантропична организация, която става трансмисия на ЦРУ и Държавния департамент на САЩ, използвана за деликатни операции, които изискват един витринен екран за по-голяма непрозрачност. Самият той е доктор по история, но не е само интелектуалец от висшите сфери, далеч от полето на политиката.

Биографичният проект

Напротив, според един откъс в Ню Йорк Таймс, през 30-те години той се е ангажирал с военното разузнаване и американските психологически операции по време на Втората световна война. По-интересно, станал е дясната ръка на американския върховен комисар в Германия Джон Мак Клой, когото Моне познава от времето на своите приключения на „Уолстрийт“. Като директор на Офиса за връзки с обществеността, именно на него се пада да замисли и ръководи цялата „програма за действие за Европа“, започвайки от 1952 г. Като такъв, именно той е човекът, който третира Европа в интерес на Америка. Вторият, Мак Джоузеф Бънди, е бил съветник по сигурността на президента Кенеди, преди на свой ред по-късно, през 1966 г., да стане президент на фондация „Форд“. Той също е „човек на службите“.

Шепърд и Стоун инструктират Моне да изготви един широко мащабен „биографичен проект“, започвайки с една ретроспектативна работа за пренаписване (представяне) на общностната история, като „дейността и метода на Жан Моне“. В едно писмо от 20 юни 1960 г., декласифицирано в Лозана, в качеството си на директор по международните въпроси на фондация „Форд“, Шепър Стоун натиска Моне да извърши така поръчаната му работа. Той припомня необходимостта от изфабрикуването на този композиционен труд, за да бъде почувстван историческият характер на метода и дейността на всичко, извършено в процеса на интеграция на европейските общности. Шепърд нарежда Моне да му осигури списък с имената на личности, които биха могли да извършат това изследване и организацията, отговорна за финансите.

В светлината на всички разменени кореспонденции, които открих, пише Дьо Вилие, е ясно, че Мемоарите са с американско вдъхновение. Би трябвало да говорим даже за една „поръчка“. Фондация „Форд“ е тази, която нарежда на Моне да започне работата. После изисква той да й предостави списъка на редакторите за „фабрикацията“ и накрая го пита на каква сметка трябва да изпрати финансовите средства. На второто питане – кой плаща Мемоарите на Моне, - отговорът на архивите е ослепителен: това е Америка!“

Обезпокоителното във фамилиарността на тези писма (между Шепърд и Моне, б.р.)  подборът на избраните изрази и това, че Моне никак не е шокиран от заплашителния тон на американския отговорен представител на фондация „Форд“, който му говори като работодател на своя наемен работник. Напротив, той трябва да се подчинява, за да получи „фондовете“, с всички изисквания на неговите заповеди и произнася думи на искрена благодарност за финансиранията – минали и бъдещи. Държи се като задължен. Американският приятел на Моне успокоява своя „скъп Жан“: парите ще пристигнат! Със субсидията, която е предложена за Центъра за документация, всичко изглежда наред. И Шепърд, в изблик на доброжелателен хумор, го насърчава да отиде на почивка: „Ти трябва, значи, да отидеш да се катериш напълно уверено в планината“. Следователно, трудът, който е щял да се произведе, е бил поръчан и финансиран от американците.

Но третото питане касае интелектуалното бащинство на редакторите. Кой, значи, оркестрира работите с документите и конфекцията? Аз открих, че Жан Моне само е отворил архивите си и е изпратил няколко уводни писма към своите приятели. Така например, той пише за своя приятел Артър Селтър, когото познава много добре от Лондон; и, който е бил един от неговите първи учители по мислене: това е един„техно-банков“ човек, мечтаещ за транснационална динамика, която свързва в същите кръгове на влияние американските банкери Джон Пиърмонт Морган и Пол М. Варбург, двама стари глобалисти отпреди Писанието. През 1934 г. той публикува „Съединените щати на Европа“ - книга, която възхвалява  една технократична методология за интеграция на европейското икономическо и финансово управление“.

(следва) Превод: Петко Петков https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa.107613

ЕТИКЕТИ: World;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.