Красиви млади хора далеч от красивата си и объркана страна! Отронени златни зърна! Нашата гордост, обич и надежда!

15 Февруари, 2021
0 коментара

Ходилили сте в Англия, в Ирландия, Шотландия? А бе, някъде в UK? Щото нали нашего брата в търсене на работа, пари, щастие е „отправил взор далече“ (и в UK най-вече!) Аз отидох в Шотландия. Да си видя детето. Как се оправя в Глазгоу, пък и да го видя този Глазгоу. Е, не като бай Ганьо: „Какво да му гледам… град като град, хора, къщи, салтанати…“ Защото всяко пътуване си е приключение. Човек открива нови хора и места – различни, странни и чудати. А то странности да искаш в UK! Като се започне от лявото движение.

Коя е „правилната“ страна на движение и защо англичаните си държат на лявото е писано, спорено и обяснявано толкова много. Да, да, ясно! – още от рицарските турнири, разминаването по пътя, оръжието в дясната ръка, възсядането на коня, каретите, кочияша… Не случайно още от 1030 г има църковен едикт, който казва на поклонниците да се движат към храма от лявата страна на пътя. Английското „ляво“ движение е наложено със закон още от 1835г. Но движението не е само по пътищата. В мореплаването почти всичко е „английско“. Затова и днес разминаването на морските съдове става „откъм десния борд“, а воланът на моторните лодки е от дясно.

В Япония пък възприемат лявото движение независимо и много преди въобще да разберат за съществуването на Англия. В крайна сметка може би наистина е било по-практично движението да е „ляво“. И въпреки, че в английския за „правилно“ и „дясно“ се използва една и съща дума, британците ревностно си защитават лявото движение и него смятат за правилно.

Не знам кой е крив и кой прав, но да пресечеш кръстовище в UK си е изпитание. С улица е по-лесно – оглеждаш се в двете посоки и пак за по-сигурно притичваш. Но кръстовищата им са много странни. Да прецениш траекториятa на завиващите коли си е почти като лотария. А и юкейските пешеходци не са стока. Въобще не гледат светофарите и има ли пролука се шмугват без да чакат.

Да, ама не правят сметка, че така увличат и ортодоксалните пешеходци в мое лице. Непрекъснато трябва да си нащрек, все едно че играеш пейнтбол. Имам чувството, че отвсякъде ме дебнат да ми излезнат в гръб. Кръстовището си е адреналин и стрес! Чувствах се като някой дядо от село пред ЦУМ. Затова си натискам бутона и чакам чинно да светне зелено. Е, тогава пък е най-големият купон! Тръгвам да пресичам и а!- друга странност. Всички светофари светят зелено. Колите са спрели, а хората хукват във всички посоки – напред, назад, наляво, надясно, че и по диагонал! Такова щуране съм виждал само в училищния двор когато бие звънецът. А бе, странни ви казвам!
И след като британците са толкова практични и педантични, защо не са последователни докрай? Какво имам предвид ли? Влизаш например в мол. Пред теб са два ескалатора – единият се изкачва за втория етаж, а другият се спуска от там. Е, добре, защо изкачващият се, този който ще ползваш, е отдясно? Уж ляво движение, пък тук е наопаки? Странно! Е, вярно, не навсякъде с ескалаторите е така. Но пък такъв надпис има навсякъде?

“Please stand on right”. Добре де, защо да стоя отдясно? Така бързащите ще ме изпреварват отляво, като у нас с дясното движение! Много странно! Като в английската граматика – възприемай без да търсиш логическо основание. „Това е така, защото е така!“

Гледам да възприемам, но като минах през въртяща се врата, „инженерът Ганев“ в мене пак проговори? Ами, че и тя се върти „неправилно“ – защото минаваш вдясно от оста. Ами това е дясно движение бе, британци! А уж са консервативни и педантични! И странни.
Но пък с парите им не можеш да се оправиш! В Шотландия са в обръщение и английският, и шотландският паунд. С банкнотите е лесно – всичко си е написано. Но с монетите…! Уж за улеснение са ги направили по две: две бели, две медни, две осмоъгълни, две малки, две големи… Само че трябва и да са функционални, нали? Лесно да ги разпознаваш, лесно да пресмяташ. А то взели, че ги направили нещо като пъзел:

На различните номинали има част от националния герб. И ако подбереш подходящите монети, можеш да сглобиш целия герб. Така всеки носи в джоба си част от кралството! Изглежда ми малко патриотично, малко аристократично, много британско и не толкова практично. Странно.
И какво им коства да отбележат стойността с цифри, а не с думи? Имаш една шепа монети, а не можеш да пресметнеш стигат ли за сандвич. Пак добре, че не е както преди век – фунт, шилинг, гвинея, пенс… Защото в един фунт има 20 шилинга, в един шилинг 12 пенса, но пък в една гвинея – 21 пенса!!! Как са се оправяли, не знам! Но и сега въобще не е лесно! Затова – подавам шепата с монети на продавача и да си вземе колкото трябва. Иначе не става.

Като има продавач добре, но с автомат?! А автомати има навсякъде, даже и в супера. Да, сам си таксуваш стоките, сам си ги плащаш. Облекчение ли?! Сега разбрах какво означава „да гледаш като индианец пишеща машина“. Поставяш, маркираш… стоп! Нещо ти говори. Не бързай да слагаш в торбата. Първо всичко маркирано на специална поставка, плащаш и после прибираш. „Моля маркирайте отново!“ „Ама само последното или всичко”? Пак нещо ми говори, ама не го разбрах. И защо не приема парите? Хайде давай отначало. Пак не става! О-о-о! Събирам всичко и на касите. „18,45 £“. Подавам 20 лири с жест като Тодор Колев в „Опасен чар“. Какво? Дали имам дребни? Разбира се! Ето, изберете си!

Ей, много изморително това пазаруване!
Ами метрото? Не е като нашeтo. Нещо като електричка или наземно метро. (То можеш ли да разбереш какво е? В английския има точно пет различни думи за „метро“) Каквото и да се води е ужасно скъпо. Егати – 3,50 паунда за една спирка! (Вече по-сдържано ще коментирам цената на нашето метро). Не стига, че е висока, ами тукашната цена е и много странна. Може ли по едно и също време, за една и съща дестинация, двупосочният билет да е по-евтин от еднопосочния!? Не приемам обяснението, че двупосочният бил с фиксирана цена за целия ден, а еднопосочният в пиковите часове поскъпвал. Ама така било и в някои авиокомпани! Някак си не може едно да е повече от две!

И пак автомат! – за продажба на билети. Събрал съм сума ти монети. Представям си как ще ги пускам като в касичка докато сумата стане достатъчна и падне билетчето. Да, но ми е неудобно! Когато всички бързат, аз да се туткам пред автомата и да правя опашка! Ако помоля, всеки ще ми помогне, обаче има един проблем. Да оставим настрана вицовете за това как шотландците говорят английски. На мен не ми пречи, защото аз съм още по-зле и въобще не правя разлика. Но мобилизирам откъслечните си спомени от „Английски за начинаещи“ и старателно си подготвям въпрос. Даже проигравам и евентуалния последващ диалог. Хората любезни, винаги откликват, но след първото изречение вече не се придиржат към диалога! И аз обикновено нищо не разбирам. Затова пъхам една банкнота и внимавам да маркирам двупосочен билет. И изведниж – шопур-ррррррр! Какъв приятен звук! Изсипват се монети все едно съм уцелил джакпота. Резултатът – два билета и два джоба монети. Добре, че не сложих по-голяма банкнота!

Странностите са на всяка крачка. Буквално под краката ти. Какъв интересен асфалт! И как само са се сетили! – малко бяла мозайка към асфалта и се е получило много весело:

Да, обаче не е само асфалтът! И по тротоарните плочи, и по площадите, и пешеходните зони, навсякъде е поръсено с някакви „конфети“. Докато не се усетих, че това са…дъвки. Да, най-обикновени дъвки! Е, вече не ми изглеждаше толкова весело, a като нацвъкано!
Тези дъвки ме накараха да се замисля. Че културата далеч не е само старини, наследство и постижения – първото това, най-голямото онова, най-старото, най-…най-… Странно! Изпитах мъничко гордост. За моята „мръсна“ София. Как с лека ръка оплюваме нашето и се прехласваме по Европата! Та по нашите разкривени плочки няма дъвки! Е, не че нямаме никак, но тука все едно, че са валяли дъвки! И за разлика от нашите, тукашните си остават бели. Но това, май че е нормално за тази пословично „мокра“ страна. И пословично странна.

Май много странности събрах. Но едно нещо ме накара да се замисля сериозно.
Как бихте реагирали, ако някоя сутрин както си вървите по жълтите павета в София видите, че върху паметника на Цар Освободител някой е нахлузил на главата му, да кажем кошче или кашон? Хулиганство! Кощунство! Провокация! Нали? Вярно е. Но в Глазгоу пред Музея на модерното изкуство има статуя на наперен конник, а на главата му нелепо се кипри един гумен пътен конус.

Историята е много интересна:
Из цяла Великобритания има паметници на един военен герой – Артър Уелсли. Той е първият херцог на Уелингтън и е най-известен с това, че побеждава Наполеон в битката при Ватерло. Сто и четиридесет години паметникът му в Глазгоу си стои кротко. Но всичко се променя когато в началото на 80-те на главата му мистериозно се появява трафик конус. Не се знае как точно е станало, но най-разпространената версия е, че една нощ пиян студент се покатерил върху статуята и украсил херцога с нов аксесоар. Градският съвет на Глазгоу постоянно е премахвал конуса (около 10 000 паунда годишно). Но всеки път, когато го отстраняват, е въпрос само на дни, преди да се появи нов. И така повече от 30 години. Но за гражданите на Глазгоу това не е акт на вандализъм, а по-скоро демонстрация на „местната културна идентичност“.

Тази проява на странно чувство за хумор е превърнала паметника с конуса в една от най-емблематичните забележителности на града. (През 2011 г. статуята е обявена за един от десетте най-странни паметници на Земята!) Властите не пестят усилия – през 2013 г. Градският съвет предлага удвояване на височината на постамента, за да се възпрепятстват „конус феновете“. (цена – 65 000 паунда) През 2015 г. изпробва високотехнологичен софтуер за видео-наблюдение на стойност 1,2 милиона паунда. Но гражданите се противопоставят. Оказало се, че те са по шопски инатливи. Надига се широка обществена опозиция, ръководена от кампания във Facebook наречена „Спасета конуса“ (натрупала повече от 72 000 харесвания в рамките на 24 часа) Петиция, защитаваща конуса, събрала над 100 000 подписа. В крайна сметка – властите отстъпват и зачитат желанието на хората като оставят конуса! Какво всъщност представлява този конус? „Част от идентичността на града, уникалното чувство за хумор на Глазгоу“, „символ на анти-установяването“, „нещо смешно и странно носещо малко слънчево настроение в ежедневието“ …

Ето как една отдавнашна хулиганска проява днес привлича хиляди туристи, превърнала се е в емблема на града и е най-популярният местен сувенир!
Защо разказвам това ли? Защото не можех да не направя сравнение с нашата акция „В крак с времето“:

Та тя беше много по-смислена, съдържателна и „естетична“! Не беше изцепка на пияни студенти. Но беше обречена. И въобще не беше „наша“ в смисъл на всеобща. И какво стана? Само малко снимки за спомен, малко фейсбук оригиналничене, никаква петиция… Авторите й бяха група млади хора сега вече студенти, но в чужбина. Защо ли? Защото когато си млад и недоволен, пътищата са два. Или се мъчиш да промениш нашенското, или гледаш да се инплантираш във вече готовото. Да-а, „…все още Хамлет жив е…“! Но когато стане личен вечният въпрос губи романтичния си ореол от часовете по литература и трябва да направиш колкото съдбовен, толкова и прозаичен избор. Дали да променя живота в страната си така както искам или да поискам живот в друга страна?

Трябва ли да ги съдим? Не знам. Аз не се наемам!
Вървейки по онзи пъстър уличен килим тъкмо бях придобил самочувствие за културно предимство (поне в „дъвчащ“ аспект.) Даже малко се бях възгордял, но сравненията вече не ме ласкаеха. Отделната дъвка си беше просташки безцеремонна, но всичките заедно изглеждаха някак задружни, обединени. Като че ли рисуваха обща картина – дръзка, арогантна и присмехулна. Каквито навярно са и хората изплюли ги по улиците, но удържали на своето – спасили си конуса! Дали пък не беше ме впечатлил девизът на града: „People make Glasgow”? Като че ли завиждах? В главата ми се въртяха думи дето ми оставяха лош вкус: „културна идентичност“, „протест“, „обществен натиск“, „промяна“, „заедно“, „апатия“, „безнадежност“, „бай Ганьо“, „а бе, нищо не може да се промени“…

В изблик на злорадство можех да си кажа: „Да, ама тук пък нямат никакво слънце!“ (Помните ли онзи виц: „Вие пък си биете негрите“?) Без съмнение във всяка страна човек може да открие на какво да се възхищава и какво да осмива. Макар и да бях за кратко в Глазгоу ще ви кажа със сигурност кое ми хареса най-много. Най-хубави са българските студенти! Защото в това пикливо време, късите дни, сред мрачните сгради и болнавото слънце нашите деца се отличават от местните като ябълки сред репи! Много по-хубави, с наситени ярки черти – убедителна демонстрация на качествени гени! Не е пресилено, не! И не защото са си наши! (А може и малко заради това.) Красиви млади хора далеч от красивата си и объркана страна! Отронени златни зърна! Нашата гордост, обич и надежда!
Уви! Далече… далече!

                                                                    Георги Лазаров                               https://svobodnoslovo.eu/

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.