БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (Част пета)

16 Декември, 2020
0 коментара

             Руска карта на “Гръцкия проект” 

 „Гръцкият проект“ предвижда разделяне на османските владения между Руската и Хасбурската империя и възстановяване на Византийската империя. Тя трябва да обхваща Цариград, териториите на днешна Гърция и българските територии на Мизия, Тракия и Македония и погърчване на българите. Замислената империя е трябвало да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император. При подработката и лансирането на проекта се изисква историческа манипулация. „Един от най-характерните случаи за манипулацията на историческите извори е свързан с дейността на Евгений Вулгарис – или по-точно Евгений Булгарский, както той сам вече се подписва – в услуга на руската самодържица Екатерина Велика. 

И се отнася до „кръщението“ на великата киевска княгиня Олга и годината на нейното посещение в двореца на византийските императори, засвидетелствано от самия неин домакин, император Константин VІІ Багренородни, и описано с най-големи подробности в неговата книга „За церемониите“.

По-горе се спряхме и няма да се връщаме към пътуването на Олга до Цариград и за нейното мнимо покръстване. Евгени Булгарский с църковната, политическа и научната си дейност работи за прокарване на „Гръцкия проект“, който е в ущърб не само на българския, но и на останалите балкански народи. Този проект не се приема от австрийския император Йосиф ІІ и не е осъществен. 

Независимо от това, много показателно е, че прокараните чрез него противобългарските идеи трайно се вграждат през следващите години в руската политика по отношение на българите и Източния въпрос. 

 Уважаеми Читателю, в хода на нашия разказ стигнахме до двама българи, Паисий с неговата История славянобългарска (1762) и Вулгарис търсещ чужда идентичност. Паисий тръгва да обикаля родината, да се слее с нея, с народа български и да се разтвори без остатък в нейната земя. Вулгарис напуска родината и никога повече няма да се върне в нея. Научните и литературни трудове на Вулгарис се издават в най-луксозен за времето си вид, предназначен за най-тесните елитарните кръгове в руското общество. Единствената книга на Паисий, написана на езика на неговите съвременници, десетилетия наред ще се преписва от ръка на ръка, от българин на българин. Книгата му ще влезе в сърцата на българите, ще утвърди българското им самосъзнание и обичта им към Род и родина. Различията между Паисий и ренегата Вулгарис не се изчерпват с различния им жизнен път. За Паисий ние не знаем с положителност нито датата на неговата смърт, нито мястото, където е погребан. 

За разлика от него, за Евгений Булгарский се знае, че е погребан в Александър Невската лавра в Петербург, където преди и след него са били погребвани само руските царе, техните семейства, патриарсите и избраниците от висшето съсловие на руската империя. Отношението на руските управляващи среди към Евгений Булгарски не е случайно. От това може да се съди и за силата и влиянието на гръцкото лоби в Петербург и за ролята му и във формиране тенденциите на руската политика към българите. Не се ли отчитат тези тенденции, не може да се анализират и осмислят историческите процеси и явления от края на ХVІІІ през целия ХІХ, началото на ХХ век, войните ни за национално освобождение и в годините след тях, че и в наши дни. 

 Ригас Велистенлис и гръцкият стремеж за хегемония Гръцкият стремеж за хегемония, търси възможности за нейното постигане, чрез концепцията на Ригас Велистенлис - за Гръцка република на Балканския полуостров, с официален език – гръцкия. След лансирането й, се търси нейното реализиране. Концепцията на Ригас става важно средство в ръцете на гръцкото лоби в Петербург да работи за прокарване на гръцките аспирации в руските държавни, църковни, научни и културни среди. 

Идеи, насочени и срещу българите, а и срещу единството на българи и руси. Не случайно цар Александър I пуска в дългосрочна отпуска своята „дясна ръка“ Каподистрия, да замине и наблюдава гръцките борби. До тогава той с Неселроде ръководят руската политика. Каподистрия – представител на антибългарското гръцко лоби в Петербург, става и първи президент на освободена Гърция. 

В предлаганите проекти от Каподистрия за устройство на Балканите, след отхвърляне на Османската власт, България не фигурира, българските етнически територии са разпокъсани. Прогръцките антибългарски политически практики в руската политика се прокарват и от Горчаков. Той е роден през 1798 г. Получава образованието си в Царскоселския лицей. Там е бил другар и на Пушкин. 

През 1820 г. той започва дипломатическата си кариера при Неселроде, който работи заедно с Каподистрия и го придружава на редица дипломатически мисии. Близките и влиятелни съветници на цар Александър I са истинските ментори на гръцкото революционно движение. Тези прогръцки ментори са със сериозни позиции от столетия в руския управляващ елит, че и в наше време. Поведението на Горчаков, най-леко казано, е силно повлияно от тях. 

След Парижкия конгрес той сменя граф Неселроде като канцлер на Руската империя и с това получава още по-голяма, да не кажа - решителна тежест в руската политика. През пролетта на 1861 г. между гръцкия посланик в Цариград М. Рениерис и Ил. Гарашанин започват преговори. Двамата политици се споразумяват, че гръцко-сръбските договорености ще засегнат единствено европейските владения на Турция. Другият въпрос, поставен от гръцката страна, е този за отношението на бъдещите съюзници към българите. 

Според Рениерис българите не трябва да бъдат включвани в съюза, тъй като те са изостанали в сравнение с другите балкански народи, и нямат още свой политически и културен елит. Освен това, за останалите балкански народи, ще бъде опасна „тяхната ендемична руска треска“. Разграничителната линия между Гърция и Сърбия, след приключването на военните действия, следва да минава по билото на Стара планина. Постигнато е и принципно споразумение между Рениерис и Гарашанин за подялба на Македония по линията южно от Охрид, Прилеп, Велес, Щип, Кратово, Горна Джумая. Предвижда се Албания да бъде разделена между Сърбия и Гърция. 

Към проектирания съюз да бъдат привлечени Румъния и Черна гора. При тези преговори Гърция и Сърбия очертават териториалните граници, към които се стремят при подялбата на османското наследство. Полагат се основите за изграждане в дългосрочен план на гръцко-сръбски стратегически отношения, за разширяване на териториалните граници на двете млади и малки държави на Балканите. Те са основа за бъдещо преразпределение на онези територии на Османската империя, които са населени предимно с българи и принадлежащи към българското етническо и културно пространство. 

 По инициатива на гръцките управляващи среди се прави първото предложение за дележ на Македония, между Гърция и Сърбия. По този начин гръцката дипломация преследва две цели. Гърция, от една страна, се стреми към задоволяване на своите териториални аспирации на Балканите, и от друга, като привлича Сърбия за съюзник я противопоставя на утвърждаващата се българска нация. Тя цели да разедели и да противопостави сърбите, черногорците и власите на българите. На 14/26 август 1867 г. в Цариград, между Гърция и Сърбия е сключен съюзен договор. 

Усилията на Белград и Атина намират държавно-политическа реализация в клаузите на подписания договор, към който се присъединява и Черна гора. Този договор е наречен от сръбските историци Първи балкански савез. С него се стига до договореност за бъдещ дележ не само на Македония, но и на други български територии с българско население. 

 Договореностите между Гърция и Сърбия, не могат да се разглеждат изолирано, от меморандума на княз Горчаков от април 1867 г. В меморандума си Горчаков предлага разграничението на провинциите да стане по възможност, според етнографския състав на населението. Той предлага, това ново деление да стане като: 

1. Смесеното население на Румелия и една част от Македония да образуват една провинция; 

2. България – втора провинция (Тази провинция обхваща Северна България и Софийско, от която по-късно на Берлинския конгрес се създава Княжество България.); 

3. Босна, Херцеговина, Северна Албания и Стара Сърбия – трета провинция; 

4. Епир, Южна Албания, Тесалия и една част от Македония – четвърта провинция; 

5. Спорадските острови начело с о. Хиос – пета провинция. 

 В този дух е руската политика направлявана от Горчаков през следващите години, преди и по време на Руско-турската война от 1877-1878 г., на Берлинския конгрес и след него. През тези години, за разбиване на българското етническо единство се заражда идеята за „македонска самостойност“. По-късно тази идея получава „развитие“ за създаване на „македонска нация“. 

Тенденциите в политиките на Русия, великите сили и на балканските държави, намират своето проявление и по време на Балканските войни 1912-1913 г. В края на ХІХ и началото на ХХ век ескалира войната срещу етническото единство на българите. Хилядолетните врагове на българите, а и на русите, чрез своите псевдохристиянски, сатанински и содомиски лобита, изфабрикуваха идеята за „славяногласни елини” и „македонска самостойност”. 

Те започват да я налагат и чрез силата на оръжието, т.е. започва дълго подготвяната от тези лобита, гръцко-сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Пряко в антибългарските процеси на Балканите участва Петербург, чрез свийте дипломати и агентура като: „Ръководител на руската тайна полиция в България, Румъния, Сърбия и Турция е Соломон Вайсман, който е на постоянно местоживеене в София”. 

Прави впечатление, че Гърция не фигурира в обсега на Соломон Вайсман. Тя е с особен статут, и е един(!) от „двигателите” на войната срещу българите и българщината в Македония, та и в наши дни. * Раздорите и противопоставянето сред българите не са от вчера. Когато България води титанична битка за обединение на българите, бъдещия „вожд и учител” (!?) на българския народ работи неуморно за претворяване Лениновата постановка, за „Поражение на собственото правителство в империалистическата война”. Затова „вождът и учителят” на българския народ е със сериозен принос за пробива при Добро поле, за последвалия метеж и т.н. Войнишко въстание. В проблясък на национално чувство, това въстание не се подкрепя от БРСДП/т.с./. Начело на него са земеделците. 

 По същото време, по време на войната, в тила, в Народното събрание, т.н. „дядо”, също се „труди” за „Поражение на собственото правителство в империалистическата война”.

 Горкичкият „дядо”, той не бил и българин: „Д. Благоев: Аз съм родом от Загоричане, но не съм българин, аз съм славянин. (смях) И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония като славянска страна, която има свое собствено управление.Някоий от десницата: Какво търсиш в България тогава?Д. Благоев: 

Тъй че, г. г. народни представители, процесът, за който ни се говори, е процес за завладяване, а не за обединение на българското племе ...” От 25-27 май 1919 г. в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП/т.с./, на който партията се преименува в БКП/т.с./ и се обявява за неин първи конгрес. По националните проблеми на България, българските комунисти са за: 

“Правото на самоопределение на българския народ... и че балканските народи ще се обединят национално и ще си обезпечат независимостта само в пределите на Балканска социалистическа федеративна съветска република, която ще включва в себе си и съветските републики Македония и Добруджа и др.” 

И по-конкретно, само “социалистическата съветска република в България влиза в братски съюз със съседните народи, за да създаде Балканска социалистическа федеративна съветска република като част от Европейската и Всесветска социалистическа федеративна съветска република, която ще осъществи общия съюз и трайния мир между народите” . Това БКП/т.с. / го декларира преди да бъде наложен на страната Ньойския договор /27 ноември 1919 г. /. 

На конгреса присъстват делегати от Западна Тракия, Струмица и Одринско, които са още в пределите на България. * След Първата световна война, антибългарките тенденции, посегателството срещу Македония - свещената земя на българите придобиват нови измерения. Във войната срещу единството на българите „авангардната” роля играе комунистическото движение, или по-точно, чрез него се прокарват антибългарските тенденции. 

 Без да се оневинява и оправдава БКП, по така оформилия се Македонски въпрос, има роля още една българска партия. Това е БЗНС, чието ръководство в продължение на десетилетия се движи по наклонената плоскост на предателство на националните интереси. За продажност и сърбоманство, говорят недвусмислено документите. „За взимане на огромни средства от Гърция за отказ от даденото ни право на излаз на Егейско море, подробности за получаването на огромни парични средства от Югославия и Чехословакия и какви ли не още престъпления и предателства спрямо собствения си народ и срещу огромната членска маса”. Тези престъпления не бива да се подминават и забравят. 

„Като че ли Единният и Отечественият фронт се указаха много удобно прикритие зад широкия гръб на БКП за греховете и престъпленията на БЗНС по македонския въпрос. Трябва да се подчертае, че земеделската членска маса винаги е държана встрани и в неведение от действията на лидерите на Земеделския съюз, но със съжаление също трябва да отбележим, че селската маса често пъти е била негласно оръдие в ръцете на водачите - манипулатори, като изстрадалия народ е въвличан неколкократно в кръвопролитните катаклизми в отечеството..., като не бива да забравяме, че подобно на въстанията от 1923 г., а и съпротивата в години на войната беше изнесена не от българския пролетариат, а от българското селячество.”

 Едни от т.н. професионални историци не могат, или не се стремят да разкриват, осмислят и анализират историческите тенденции. Не ни е сега работата да анализираме, кой какво може и не може. Официалната, т.н. българска историческа наука прилежно се придържа към зададената й рамка на историческо изследване, за да утвърждава, прокарва и налага измислени хипотези и концепции. Когато обективно се разкриват и анализират исторически процеси и явления, „придворната наука”, преди на комунистическите, а днес на евроатлантическите и неолибералните задкулисни ментори, квалифицират тези изследвания за конспиротология. Отношението към Македония - свещената земя на българите днес е в основата на антибългаризма.

 Това е ярък пример за силата на скритите, невидимите лостове в политиката. Антибългаризмът на тези сили се прокарва най-вече чрез идеология, меняща си формата, но запазваща си същността - съдържанието си на антибългаризъм. Очевадна е приемствеността на руската политика към Македония от съветската политика, прокарвана и налагана между двете световни войни, най-вече чрез Коминтерна. Това не е случайно. Фактологията за действията на тези невидими лостове, действащи и в царска Русия и в комунистическа Русия, са не малко. 

Както на тях, така и на шизофренното мислене на Васил Коларов, Георги Димитров и други българските комунисти функционери, по създадения Македонски въпрос тук няма как подробно да се спираме. Все пак, во кратце. През 20-те години резидент на НКВД, ръководещ и революционните движения за Балканите и Европа е Соломон Лазаров Глдштайн, с псевдоним „Черски”, роден през 1884 г. в Шумен. Той е приятел на Ленин. Членува, освен в руската, още в швейцарската, френската и българската компартии. Той не пести сили за разбиване на българска държава. През 1922 г. вече ръководи и съветската легация във Виена. Във Виена се намира и Задграничният комитет на БКП. С посредничеството на Павел Шатев, който е и резидент на съветското разузнаване в България, се установяват връзки на ВМРО с федералистите. 

 В началото на юни 1923 г. представителят на федералистите Ф. Атанасов, придружен от Сл. Иванов, заминава за разговори в Москва. Същевременно там също са пристигнали Влахов и Монев от ВМРО, представители на организацията ръководена от Т. Александров. Посредник и на двете делегации е П. Шатев като те не знаят една за друга.

 След приключване на разговорите Д. Влахов изготвя Доклад до ЦК на ВМРО за резултатите от водените през юни-юли 1923 г. преговори в Москва, между делегацията на ВМРО и представители на Съветска Русия. При внимателното четене на доклада, за 45 дневния престой на Д. Влахов в съветската столица, а и други документи, може да се види че времето е използвано активно от съветските му партньори. Не случайна е и последвалата комунистическа кариера на Д. Влахов, като деец на БКП през периода 1925-1944 г., и на ЮКП след 1944 г. Сътрудник е на ИККИ през 30-те години, редактира в. “Балканска федерация” и “Македонско дело”, работи в Общославянския комитет в Москва (1941-1944 г.). 

 Периода юни – септември 1923 г. е наситен с драматични събития. На власт идва правителството на Александър Цанков. В правителството му е и Кимон Георгиев, министър без портфейл, но изпълнява не какво де е! 

По-късно, пак чрез преврат, през 1934 г. е вече министър-председател, разтурва ВМРО и легалните национално-патриотични организации. И отново министър-председател на 9.9.1944 г. Това случайно ли е? 

 Едва ли е случайно и това, че през декември 1923 г. Д. Влахов е назначен за консул на България във Виена. Това се вгражда много добре в плана на кампанията срещу Тодор Александров. Същевременно Влахов е и представител на ВМРО, като е снабден и със специално пълномощно, подписано от Тодор Александров, с което ЦК на ВМРО го “упълномощава... да приключи преговорите с РСР в духа на уговореното в срещата на Богдан (Т. Александров-б.а.) - Андреев...”. 

 Димитър Влахов трябва да приключи тези преговори с Черски, ръководител на съветската легация. Там е и Георги Димитров, ръководител на ЗБ на БКП. През зимата на 1924 г. Коминтернът работи активно за изграждане на единен балкански комунистически революционен фронт, и за изолиране на Тодор Александров и неговите съмишленици като пречка за постигането му. С македонското освободително движение, наред със съветската дипломация и разузнаване, активно се занимават Коминтерна и БКФ, която е негово подразделение. 

 Следващите десет години са изключително драматични. Започват с „изолиране” на Тодор Александров и с неговото убийство. Политиката на задкулисните сили, действащи и чрез комунистическото движение, за разбиване на българското етническо единство стигат до януари 1934 г. Тогава ръководството на Коминтерна „обосновава” съществуването на „македонска нация”. „Създавайки” македонска нация, Коминтернът решава, че нация без език няма. 

През следващите „нови” десет години съветски учени – слависти от Киев започват да работят по въпросите на македонския език. Те се ръководят от проф. Самуил Борисович Бернщейн, - идеолог на ''македонския език''. Сътрудник му е, по-късно станалата проф. Дина Станишева, съпруга на Димитър Яков Станишев. Майка на днешния политик евродепутат Сергей Станишев, председател на ПЕС. * 

 Да скокнем в наши дни! Часове преди 8 декември 2020, когато България за втори път ще наложи евровето на македонизма, Станишев размаха пръст и на Скопие, и на София, изравнявайки вината за задънената улица в българо-македонските отношения.     

 В телефонен разговор с премиера Зоран Заев Станишев го окуражи, но с пояснението, че преговорите трябва да се ускорят „преди ескалиращата националистическа реторика и в двете страни да направи това невъзможно...“     

 А в специална декларация на ПЕС, без съмнение съчинена от Станишев, евросоциалистите изразяват загриженост от „надигащата се вълна на десен национализъм, както в България, така и в Република Северна Македония…“. 

 С тази политика на ПЕС и председателя му какво може да кажем, освен ПЕСове ги яли! * Създаването на ''македонския език'' върви по линия на деструктуриране на българския език. 

„Македонският” език е единственият в световната история, който си има „рождена” дата – 2 август 1944 г. Налагането на „македонска нация и език”, в комунистическите среди не става гладко и безпроблемно. Даже нещо повече от безпроблемно! 

Няма как да се спираме на отпора, който дават честните, трезво мислещи, обичащи Род и Родина български комунисти, виждащи пагубните последици от политиката на ръководството на БКП и Коминтерна за българските национални интереси, за бъдещото на българската нация. 

 Най-ярката личност от тези български комунисти е Методи Шатаров. Случайно ли е, че личността на този бележит българин, неговото дело и трагична смърт е обвита в мълчание от БКП, станала след поредното си преименуване през 1990 г. в БСП. „Странното и до днес бе, че ставаше дума за това – Шатаров бил ударен с куршум от оръжие, каквото нямало в полицията и войската?!” 

Шатаров е намерен на 15 септември, заровен в шума в която е дочакал тежко ранен т.н. Деветосептемврийската „революция”. На 16 септември е направена аутопсия, според която: „Раната в дясната гръдна половина е: 8 мм входна рана на гърба и 10 мм изходна рана на гърдите. Шатаров е бил прострелян в гръб.”*

 Политиката на антибългаризъм налагана чрез Коминтерна, в основата, на който бе създаването на „македонска нация” и „македонски език”, днес е възприета и перфидно се провежда от Брюксел и Вашингтон? Сякаш някаква невидима сила стикова и насочва процесите през годините, та и в наши дни, независимо в каква разцветка са те! 

Дали са на „власт” царедворци, земеделци, комунисти, социалисти, неолиберали, евроатлантици и НАТО-вци, войната срещу българщината в Македония, и срещу единството на българите е перманентна. Васил Левски завеща на българите целта: „Опазване и осъществяване на българското етническо и териториално единство, там където живее българинът в България (Мизия – ДЙ), Тракия и Македония”. 

Където българинът не само живее, но е и доминиращо мнозинство. Водача на ВМРО - Т. Александров през 1919 г. посочва, че: ”Целта на организацията е поставена в нейния устав, още при учредяването й, а именно “автономия на Македония, и то като етап. Така се разбира тая цел не само от основателите на организацията, но и почти от сички техни другари и заместници, от цялата македонска интелигенция и от цялото македонско организирано население.” 

 Казва ЕТАП, от борбата за изпълнение завета на Васил Левски. БКП и тя започва да говори за автономия, НО за каква автономия!? 

 През 1923 г., според Коларов: “Ние виждаме формирането на македонски революционни организации у нас, които не се стремят повече да присъединяват Македония към България, а чисто и просто към създаването на автономна македонска държава, макар и тези тенденции да не са напълно освободени от старите националистични тенденции.” И многозначително заключава: “... Ние трябва да се борим и да прогоним окончателно националистичното в македонско течение и да подсилим открито движението за автономия.” 

 През следващите години се работи с комунистически плам срещу заветите на Апостола и на основателите на ВМРО, не само в България, в поробените части на Македония, но и в Европа и чак в САЩ и Канада. 

 През 1930 г. Владимир Поптомов от ЦК на създадената комунистическа ВМРО(об) докладва до БРЦ*, че „Начело на това движение застава един Инициативен Комитет, състоящ се от 3 души, от които 2 македонци партийци и 1 стар македонски революционер... Георги Пирински и Мишев влизаха в Инициативния Комитет и заедно със стария и известен македонски революционер Смиле Войданов отпочнаха една усилена пропагандаторска и организаторска дейност”. Те проявяват и качества за проникване и овладяване на обществените организации, за нуждите на тактическите и стратегическите цели на Коминтерна, и не е случайно, че “изобщо в основата на организационната структура на съюза лежи началото на демократическата централизация”. 

Демократическата централизация е в основата както на Коминтерна, така и на БКП. Демократическата московска, коминтерновска, комунистическа централизация се запазва през следващите години, че дори и в наши дни. Днес тя е в перфидната (вероломна, коварна, подла) форма на евроатлантическа, неолиберална, мултикултурна, брюкселска, вашингтонска централизация и не на последно място на ПЕС – ова политика! Няма нищо чудно. Целта е същата, световно господство. 

При комунизмът се работеше и възпитаваше, че: „Сближението подготвя консолидацията, обединението на националностите и народностите и в последна сметка води до сливане на нациите. Научният комунизъм подчертава приемствеността и органичното единство на тези процеси. Сливането на нациите предполага създаването на единна световна общност от хора”. 

 Процесът за смесване, сливане на нациите и „създаването на единна световна общност от хора”, днес тече под форма на „мека” сатанинската диктатура, чрез неолиберализма, евроатлантизма и мултикултурализма. В този дух са и приетите от Общото събрание на ООН „Глобален пакт за миграция” и „Глобален пакт за безопасна, организирана и редовна миграция”, приети и на 10–11 декември 2018 г. на конференция в Мароко, с всичките му катастрофални последици. В сатанинската, антиправославна и антинационална стратегия, за разбиване на нациите се вписва и т.н. Истанбулска конвенция и нейното коварното, вероломно и подло прокарване в България чрез Закона за социални услуги. 

 Тенденцията за „сливане”, т.е. ликвидиране на нациите и „създаване на единна световна общност от хора” може да мени формата или словесната си еквилибристика, но запазва съдържанието си. Така както и Георги Димитров, проявявайки изключителна демагогия в подхода си към Тодор Александров и неговото убийство, залага една тенденция (или по-скоро е наложена в Коминтерна и комунистическото движение, а той я просто произнася), която през следващите години все повече се утвърждава. За Георги Димитров: „Тия работи ние ще разгледаме не като историци, от гледна точка на чистата и точна до последна буква история, а като политици-революционери - от гледна точка на интересите на македонското революционно движение, от гледна точка на днешната ни борба против автономистката банда и за изграждане на мак. рев. организация.”* 

 Тази тенденция се утвърждава в комунистическото движение, а след Деветосептемврийския преврат и в политическата практика в България, в историческите изследвания, особено в тези за историята на БКП. Днес тази тенденция се е запазила, да не се гледа на „чистата и точна до последна буква история” като се пренаписват утвърдени исторически истини, през „гледната точка на днешната борба” на евроатлантизма, неолибарализма и мултикултурализма, за установяване на глобално общество - „единна световна общност от хора”, във войната срещу България, Християнска Европа, Православието, Русия и националните държави. Да видим хронологията, как минаха нещата през последно време! 

 В този дух бе трагико-комичен политически спектакъл, как спорят кукли на конци, за името на Македония - Свещената земя на българите, и за това чия е Македония!? Куклите на конци вече приеха „предложеното-наложеното“ им име. Спорът се „разрешава” чрез договора от Преспа? Според Ципрас „няма алтернативни решения за членство на северната ни съседка в НАТО и Европейския съюз, Преспанското споразумение е единствена и незаменима възможност и за двата народа, и за стабилността на Балканите”. 

 Зоран Заев: „С договора от Преспа Република Македония смени името си, но с него Гърция прие и призна македонската идентичност и македонския език.” Панос Каменос категоричен: „Договорът от Преспа е мъртъв, не приемаме име съдържащо Македония...”, каза педседателят на партията Независими гърци и министър на отбраната... 

 Друг „бисер” от трагико-комичния спектакъл: „Ратифицирането на Договора от Преспа да бъде отбелязано с празнично събитие, на което наред с Македония и Гърция да бъдат представени България и Албания, предложи алтернативният външен министър на Гърция Йоргос Катругалос.” Нов „бисер” от едно дипломатическо недоразумение: „От национален интерес за България е Република Македония да бъде наш съюзник в НАТО и да започне преговори за присъединяване към ЕС през следващата година. Това заяви в Брюксел вицепремиерът Екатерина Захариева, предаде репортер на БГНЕС”. 

                                               Димитър Александров Йончев                    Продължението следва      

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.