БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (Част трета)

14 Декември, 2020
0 коментара

                Второ. 

В Деяния на апостолите се дава как протича първата мисия на апостол Павел в Европа и първия град, който посещава. Асен Чилингиров разглежда подробно текста от Деяния на апостолите касаещи града, който първи е посетен от апостол Павел. В текста се говори за администрация и административни съоръжения като съдилища, затвор/тъмница, тържище, а също представители на местна власт, наречени в различни български преводи князе или воеводи. Говори се за надзиратели в затвора, стражари, за градски служители и тъмничен стражар. Също и за римска върховна власт, под чиято закрила са апостол Павел и Сила като римски граждани и че не могат да бъдат съдени и наказвани от местната власт. След всички тези подробности се вижда, че те са несъвместими със стремежите малкото селище Филипи/Кринидис да бъде идентифицирано с първото посещение на апостол Павел. 

              Трето. 

Но има още нещо, което е много важно! Апостол Павел знае, че градът се намира на една река. Знае, че в него има иудейска община със свое молитвено място до тази река. Знае, че в Солун, Стоби и във Филипопол има синагоги и че най-голямата е тази във Филипопол. Днес гърците могат много да строят със „задна” дата, и да преиначават историческата истина, но няма как да „сътворят” археологически находки със задна дата за синагога, и то най-голяма за времето си. На тази синагогата във Филипопол Асен Чилингиров се спира подробно. 

Как стои въпросът с нея днес. „През 1981 г при изкопни работи ... са открити останки на сграда от базиликален тип с частично запазен мозаечен под и части от двор откъм север. Изображенията върху долния пласт мозайки наред с няколкото мозаечни посветителски надписи дават основание на Е. Кесякова да идентифицира находката като руини на късно антична синагога. Съставената от същия археолог карта на древния Филипопол показва, че синагогата се намира в границите на урбанизираната територия на града, недалеч от форума, в непосредствена близост до други култови сгради и богати жилищни домове. 

След завършване на археологическите работи, мозайките от двете лежащи един над друг пластове са консервирани по метода „дебела подложка”, вдигнати на отделни пана и пренесени на друго място, а евентуалните идеи да бъдат реставрирани или експонирани не са реализирани до ден днешен.” 

Много работи не са „реализирани до ден днешен”. И при синагогата вероятно влиятелен, вероятно заинтересован, вероятно предусещащ какво ще последва и определено нежелаещ разкриване на историческата истина реставрирането или експонирането им „не са реализирани до ден днешен”. 

Не беше „реализирана” и 2019 г. – годината, когато Пловдив бе европейска столица на културата. Културната година в Пловдив бе бледа сянка, на това, което гледах в Солун един месец през лятото на 1997 г. Тогава беше годината, когато Солун беше европейска столица културата. Гледах и се чудех на това, което правеха гърците да преиначават историята за Македония – свещената земя на българите. Чудих се и през 2019 г. на това, което ставаше в Пловдив. Такива са днешните управници на България! Питам се: Българи ли ни управляват, или не?! 

Константин Велики и вярата на благословените 

За времето и делото на Константин Велики има не малко обективни и безпристрастни изследвания. 

Най-често се сочи, че Константин (По-точно е Костантин, но латинизирано е името на този наш Велик Предтеча - бел. ДЙ) е роден, по едни исторически извори в града на баща си - Найсос (Ниш). По други, че е роден в Сердика, откъдето е майка му Елена, всецяло отдала се на християнската вяра. Дядо му, на име Евтропий, е с тракийско потекло, от област Дардания, тогава разпростирала се югозападно от Сердика. Констанций и синът му Константин са траки, чиито произход е свързан с династията на римските Флавии. Константин, след смъртта на баща му Констанций Флор загинал във войната с варварите в Британия, без особени усилия взима властта в армията и империята. През 306 г. получава статус на съимператор на могъщия Рим. Едва ли е съзнавал с какви усилия, компромиси и дори мъки ще трябва да я отстоява, в империя религиозно противопоставена и силно разслоена. Че и гръцки език ще трябва да доучва, който е изучавал и така ненаучил добре. 

През 311 г., пет години след влизане в тетрахията, Константин вече е достатъчно силен, но не дотам, за да устои на обединените сили на другите съимператори. На Галерий са предани и легионите, извършвали погромите. Ръцете на много от военачалниците са изцапани с кръвта на непреклонните християни. 

Моментът е наистина решаващ! Година 311. Галерий, тук в Сердика подписва ЕДИКТЪТ на търпимостта, наричан още Сердикийски едикт. Това е безспорно, защото заради здравето си Галерий не е напускал Сердика. Едиктът е прогласен в Никомидия на 30.04.311 г. 

Не е сигурно дали Галерий е съгласувал решението си, ако ли не с всички, то поне с някои от своите съвладетели. Едиктът, независимо че е написан в първо лице ед. ч., в действителност е обявен от името цялата т.нар. тетрархия. 

По това време къде е бил Константин? Имал ли е някаква роля в ситуацията? Погледнато от дистанция на времето, сякаш формално е отдалечен от Сердика. Все едно го е нямало на владетелския подиум. Но ако се взрем по-внимателно в това историческо явление, и проследим всичко, което се е случило, ще видим поредица от последователни и премислени действия. Те подсказват, дори издават прякото участие на Константин, неговото присъствие и дори неговият почерк. 

При Адрианопол (Одрин) през 323 г. е решителната битка за християнството, между легионите на съимператорите Константин и Лициний, който се противопоставя на християнството. Константин побеждава. Лициний е пленен, а по-късно (независимо че се е сродил с Константин) екзекутиран. Константин І става пълновластен господар на империята. Пътят за привържениците на Христа е напълно свободен. 

Настъпва времето на новата столица Византион (Константинопол), и пренасяне в нея на Христовия кръст. Отпочва се голямо строителство и големи административни реформи. На Балканите Константин І извършва радикално административно преустройство. Появят се диоцезите Дакия и Македония (в някои източници ги назовават „Мизия” и „Тракия”, но няма „Елада” или Гърция!). В Сердика, върху останките на стари християнски молитвени домове, са положени основите на първата църква „Света София”. 

Константин І, тази с никоя несравнима личност в световната история, този най-впечатляващ реформатор в духовността на цялото човечество, играе брилянтни ходове. Закономерно е наречен от всички Константин Велики. Инициативата за започнатото дело, на което Константин, без да го обявява се е посветил, не е трябвало да идва от него. По чисто тактически причини преломът, към който се е стремял е искал да стане така, че на това да повярват и се подчинят всички. Промяната да бъде приета от всички и никой да не й се противопостави, особено армията. 

Величието на Константин е и в това, че със своя тракийски произход, поставя начало за преливане и усвояване духовното наследство на благословените трако-българи и вярата им в Бога. Усвояване на духовното им наследство, заляга в основата на християнската духовност. Делото на Константин се поема и от наследилите го с трако-български произход ранно византийски императори. 

Императорите правят много неща за народа, от който произлизат. Константин Велики финансира построяването на Плиска, Преслав и Силистра. Културните центрове в тези градове, при царете Борис и Симеон, си имат своя предистория. 

Делото му е продължено от Юстиниан І Велики. Той е роден на 11 май 482, император от 1 април 527 до 14 ноември 565 когато почива. 

Подем на християнството в Македония настава именно при император Юстиниан I Велики. При него е закрита е езическата философска школа в Атина. В Македония той издига родното си място Ведериани до Скопие в архиепископски център, като създава автокефалната „Първа Юстиниана”. Тя става седалище на независимата църква на траките. Отново Юстиниан укрепва Сердика (столицата ни София), Филипопол (Пловдив), Берое (Стара Загора) и др. 

                          Накратко за разплатата с Рим 

При Атила северната граница на българите се отбранява от крепостта - Новгород, на запад тя е по река Висла, на изток опира на Урал и Каспийско море. Атила - третият цар на българите в „Именника на българските владетели“, води войната срещу Рим с голям размах, на широк фронт, със завладяването на териториите на днешна Германия, Белгия, Франция, Северна Италия и Северозападните Балкани. За царят на българите, Панония е основен базов район за съсредоточаване на войските му. Той не тръгва към Константинопол, а към Рим. Рим има да изкупува вина. За Рим, за злото сторено на българите, часът на възмездието е настъпил. 

След битката през 451 година на Каталунските полета пътят на Атила към Рим е открит. Това не е каква да е битка. Атила, разузнавайки театъра на бойните действия, въвлича визготите в нощен бой. Този бой се различава коренно от воденето на дневния бой, по управление на войските, начина на използване и взаимодействие на родовете войски. Атила, планирайки и организирайки нощния бой, при поставяне задачите на полевите командири в постигане на целите и задачите на боя, им предоставя инициативата във водене на нощните бойни действия. 

Подобен нощен бой европейските армии по онова време не познават. След 267 години, през 718 г. пред стените на Константинопол, отново в нощен бой, българите под командването на цар Тервел нанасят нечувано дотогава поражение на арабите. Константинопол е спасен, Европа е спасена, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. 

Йорданес, а и не малко днешни изследователи, може да представят боя като поражение за Атила и победа на Аеций и визготите, но фактите говорят съвсем друго. В сърцето на Франция визготите са напълно разбити. В боя загива кралят им. Престолонаследникът е тежко ранен и е изнесен от телохранителите му от бойното поле. Аеций губи управлението на войските си. Щурайки се цяла нощ, едва призори намира остатъци от своите главни сили. „Победоносните” (?) римски войски изчезват от пътя на Атила към Рим. На Каталунските полета е решена съдбата на Империята. Българите пречупват гръбнака на змията, която ги прогонва от родните земи през страшните години на втори-първи век преди Христа. 

Атила, сразявайки цялата военна и икономическа мощ на Западната Римска империя я довежда до гибел. Когато Непобедимият е пред Рим, който не е в състояние да се защити, Папата отива при него на преговори. След преговорите с Папата, Атила се оттегля. Има най-различни интерпретации за това оттегляне. Тези писания не се вписват логически в действията на Атила, понеже не се отчита какъв е неговият произход, каква е неговата вяра, а му се вменяват измислени такива. Не се показва и защо Атила е титулуван Непобедимия. От там и преднамерени съчинения и съставяне на измислени „истории”. 

                     Малко за времето от Атила до Аспарух 

Към началото на VII век ставащото във Византия предизвиква ответна реакция на българите, изградили нова империя - Велика България. На българския престол се възкачва четвъртият в ИМЕННИКА с името Курт - Християнина. Той е запознат със ситуацията в Константинопол. Известен е във византийските хроники с името Цар Кубрат, владетеля на българите, не победен на бойното поле. Той е упоменат от хронистите като „Господарят на известната от древността Велика България и кутригурите”. Не се вниква достатъчно в това, че Курт е християнин. Ако се посочва, че е християнин, го отпращат, че е приел християнството в Константинопол. 

За разпространение на християнството от Свети Апостол Павел, се спряхме на кратко. В земите покрай Черно море и на север християнството получава началото си от ръката на Свети Апостол Андрей Първозванни. Стигнал до река Днепър, там където сега се намира Киев, той забива кръст и каза на учениците си: "На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезе от тук по цялата страна”. Как са се издигали църкви, как е възсиявала Божията благодат и как истинската светлина е излезнала по тези земи, има още не малко за осветляване.

 Идването на „прабългарите” на Балканите е една най-голямите антибългарска измишльотина. Идването през седми век на българите, наричани прабългари, на Балканите, за техния произход, за създаване на някакви си две Българии (Дунавска и Охридска) на Балканите са най-големите антибългарски измислени исторически концепции. Истината е, че цар Аспарух, с възцаряването и утвърждаването си на престола, продължава делото на цар Кубрат – освобождаване на Старата Родина! 

Тук опираме до проблеми на военната история и историята на военното изкуство. На проблемите на древната българска военна история, не се отделяше нужното внимание и в годините на социализма, когато България имаше армия. За днес да не говорим! 

Цар Аспарух към 679 г. дава ход на старателно планирана и организирана широкомащабна българска военна операция. Стратегическата цел на операцията е освобождаване народа и на Македония - Свещената земя на българите и на цялата територия на Старата Родина, днес обозначавана като Балкани. По силата на логиката на военното изкуство се стига до заключението, че войната се води на три оперативни направления. Направлението на главния удар е - овладяване поречията на Струма и Вардар на Охридско, Солунско и Керамисийското поле. 

Пред военните историци, търсещите истината, беше проблем да се установи територията, където е проведено генералното сражението на цар Аспарух с римляните. Наложеното схващане, че то е станало в днешна Северна България, по негово време Мала Скития (Добруджа), се разминава с логиката на военното изкуство, на такава територия да бъде планирана и проведена подобна широкомащабна военна операция.

Към 681 година българска войска излиза от земите на североизток от устието на Дунав. В последвалото само едно генерално сражение смазва 60-70 хилядна елитна византийска войска. От тях никой не се връща в Константинопол. Всички са избити и няма пленени и последваща размяна. Рим коленичи пред страховитата сила на българите. Това е война, и не са приказки за войни и победи, които могат да се съчиняват в кабинети от историци без необходимите военни знания. На война действат законите на военната наука. Такъв разгром, с такива териториални загуби, може да има само когато е създадено трикратно превъзходство в силите и средствата. 

 Заслугата за установяване територията на военните действия, планиране и провеждане на генералното сражение на българите с византийците е на военния историк Димитър Хайдутов.* 

Цар Аспарух предприема нужното за подготовка на решителното сражение. Провежда комплекс от военни мерки, избира мястото за генералното сражение и подвеждане на противника към него. На рубежа на р. Олт и в негово направление той съсредоточава сериозни сили и средства. 

 Не може да има съмнение, че ромеите са били наясно с целите на българското командване, изнасянето на българските войски към територията, която представлява плацдарм за нападение срещу целия полуостров. Това обяснява пренасочване на големи сили и средства от Мала Азия към Европа и концентрация на наличните ресурси към района зает от българите. Следва да се отчита, че ромеите подценяват българите. Те не са имали точна представа за силата на българите и логично е да се стигне до катастрофата им още в първия сблъсък.

Разчетът показва за около 200 хиляди българи, които участват в сраженията при реката Олгон, днешната Олт до Турну Магуреле. Такава войска в онези години може да излъчи народ от около 10 млн. души. Колко от тях са собствено българи и колко са съюзници, (ако въобще е имало) сега е трудно да се предположи. Но има едно военно изискване, т.е. съотношението на едните към другите винаги трябва да е в решителен превес на държавотворческия народ. Никой пълководец не може да си позволи да въоръжи повече чужденци от своите собствени войски, защото империята ще рухне с един единствен удар на измяната. 

 За оперативното построение на войската знаем само това, че  Предният отряд е в състав не повече от 10 хиляди души. С тези сили Командването изпълнява цяла серия провокативни набези в земите на юг от Дунав. Целта на тези набези е да се ориентира противника към предварително избрания район на бойните действия. От стратегическа гледна точка това е много удачно, защото районът се намира срещу една от най-силните крепости по Дунав - Никопол. До Никопол се е намирал Мегаполис, един от важните в икономическо отношение градове на Долна Мизия, наричан още Улпия Ескус. Той е бил близо до сегашното село Гиген и устието на р. Искър. Градът е непосредствено заплашен от унищожение от нашествениците отвъд реката. От Никопол тръгват пътищата към Улпия Сердика, Пеония и Адриатика, както и проходите в Централния Балкан към Тракия, която често е ставала обект на нападения от това направление.

Изборът на мястото на Генералното сражение е направен с отчитане на целия опит от предшестващите боеве с римляните. Резултатите от сблъсъка с ромеите показват висока степен на познаване на района, което проличава от динамиката на операцията и боя.

 Вторият ешелон на войските е в състав от около 50-60 хиляди  души. Той е развърнат на отдалечение от бойното поле на около 20-30 км. Тези сили, разположени по този начин, са в състояние, след получаване на сигнал, да влязат в бой до едно денонощие. 

 Третият ешелон е от около 100-120 хиляди души. Той е разположен на два-три дни преход в дълбочина, което ще рече до 80-100 км. Докато първите два ешелона осигуряват отбраната на заетите позиции при нападение, третият ешелон вероятно е разположен под формата на групировки. По този начин, те ще могат да бъдат въвеждани в бой на различни оперативни направления и за покриване на широк фронт на вероятните бойни действия. Групировката на третия ешелон /главните сили/, е в дълбочина и скрит от противника. 

 Това разположение на войската, от една страна, дава възможност за осигуряване на оперативната маскировка и изхранване на хората и конете. От друга страна, се създават условия за въвеждане в бой на трите ешелона, и това да стане в минимални срокове, с кратки преходи.

Кръглата крепост Холъвник до реката е изграждана продължително време. Тя служи и за привличането на противника, именно в този район и на това място. Затова нейното строителство представлява неделима част от подготовката на Аспарух за предстоящото Генерално сражение. 

 Организацията и оперативното построение на българската войска се оказва удачно. След появата на римската флотилия западно от Дръстър, съблюдавайки условията на оперативната маскировка, войските на втория ешелон започва да се изнася към района на Турну Магуреле, срещу лагера на сухопътните части на противника. Така българските войски в района на предстоящите бойни действия нарастват незабелязано за противника.

Image title

                                                             План на Генералното сражение   

  Част от предния отряд се изтегля в кръглата крепост, а останалите се изнасят в посока към платото. По този начин римската войска е въвлечена в сражение с противник, развърнат на силно укрепена позиция.

  Българското командване постига планираното превъзходство със скрито нарастване на силите си в района на бойните действия. Теренът на Северната Дунавска равнина е такъв, че там липсват възвишения и е много трудно прикриване на големи военни формирования. Поради това войските, предназначени за нанасяне на Главния удар, са съсредоточени в дълбочина. Това забавя въвеждането им в бой, след като противникът е тръгнал в настъпление.

  Според Теофан Изповедник, българите се уплашили от огромната войска и от флота, който я осигурявал и подсилвал с части от своята пехота. Цели четири дни ромеите не могат да осъществят боен контакт със скритите в укреплението си българи. След това василевсът си тръгва, като оставя командването на свой заместник.

В действията на римляните, при така създадената военна обстановка, няма нищо неочаквано или нередно като се изключи слабостта на византийското военно разузнаване. След като се оказва, че те не са готови за атака на крепостта, поради степента на укрепеност и бойната ефективност на българската отбрана, необходимостта от обсада става очевидна. По тази причина василевсът взима решение да напусне временно войската си, и да възложи обсадните действия на свой заместник.

 Разполагането на предния отряд в района на Холъвник принуждава римските военачалници да стоварят войските си на северния бряг, срещу кръглата крепост. Видно е, след оценка на обстановката, че византийското командване логично преценява, че тази крепост не бива да се оставя в гръб на настъпващите войски. Тя ще е източник на постоянна заплаха за комуникациите през реката. Трябва да се отчита и това, че римската войска правилно избира района на Никопол за място на десанта на северния бряг. Той е най-подходящ, поради благоприятните за тях условия на укрепяване на южния бряг.

Да се очаква, че цялата армия на римляните е тръгнала да обсажда малката кръгла крепост е нелогично. За целта, по всяка вероятност, са отделили обсаден отряд, а останалите войски са разположили на лагер близо до брега. Трудно можем да оценим условията и обстановка за римската войска и какви са били причините целият военен контингент да остане в близост до брега, докато не падне крепостта. От това може да се заключи, че командването на римляните не е имало разузнавателна информация, за количеството и оперативното построение на българските войски, и никой не е очаквал нападение. Намерението на императора да прогони варварите от заетите територии е станало предпоставка за предварителна настъпателна нагласа и за пълно превъзходство над противника, на всички нива на управление на римската войска.

При такава обстановка, отбраната на кръглата крепост става изключително важна за българите. Колкото по-дълго противникът е принуден да стои на брега, толкова по-ефективно се развръщат войските за сражение. Крепостта изиграва ролята на капан, в който влиза цялата римска войска и не е имала възможност да се измъкне от него. Вместо да излязат от теснината между Олт, източното блато, Дунав и Платото, римляните са принудени веднага да обсадят много трудна за преодоляване крепост. 

Тук се налага да обърнем внимание на една важна особеност на крепостта Холъвник  - дебелината на стените на цитаделата. В основата си са дебели от 4,5 до 6 метра. Тези размери на стените дават възможност за разполагане по билото им на метателна артилерия. Това обяснява вниманието, което отделят военачалниците през Средните векове на тази крепост. Никой не е искал Холъвник да му е в тила. Размерите на крепостта не позволява там да квартирува значителен гарнизон. В същото време височината на стените ѝ силно увеличават далекобойността на метателните машини и правят уязвим района около нея. Самото място на крепостта е командно по отношение на пътищата от брега на север, през реката нагоре и надолу по течението. Тези особености на крепостта правят невъзможно тя да бъде обсадена от малки сили, а останалата част от войската да тръгне да изпълнява други задачи. Римляните вероятно са оценили възможностите на крепостната артилерия да нанесе сериозни загуби на войската им при преминаването ѝ по пътя край реката Олт, и са взели решение за обсада и изчакване на място до нейното превземане.

Императорът, разбирайки, че вместо преминаване в настъпление ще трябва да започне обсадни действия, оставя управлението на полевите си командири и напуска района. Това е обяснимо за практиката на управление на   войските от онова време, и няма нищо общо с начина на представяне на събитията. Вместо истината ние получаваме една нелогична картина, на с нищо непредизвиканата паника в римската войска, което е невъзможно. Тези войници само преди година разбиват елитна арабска войска в състав от 100 хиляди саби. Такива войни не могат да се паникьосат от това, че императорът е напуснал лагера. Римската дисциплинарната практика, наложена в армията, е била твърде сурова, за да допуснем, че напускането на императора и семейството му може да стане повод за всеобхватна паника. За напускане на строя без заповед пред лицето на противника Римският закон предвиждал наказанието „Децимация“. В такива случаи, всеки десети от напусналата позицията си войскова част е бил посичан пред строя. Следователно, такава войска да се паникьоса по незначителен повод е невъзможно.

Зад фантастичната картина в „Хрониката“ на Св. Теофан можем да видим реалните събития, отчитайки практиката на бойното използване на войските от онова време.

Византийците в продължение на няколко дни провеждат своите атаки на крепостта, докато по двата фланга цялата римска войска е обхваната и нападната от тежката конница и пехотата на втория и групировка от третия ешелон на българите.

Природните условия на района не дават възможност за масиран внезапен удар от двата фланга, поради естествените прегради, каквито са реката Олт и блатото от изток. За да осъществят изненада, българското командване, при подготовката на района на бойните действия, е трябвало да приготвят средства за скрито форсиране на двете прегради от конницата и за въвеждане в кратки срокове в бой на голяма войскова групировка. От север на бреговата ивица, където е бил лагерът на римляните, е напълно защитена от стръмната височина на платото.

Ако се опрем на сведенията, че във военната си практика българите са използвали възможностите за водене на нощни бойни действия, то организацията на атаката може да е била и по-друга. Резултатът от боя говори, че вероятно той е станал през нощта.

Нападението е страховито. За кратко време управлението на римската войска е напълно разрушено. От това сражение няма сведения за разменени пленници. На брега на Дунав, при Турну Магуреле, загива римската бойна слава. Около 50-60 хиляди римски войни  оставят костите си на бойното поле. Съдбата на корабните екипажи е неизвестна. Според източниците, корабите са били на котва до двата брега.

Резултатът на сражението в хрониките е представен твърде оскъдно. Прякото им приемане от изследователи води до една твърде скромна представа за резултатите от войната.

                                               Димитър Александров Йончев                    Продължението следва

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.