ДА ПАЗИМ АЗБУКАТА СИ!
Международен форум за Кирилицата се проведе в Националния дворец на културата в София, за която средствата за информация едва загатнаха. Участваха учени от единадесет страни, но за репортерите беше по-важно да цитират в предаванията си думите на Президента и Вицепрезидента, отколкото да поканят българисти, лингвисти, богослови, изследователи, които да изкажат мнения, да дадат становища, да оспорят или да докажат истината за нашата азбука, която и до днес някои славянски народи се мъчат да присвоят.
За разлика от останалите журналисти, Ирина Кирилова намери човек, който аргументирано, с много примери, неизвестни досега, изказва мнението си за създаването на Кирилицата и Глаголицата, на която пишем всеки ден, която някои млади хора започват да забравят. Статията бе поднесена на участниците на Национална научна конференция в 2016 година.
ОТНОВО ЗА БУКВИТЕ
Автор: Проф. Добрин Денев
От кого и как се създаде българската азбука? На пръв поглед такъв въпрос изглежда доста неуместен. Всеки знае от кого и как. И все пак…
Известните тракийски и ранни български надписи са били изписвани все с гръцки букви. Това навежда на мисълта и дори подкрепя формалното твърдение, че и древните траки, както и Аспаруховите българи, са нямали своя писменост и са използвали гръцката. “Черти и резки” също са използвали, както се е изразил Черноризец Храбър, но букви и писменост, както формално се твърди, са нямали. Това, че тези народи са били без своя писмена, от официалната историческа наука се счита за практически доказано, но това мнение изглежда донякъде крайно и дори преднамерено на фона на убедителните аргументи за високия материален стандарт и култура, както на траките, така и на най-старите българи. То дори е изненадващо, не само на фона на тогавашното им ниво, но и на обективната необходимост да се записва това или онова, да се води статистика, кореспонденция и прочие.
Ако условно допуснем за траките, че наистина са нямали своя писменост, едно логично обяснение на това е, че те вероятно са приемали гръцката азбука за достатъчно подходяща за техните цели, за напълно устройваща ги, респективно, че са я имали за своя. Възможно е, разбира се, да са използвали и някои по-специфични букви или означения, които да са притуряли към гръцкия алфабет. Не е редно, обаче, да обявяваме или приемем тези наши древни предшественици за хора, не използващи и не познаващи писмеността. Иначе няма как да си обясним факта, че са намерени писани текстове на тракийски, а между погребалните им дарове сега се намират мастилници. Например в една от тракийските могили в района на Елхово, разкрита в предишни години.
Същото може да се каже и за писмеността на старите българи. На едно или друго място срещаме писания за (и описания на) така наречените “дървени рабоши”, върху които важни дати и събития наистина са били отбелязвани – може би с черти и резки. Тази не съвсем доказана версия за прото-писмеността на българите, доскоро се считаше за единствена и даже се твърдеше, че била убедителна. Благодарение на работите на редица съвременни български изследователи, обаче, вече е напълно ясно, че това не е така. Определена първична писменост е имало и се е ползвала още в VІІ век – още в Стара Велика България и тя е била донесена тук от придошлите с Аспарух наши прадеди. Тази именно писменост стои и досега запечатана в каменни надписи, например около село Мурфатлар – днешна Румъния, при Плиска и на други места. Тя има свои индивидуални образи и редица графични особености, на които тук няма да се спираме. По-интересното е, че по неизяснено по какъв начин много от буквите, така наречените руни от тази азбука, са възприети от и навлезли вътре в тъканта на по-късно появилата се и добре позната ни Кирилица.
Въпросът за българската писменост, респективно българските писмености е особено важен. Не толкова за света, колкото за нас – българите. Много са и въпросите и под въпросите, на които трябва да се намерят отговори. Един от тях е следният:
Кой е авторът на Кирилицата?
Редно е още в началото да се признае, че днес ние пишем на Кирилица, която е една доста модифицирана и пригодена към особеностите на българския език гръцка азбука. Това като констатация не е особена новост. Но е така и това се знае отдавна. Усъвършенствана, адаптирана, модифицирана, но в основата си – много подобна на гръцката. Същото твърди и съвременникът на Солунските братя – Черноризец Храбър, зад чийто име (с голяма доза сигурност) се “крие” царят-книжовник Симеон Велики. Кирилицата, именно според него, е била дело на самия Константин-Кирил, който подобрил гръцкото писмо, пригаждайки го за нуждите на славяните. Така е написал дословно самият Черноризец в произведението си “За буквите”:
“… Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, сътвори тридесет и осем букви, едни по образец на гръцката азбука, а други според славянската реч…”
Не може да има ни най-малко съмнение, че Черноризецът е имал предвид не Глаголицата, а именно Кирилицата, която всички ние добре познаваме, която сега ежедневно използваме. При това не само ние, но и много други славянски и не славянски народи. Тя, Кирилската азбука, благодарение на България, придоби, всъщност, възстанови, “официални права” в сегашното европейско културно пространство. Тази е нашата съвременна азбука, в която действително могат без особени усилия да се открият и гръцки, и латински, и други буквени знаци. В нея следователно има букви, показващи определена културно-историческа приемственост, но няма как да не се доверим на Черноризец Храбър и да заявим, че поддържаме тезата, че авторството на Кирилицата принадлежи на Константин-Кирил, който “сътворил” азбуката на славянските народи по подобие (казано е: след “устроение”) на гръцката.
В кратко продължение на цитатите от Черноризец Храбър може да се приведе още един пасаж от произведението “За буквите”:
“…Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: А, Б, В даже до Я и тези са двадесет и четири. Подобни на гръцките букви са следните: А, В, Г, Д, Е, З, Н, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х,…
А четиринадесет са според славянския език и те са следните:
Б, Ж, Ц, Ш, Щ, Ъ, ЬI, Ь, Ю,…”.
Напълно сигурно е, че именно на Константин-Кирил принадлежи заслугата за включването в азбуката на посочените 14 букви. Нещо повече! Голяма част от същите могат да се открият в пра-българските каменни надписи, за които стана дума. Тя, нашата азбука, която днес с определено основание наричаме Кирилица, следователно е заимствала идеи и елементи от много други азбуки и както и да гледаме, и дори да не ни харесва, това не подлежи на съмнение. Кирил създал азбука, в която до голяма степен намерило място цялото минало и културната традиция на всички стари балкански, а и на други древни народи. В нея, както се изтъкна, намерили място и много от пра-българските букви и руни. В нея намерили място (за отбелязване!) всъщност прастарите коптски букви, явяващи се от своя страна развитие на древното египетско демотическо писмо, които коптски букви ,всъщност, без основание във времето са били наречени гръцки. Казват, че в Древна Елада ги донесъл някой си Кинам. Може и от Финикия да ги е донесъл – не е толкова важно. Явно е, обаче, че те не са се пръкнали “у гръчко”. Възможна е, впрочем, и съвсем друга версия. Великият тракиец Орфей, както се знае пътешествал и до Египет и може да е извършил това дело и завещавайки я (оставяйки я) на някой от посочените източни народи. Това дава основание същата азбука да обозначим и с още едно име. Подкрепящ аргумент за това ни дава направеното откритие на изследователя Николай Гигов, което той оповести в края на месец ноември 2007 година. При проучване на Античния амфитеатър на “Джамбаз тепе” в град Пловдив – тепе, известно на жителите на града още като “Орфеев хълм”, върху мраморните седалки на 10-ия ред Гигов забелязал издълбан стар надпис с дължина около 5 метра и значителна височина на буквите – около 50 сантиметра. Надписът може да се възприема цялостно само като се гледа от разстояние. Той е на кирилската азбука и без затруднения се чете като “ОРФЕI”. Сам Гигов допусна тогава, че Орфей може и да е автор на тази азбука. Друг е въпросът, че средствата за информация в България съобщиха за това под заглавието: “Скандал! Кирилицата се оказа Орфеица”.
На тоя фон днес наистина малко смущава фактът, че в общодостъпните школски учебници могат да се прочетат доста неочаквани и дори повърхностни обяснения по темата с доста по-различни от направените по-горе заключения. Там пише например, че не от Кирил, а от учениците и следовниците му била сътворена въпросната азбука, която само в чест на първоучителя Кирил по някое време нарекли Кирилица. Иначе – факт е, че никой персонално не е обявен за неин създател. Появи се дори някакво още по-неочаквано мнение, че княз Борис бил тайният автор на азбуката. Та така, според официалната българска историческа наука ще излезе, че Черноризец Храбър, който живял точно по времето на Солунските братя и “Златния век на българската книжовност”, не е знаел достатъчно “за буквите”, но се заел да пише точно за тях. Нещо повече! Излиза, че той ни е подвел с мнимото авторство на Кирил, или пък по някаква неизвестна на нас причина е скрил името на истинските създатели на днешната ни азбука.
Школските учебници, впрочем, изобилстват и с други подобни исторически “истини”. Да полемизираме върху това е отдаване на прекомерно внимание и е повече от безсмислено. Затова нека повторим съвсем явно: Кирил е с най-голяма заслуга за създаването на Кирилицата. Същата се явява модернизирана коптска, респективно финикийска азбука, която Черноризец Храбър от позициите на своята информираност е считал за гръцка. Този мой извод произтича и от не малко други стари източници, включително от едно много старо изображение на Константин-Кирил Философ от ХІІІ век в почти разрушената църква в село Беренде до Драгоман. Там свещено – учителят е показан как държи свитък с едър надпис на Кирилица. Значи той следва да е търсеният автор, или поне трябва да е бил човекът с най-голямо съпричастие в сътворяването на тази надскочила вековете азбука. Иначе ще се окаже, че на църковното фреско, останало от времето на Иван-Асен ІІ, Константин-Кирил държи в ръцете си азбука, която никога не е виждал.
Най-накратко казано, според мен не друг, а Константин-Кирил е създател на азбуката “Кирилица”, която е трябвало да се разпространи на Балканите и в Източна Европа. Тя се явява исторически първа славянска азбука. Нея философът сътворил в унисон с гръцката, сиреч коптската, посредством посоченото вече “устроение” и с добавка на не малко нови букви, включително старо-български, съобразно особеностите на славянската реч.
Защо? Да се запитаме! Защото поначало такова “задание” е получил. Защото не по собствена инициатива заедно с брат си се затворил в малоазийския манастир Полихрон и започнал да пише и превежда. Защото има поръчители на азбуката, предназначена за българи и славяни. Такава задача са му били поставили. Защото тя, азбуката за “ония”, не трябвало да се различава много-много от гръцката.
Тогава как, защо и откъде се появи Глаголицата?
Това е не по-малко важен въпрос. Защото всъщност Глаголицата е била азбуката, осветена от римо-католическата църква. Защото с нея Кирил и Методий застанаха пред папския престол и защитиха правото на народите по света да пишат на своя език и да славят бога на своя език.
В случая има нужда да се направи кратък преглед на тогавашния исторически период, както и да се проследи как се е стигнало до двете азбуки.
Може без риск за особена грешка да се допусне (т.е. да се повтори), че Кирилицата и Глаголицата са били създадени в съответствие с интересите на тогавашната Византия (Източния Рим), а не по някаква благородна приумица на двамата солунски братя. Азбуките са създадени по времето, когато въпросът за преминаването към християнството на многото източноевропейски народи вече стоял най-предизвикателно открит, съдейки по много документи, включително и според житието на равноапостола Методий, в което пише:
“… Славяните молеха за кръщение, а хазарите за учител, а моравците за епископ, а българите за учител и наставник…”
Византия е имала разбираемите амбиции тя именно да въвлече в лоното на Христа източните езичници. Нещо повече! Тя не е можела да приеме, или да позволи друг да стори това и в резултат да доминира духовно, а в крайна сметка и политически над народите в Източна Европа. Тоест Византия не е можела да позволи някой друг да разпространява Христовото учение, или да налага там своя писменост. Главният съперник в това намерение тогава бил католическият Рим, който впрочем навсякъде налагал своя така наречен “латински алфабет”. Само, че източните народи като по-особени не приемали безусловно да се покръстят. За собствена азбука, за независима църква, за собствен патриарх настоявали източните владетели, особено българският княз Борис първи. Това било нечувано дотогава. Такъв компромис не бил правен. Той не бил по вкуса нито на папата, нито на василевса, нито на цариградския патриарх, но… в нещо е трябвало да се отстъпи. Посочените желания и искания били факт, който не бил нищо друго, освен условия, поставени от “езичниците” за приемане на християнството. Такива категорични условия по онова време, обаче, не е могъл истински и докрай да устоява всеки. Това било по силите само на един от тогавашните източноевропейски владетели. Именно такъв владетел тогава бил българският княз Борис първи. И той поставил въпросните условия за собствена писменост, независима църква, собствен патриарх и на Константинопол и на Рим. Ребром, независимо от някои сполетели го военни неуспехи, природни бедствия и прочие, Борис играл своята “игра” докрай. Свидетелствата за това, макар непълни са налице. Рим и Константинопол трябвало да се решат на компромиси. Трябвало буквално да наддават. В “наддаването за България” спечелил в последна сметка Константинопол, а в светлината на горните разсъждения можем да достигнем до един основен извод – азбуката Кирилица (или още Литерица) е била създадена във Византия предварително и по необходимост. Не за друг, а конкретно за съседните и българи – в точно съответствие с желанието и условието на българския княз християнството да се проповядва на неговия език. Това било направено, но така, че същевременно да е в унисон с разгадаемите желания на Василевса – азбуката да не се различава особено от гръцката. По-важното, обаче, било друго: да се преведат християнските книги, но не на обикновения говорим простонароден български, а на изискан и възвишен език, който напълно да съответства на “височината” на божието слово. Това не можел да направи обикновен писар или преводач. За това били нужни високо образовани свещено-служители, на които българският да е майчин. Такива именно били братята Кирил и Методий – високо ерудирани етнически българи. За техния български произход, за това, че са имали родословие българско е написано ясно и категорично в “Краткото житие на Кирил”, създадено от неговите ученици.
Както се посочи, Византия е онази, която най-много отстъпила. Един от нейните големи компромиси било решението да се даде официална писменост на българите. Разбира се, не съвсем оригинална, а с някакви “устроения”. С такава именно идея е била създадена Кирилицата. При това не само за българите, но и за останалите славянски народи. Най-важното, обаче, е, че Константинопол на практика навреме се отказал от триезичната догма и се примирил проповядването на християнството да става не на гръцки език.
Формално Кирил и брат му Методий получили задачата за създаването на славянска азбука, но да повторим, прогръцка, “с устроение” със сигурност от най-високо място. За византийския император изпълнението и вероятно отговаряло на неговите “далновидни идеи” за приобщаване и на околните варвари към християнството. А защо не и съответното им подчиняване на Византия? Това било не чак дотам новаторско решение, направено на фона и на обстоятелството, че след началото на VІІІ век католическият Рим вече бил успял да разшири влиянието си на север. Населението на огромни европейски територии било християнизирано от Ватикана. Като пример може да се посочи, че в районите със средищни градове Регенсбург (739 г.), Майнц (743 г.), Бремен (788 г.), Залцбург (798 г.), Хамбург (843 г.) християнството било наложено, при което католицизмът “излязъл” на граничния 19-ти меридиан, там където Дунав се движи в посока “север-юг”, където свършвал Западният диоцез и откъдето започвали земите на Източния Рим, респективно тези на източните славяни. Византийците явно били провокирани да направят и те нещо, даже много по-радикално и по-решително, включително да поразчупят многовековната догма, в която най-голям проблем се оказало закостенялото правило на триезичието. Още повече, че източните народи и преди всичко българите напирали именно за това.
Първите, официално и без особени условия, пожелали от Византия помощ да славят бога на собствения език и да пишат на своя собствена азбука, обаче, се оказала (за изненада) не България, а страната Велика Моравия в лицето на нейния княз Ростислав, както и Блатненското княжество в лицето на своя владетел Коцел. Моментът бил изключителен. Византийският двор трябвало да се задейства без забавяне, но и да направи още един решителен компромис по отношение на догмата. Той предполагал, както стана ясно, категоричен отказ и от богослужение на гръцки език, но и изключвал какъвто и да е опит за налагането на готовата Кирилица в земите, където дотогава подчертано влияние имал Рим, в които вече се ползвала латинската азбука. Готовата, добре композирана, но видимо прогръцки изглеждаща азбука, наричана днес Кирилица, по никакъв начин не е било възможно да се занесе в спорната между двете църкви Моравия, откъдето се появила първата поръчка за внедряване на нова писменост. Затова Константин и Методий е трябвало да изготвят, колкото може по-бързо, още една, нова азбука, наречена от тях Глаголица, нямаща нищо общо с гръцката. С нея в ръка, както се знае, братята успели да спечелят дори благоразположението на католическия Рим, респективно да постигнат освещаването и от папата. Тук е мястото да посочим, че според отделни учени първоначалният вариант на Глаголицата е бил създаден още по-рано – през ІV век от Св. Йероним, живял и работил по времето на Константин Велики. Същата азбука, която, ако се съди по твърденията на княз Михаил Оболенски, имала свой несъвършен първообраз в руните на някои от източните народи – например хазари. Нея Кирил също бил доразвил, подчинявайки я на първо място на идеята графично да бъде приемлива за иначе безкомпромисния западен свят. Първата буква “а” придобила образа на християнския кръст. Новата азбука била изготвена и на нея в кратък срок били написани вече преведените на славянски някои от основните богослужебни книги. Не без борба и компромиси, точно тази азбука била възприета от Ватикана и с това се ознаменувало едно велико дело – завинаги било разбито средновековното триезичие. Заслугата за това принадлежи основно на Кирил и Методий, днес обявени за светци-покровители на целия европейски континент.
Останалото е добре известно. След смъртта на двамата братя, учениците им пристигнали и разпространили в България най-напред благословената от папата Глаголица. След време при управлението на Симеон Велики ,обаче, те “се върнали” към по-старата, добре известна им и също създадена от Кирил азбука – Кирилицата. Те именно нарекли тази Кирилова азбука Кирилица.
* * *
Средновековна България прие християнството от Византия, но не се подчини на Византия. Тя тръгна по свой културен друм. Той преследваше, освен всичко друго, и голямата идея северните славяни да бъдат християнизирани от нея. От България! Княз Борис преследваше великата цел България духовно да доминира над останалия славянски свят, включително над народите, живели някога в пределите на Стара Велика България. Това ,обаче, не можеше да се постигне само с добро желание. Трябваше да се надминат и изпреварят гърците. Това не беше никак лесно, то не можеше да стане скрито, нито пък можеше да бъде възприето с безразличие от Константинопол.
Така че – оттук от тази велика цел – не от набожността на българските владетели, а от техните силни амбиции да издигнат ролята на България в тогавашния свят, се стигна закономерно до Златния век, до културния и възход. Само така можеше да се влияе над поелите към християнството източноевропейски народи. И това почти стана възможно, главно благодарение на делото на братята Кирил и Методий и на техните ученици, които за сведение също бяха българи. Затова те не се върнаха в Солун или Константинопол, а в родината си – в Преслав и в Охрид. Те – Светите седмочисленици помогнаха най-много азбуките български да получат широко разпространение, а българският език да придобие статус на трети официално признат в Средновековна Европа, сиреч да стане “Източен църковно-славянски език”. На този език и досега се служи в славянските храмове. На този старобългарски език и на старобългарската азбука са написани едни от най-старите християнски книги на Балканите, включително “Сборника на цар Симеон”, считан сега за най-ранната руска книга, както и “Четвероевангелието на Никодим” – днес най-безупречно съхранявано в Музея на изкуствата в Букурещ, защото там определени “кръгове” го припознават като свое. Без преувеличение, по съдържание и форма тези книги представляват, както е казано от специалистите, “образци на високо българско книго-творчество”.
Кога, редно е да се попитаме, официално е била въведена най-първата азбука – Кирилицата? Има едни абсурдни твърдения на съвременни про-гръцко настроени “изследователи”, че това било сторено от византийците след завладяването на Преслав в 971 година. Въпросните твърдения наистина са абсурдни и дори не заслужаващи коментар. По други, считани и от мен за по-убедителни мнения, преминаването към Кирилицата е станало доста по-рано – по времето на цар Симеон, най-вероятно след църковно-народния събор в 893 година. За това със сигурност е била нужна освен царска решителност, но и съответна начетеност. Симеон притежавал и двете. Може би по този повод и именно тогава той написал “За буквите”, където всъщност аргументирал божествеността на старата Кирилска писмена. И е посочил ясно и недвусмислено, че Кирил е сътворил Кирилицата. И затова тя е можело и е трябвало да се приеме от българите. И затова тя според него е свещена, защото я е “изнамерил” свят човек.
Това написал. И се е подписал Симеон Велики… като Черноризец Храбър.
Най-вече с Кирилската азбука е свързан невероятният Златен век на България. Нея и създадените на нея книги изнесе към Русия князът Светослав. От нея и от написаните на нея свещени книги започна културният подем на северните славянски народи. Е, не съвсем така, както го предвиждаха Борис и Симеон, но това все пак се случи. А оная, Симеоновата България, почтените там хора наричат и до днес “Държава на духа”.
За буквите със сигурност ще се пише още. По-важното, обаче, е онова, което някога сториха Солунските братя, както и владетелите Борис първи и Симеон Велики за България, а и не само за България. За това още ще се пише. Защото то не бива нито за миг да се омаловажава, нито да се отминава, нито да се забравя. Защото тяхното дело е велико!
Добрин Денев
КОМЕНТАР ОТ РЕДАКЦИЯТА:
„Тракийски Cвят“ предоставя възможността и на други учени и изследователи за мнения по въпроса за нашата азбука.
Друго, което трябва да се добави е, че първия рунически надпис на Скитите/Хунорите/Масагетите/Българите е от 1000
години пр.Хр.. В България е публикуван и коментиран в сп. “Ави-Тохол” в 1995 г. Отделно на ръка, официалната наука е доказала
че първата писменост е т. нар. Дунавската писменост (да не се бърка с траките), като все още това не е опровергано. Библиографията по въпроса е огромна, но като най-ранни може да се видят работите на Уодъл (1920-те), Чайлд (1930-те), Рънфрау (1960-70), а наскоро и Харман (края на 1990-те).
Т. нар. гръцка азбука е базирана на древната палеобалканска азбука и знаци, циркулиращи и употребявани на Балканите от хилядолетия преди да се появят самите гърци на хоризонта.
Последователността на поява на различните азбуки и писмености е следната:
Дунавска/Балканска Писменост > Шумерска > Египетска > Финикийска > Гръцка > Латинска – това е в едната
посока. В другата посока от Шумерска > Харапа > Ведическа > Китайска > Руническа те се събират отново в Глаголицата
и Кирилицата.
