Ето стаНа 31 май (17 май стар стил) 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканска война след капитулацията на Турция в резултат на превземането на Одринската крепост от Българската армия на 26 март 1913 г.

Тракия, която по силата на решенията на Берлинския конгрес през 1878 г., остава в границите на Османската империя, заемаща  земите на запад от линията Енос на Егейско море и Мидия на Черно море, именувани и до днес Източна Тракия, Западна Тракия, Одринска Тракия, е освободена в резултат на Балканската война ведно с цяла Македония, без Албания. Цяла Тракия и част от Егейска Македония с Кавала, общините Гевгелийска, Струмишкаи Гумендже, се оказват в българската окупационна зона. За съжаление за кратко.

Предлагаме на читателите на в. „Нова зора“ малко по-различен прочит, от утвърдилите се мнения, за събитията на Балканите от началото на ХХ век, с поглед ориентиран към хоризонта, който обединена Европа предлага при търсенето на възможности за уважение и зачитане на правата на личността и достойнството на тракийските българи, в условията на национално многообразие. Вярваме, че ще има и други мнения.

                                            Зора

Още незасъхнало мастилото върху подписания Лондонски мирен договор през юни 1913 г., българските войски се опитаха да защитят и отстоят завоюваното на терен, като изтласкат сръбските и гръцки войски от оспорвани територии в Македония. Това се оказва достатъчно, за началото на нова война, която остана в историята с името Междусъюзническа или Втората Балканска война. Младотурското правителство не закъсня да се възползва от обстановката, наруши установената с мирния договор гранична линия Мидия-Енос и окупира Люлебургас, Лозенград и Одрин. Така България, няколко месеца след освобождението й, губи Източна Тракия като задържа Западна Тракия и излаза на Егейско море между Марица и Места. През юли 1913 г., управляващият България в качеството на цар – Фердинанд, моли Великите сили за помощ за възстановяване на статуквото, според Лондонския мирен договор, което той самият наруши. Русия заплашва да изпрати войски в Армения, все още в границите на Османската империя, ако не прекрати агресията срещу България. Конфликтът на западния фронт в Македония приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г., без участието на Османската империя. България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голяма част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция запазват придобивките си от Балканската война и почти удвояват територията си.

През август 1913 г., по покана на османското правителство, в Цариград се провеждат преговори с представители на България, които приключват на 16 септември 1913 г. с подписването на Цариградския договор. България губи по-голяма част от Източна Тракия, като задържа Свиленград, Малко Търново и Царево. Заема отново Западна Тракия и градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач, като се оттегля и отстъпва на Османската империя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас. България задържа Пиринска Македония.

Съгласно разпоредбата на член 11 на Цариградския мирен договор, териториите, останали в Турция, собственост на подложените и станали жертва на геноцид българи, са конфискувани и стават собственост на турската държава още през 1913 г.

По време на Междусъюзническата война от 1913 г. Източна Тракия е обезбългарена почти изцяло. При подписването на Цариградския мирен договор на 16 септември 1913 г., над 300 000 от коренните тракийски българи, са били вече насилствено прогонени от родните им къщи, като 20% от тях са избити. По сведения на църковни служители, дипломати, чужди и български наблюдатели и летописци, голяма част от българското християнско население, живеещо компактно в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малко търновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Диливрийско, е избито. Свидетели и изследователи на събитията и последиците от Балканските войни, между които Карнегиевата комисия, Любомир Милетич, Папани Козарева, Сп. Трифонов, Любчо Шопов, Любен Петров, Красимира Узунова, Георги Митринов и много други съобщават, че българите, останали под турско робство в Тракия и Македония след Освобождението и конституирането на трибутарното* Княжество България и васалната Източна Румелия, възлизали на стотици хиляди (християни и мюсюлмани). През 1912-1913 г. от Източна Тракия бягат и намират убежище в България 55 780 български домакинства с 252 370 души. Според Карнегиевата комисия, която провежда анкета по Балканските войни през 1913 г., турската армия е унищожила или прогонила от домовете им над 15 960 души само в две кази – Малгарска и Айроболска. Край с. Булгаркьой са събрани и избити повече от 300 мъже от местното население. През 1913 г, в селото са избити или безследно изчезнали повече от 1100 жители. Обобщени данни за жертвите на геноцида български тракийци в цяла Тракия, за съжаление липсват, тъй като основната грижа на турската армия, на башибозука, на представителите на централните и местни власти, е била да обезбългари Тракия като избие до крак и прогони българските тракийци, а не да ги брои и обгрижва. Изкушаваме се да припомни свидетелствата на проф. Любомир Милетич, публикувани в забележителния му труд „Геноцид на българите в Източна Тракия през 1913 година“, стр. 327: „През декември 1913 г. в Одринска епархия са останали 3071 българи, в 512 къщи само в два града: Одрин и Лозенград, което в някои случаи е по-малко от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия от турците. Числеността на българите преди началото на геноцида в шестте санджака (окръга) само на Одрински вилает, възлизал на 298 727 българи, от които 176 445 екзархисти, 24 970 – патриархисти, 1700 униати и 95 502 помаци. Към тях трябва да се прибавят и десетина хиляди българи от Чорленско и Цариград“. Според Милетич, съдействал на работата на Карнегиевата анкетна комисия, само през 1913 г. в Източна Тракия  жертва на геноцида са станали над 349 621 български тракийци. В изследването си той идентифицира над 50 селища в Източна Тракия като информира за точния брой на избитите и прогонени български тракийци, унищожените къщи, разграбените имоти и имущество.

По свидетелства на други летописци в периода 1912-1925 г. са убити и прогонени от Тракия около половин милион български тракийци.

Пораженията, нанесени на тракийските българи в резултат на двете Балкански войни, са толкова опустошителни, че пътят към възстановяване на нормалност и справедливост в отношенията на балканските държави, в резултат на подписаните мирни договори, се оказа павиран с две световни войни, избухнали в период по-малък от четвърт век; десетки локални конфликти и очакващи своите решения обединителни процеси на разделени национални общности, разкъсани семейни връзки и заграбени земи.

Първата световна война започва през 1914 и продължава до 1918 година между две коалиции – Антантата (Франция, Руската империя, Великобритания, Сърбия и на по-късен етап – САЩ и други държави) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България). България се включва във войната като обявява война на Кралство Сърбия, на 14 октомври 1915 г. Избира страната на Централните сили, които обещават връщане на Вардарска Македония, окупирана от Сърбия през 1912 г. по време на Балканската война. В края на войната, вместо освободена Македония, България получава Ньойския договор като част от Версайската система, наложена от силните на деня.

Според архивите и статистиката на балканските държави, Македония от Ньой, е населена от българи, турци, гърци, албанци, арумъни, цигани, евреи и други малобройни групи. Единствено сръбски и по-късно югославски изследователи правят „епохално откритие”, като съобщават за над 350 000 „македонци“, населявали Егейска Македония. Така започват родилните мъки на съвременна Северна Македония и на северомакедонския етнос, които продължават и до днес!

България капитулира и подписва Солунското примирие с Антантата на 29 септември 1918 г. Първата световна война приключва на 11 ноември 1918 г. с капитулацията на Германия и с подписването на примирие между Германия и Антантата. Ликвидирането на последиците от войната продължава следващите две десетилетия до началото на Втората световна война на 1 септември 1939 г., в която се изправят една срещу друга отново две съпернически коалиции от познати „Велики сили“: Съюзниците (Антихитлеристка или Антифашистка коалиция, чието начало е положено от Великобритания, Франция и Полша) срещу Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония, към които се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия).

С края на Първата световна война се поставя началото на преговорите по установяването на Версайската система от пет договора за мир договорени на Парижката мирна конференция през 1919-1920 г., първият от които е Версайският договор с Германия подписан на 28 юни 1919 г., а касаещият България е Ньойският.

Раздел 3 на Ньойския договор, подписан в Ньой сюр Сен, Франция, на 27 ноември 1919 г., е озаглавен „Тракия“, а встъпителното изречение на чл. 48, ал. 1 гласи: „България се отказва в полза на Основните Съюзнически и Асоциирани Сили от всички права върху териториите в Тракия, които са принадлежали на българската монархия…“ Така формулирана разпоредбата е политически подвеждаща, тъй като България не е питана, за да е била в състояние да изрази своето мнение и никога не се е отказвала от Тракия. Формулировката е и правно несъстоятелна, тъй като отказ от територия е възможен в полза на държава, която има територия, а не в полза на съюз зовящ се „Основни Съюзнически и Асоциирани сили“ без обща територия и ясен международно признат правен статут. На фона на последвалите събития разпоредбата се оказва и неизпълнима, тъй като Съединените Щати, като една от Основните сили на конференцията (останалите са Британската империя, Франция, Италия и Япония) подписва, но не ратифицира Ньойския договор, напуска конференцията в Сан Ремо през 1920 г. и не участва в решенията по отнемане на Тракия от България и завземането й от Гърция.

След приключване на военните действия през Първата световна война, българска Беломорска Тракия е окупирана от френски войски и остава под мандат на Антантата (1919-1920). В т.нар. „Междусъюзническа Тракия“ се установява автономен режим под ръководството на френския генерал Шарпи. На 2 юни 1920 г. Шарпи, без решение на Антантата, напуска областта, а Гърция незабавно я окупира! На проведена конференция на 22 април 1920 г. в Сан Ремо, Главните съюзни сили от Антантата, без САЩ, решават „Междусъюзническа Тракия“ да се предостави под управление на Гърция при редица условия, включително и осигуряване на излаз на България на Бяло море. Опитите за предоставяне на излаз на България на Бяло море са неуспешни и Гърция де факто окупира и завзема Западна/Беломорска Тракия, през 1922 г.

Що се отнася до Одринска Тракия, на среща в Париж на 23 септември 1922 г., лорд Кързън и граф Сфорца-Поанкаре решават да я харижат на Турция, след победата й във войната с Гърция 1920-1922 г. През 1923 г. с Лозанския договор се легитимира това решение. Така, за период от десет години – 1912-1922 г., Турция и Гърция си поделят Тракия и замразяват сбогуването с Османската империя, за дълго време!

Връщаме се към въпроса за Тракия над век след освобождението й от петвековно османско робство, за броени дни от българската войска и повторното й заграбване от Гърция и Турция, след извършен геноцид над българските тракийци, геноцид, който по правилата на международното право, е признат за престъпление срещу човечеството, тъй като извършителите на това престъпление, за което не тече давност, до ден днешен остават ненаказани, а жертвите на геноцида и техните наследници – не възмездени. Периодично в българските средства за масова информация се появяват писания припомнящи събитията в Тракия от 1913 г. и апели за обезщетение на наследниците на избитите и прогонени от Източна и Западна Тракия собственици на областта – българските тракийци.

През 2012 г. българският делегат в Европарламента, Евгени Кирилов, при обсъждане доклада за напредъка на Турция, внесе поправка, която бе приета, към допълнителния протокол на Ангорския договор между България и Турция от 1925 г. Турция бе задължена да изплати компенсации на българските бежанци от Източна Тракия, без да се определя естеството на компенсациите, както и без да се регламентира процедурата, която да се следва при изпълнение на приетото решение. Неуспехът бе заложен в самата формулировка – компенсации, а не възстановяване на собствеността на тракийските българи, поради което инициативата остана в протоколите като поредния неуспешен опит за търсене на справедливост. Положително е, че въпросът за тракийските българи попада в дневния ред на Европарламента. За съжаление не получи развитие, нито вниманието, което заслужава.

Пледирайки за справедливост ние вярваме, че тя би изиграла ролята на възмездие за извършените престъпления и стимул за преодоляване на последиците. Разбираме че restitution ad integra (statuesque ante) при извършено престъпление срещу човечеството и избиването на стотици хиляди български тракийци, е невъзможно. Никакво разкаяние или осъждане на палачите не е в състояние да възкреси избитите тракийци или да реабилитира престъпниците. Но това, което можем и трябва да сторим, и няколко поколения българи го дължат на жертвите на геноцида, е да настояваме ясно и недвусмислено да се признае от международната общност извършения от Турция геноцид, да се идентифицират и осъдят извършителите на това престъпление срещу човечеството, а на наследниците на избитите и прогонени български тракийци, да се разреши да се завърнат в родните къщи и земи на своите родители, като им се възстанови собствеността върху имотите и бъдат възмездени за преживените морални и физически страдания и за нанесените материални и морални вреди. Престъплението срещу човечеството, на което станаха жертва българските тракийци, бе извършено от Османските власти пред безучастните погледи на „Великите сили на деня“, които с бездействието си насърчаваха престъпниците, споделиха част от вината за извършените злодеяния и дължат разкаяние и изкупление.

Тъй като фокусът на настоящето изследване е Източна Тракия, която и понастоящем остава в границите на Турция, бихме искали да я идентифицираме като земя, разположена между Черно, Бяло и Мраморно море, граничеща с река Марица и Странджа планина – имена отдавна познати. Площта на тази територия е около 20 500 кв. км., а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуострови – 23 000 кв.

След 200 години византийско владичество, 500 години Османско „присъствие“ и над век турско робство, е уместно също да си припомним времето на Хан Крум и цар Симеон, управлявали областта през  9 и 10 век като част от българското землище, с преобладаващо българско население. Тракийската земя и днес принадлежи на собствениците на земята и техните наследници, обитавали я в различни исторически периоди; до обезбългаряването на местността и извършения от Турция геноцид срещу мнозинството от коренното население, както отбелязахме, тя е  била българска. И днес тези имоти, по право принадлежат на собствениците и техните наследници, а не на заграбилите ги чрез престъпления узурпатори.

Според Договора за приятелство с Турция от 18 октомври 1925 г. (Ангорски договор), на всички  българи напуснали Източна Тракия в периода от 5/18 октомври 1912 г. до деня на подписване на договора, 15.X.1925 г., т.е. периода на Балканските и Първата световна войни, когато българите и арменците са подложени на геноцид, на физическо унищожение и прогонване от Източна Тракия, недвижимите имоти са заграбени от властите и стават собственост на турската държава.

Според доц. Георги Митринов, през 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско, са опожарени 205 български села, а броят на загиналите е над 5000 души. Над 30 000 са намерилите убежище в България. През 1913 г. по голяма част от тракийските българи са избити, 161 български села с близо 16 000 къщи са опожарени, над 200 000 души са прогонени и намират убежище в България. По изчисления на изследователи, заграбените земи възлизат на 3 248 281 декара земя и 42 802 броя сгради.

Ст. Трифонов, в своя труд „Тракия“ съобщава, че по сведения, предоставени на генералния консул Т. Недков от Одринската българска митрополия, общият брой само на българските села в Източна Тракия, жителите на които са били принудени от турските власти да ги напуснат, възлизал на 108 с 10 934 къщи и население от 51 427 души.

По признания на турски официални представители направени на 19 октомври 1913 г., към тази дата в селата в Турция не е останал нито един българин. Единствено в градовете са останали отделни търговци и занаятчии. През декември 1913 г., в Одринска епархия, в градовете Одрин и Лозенград, българите са 3071, в 512 къщи, брой по-малък от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия. Турция забранила връщането на прогонените българи. Едва ли са необходими допълнителни признания и доказателства за отговорността на турските власти за извършения над тракийските българи геноцид?

На фона на съхранените факти и събития

 Ако се връщаме почти век назад в историята на Балканите от онази епоха, то е за да напомним за отговорността на т.нар. „велики сили на деня“, които и днес са същите, които допуснаха това да се случи срещу два от най-цивилизованите народи в европейския район, и които не потърсиха отговорност и до днес от престъпниците-извършители и не направиха и опит за възстановяване на справедливостта и възмездяване на жертвите на геноцида!

Източна Тракия и днес остава в границите на Турция, чиито национален интерес е да запази владенията си и наложения политически порядък в държавата, която наследи от Османската империя. Българският национален интерес по отношение на Източна Тракия е наследниците на прокудените и избити тракийски българи да се завърнат по родните си места, да получат обратно заграбените бащини имоти и да им се осигури правен и административен ред, който да гарантира ползването на притежаваната от тях частна и лична собствеността за интелектуалното и културно развитие и благоденствие на семействата им и на националната общност, към която принадлежат. Международната комисия „Карнеги“ констатира в своя доклад: Одринска Тракия е напълно опустошена. Бихме добавили опустошена умишлено, по предварително подготвен и безскрупулно изпълнен план на турското военно командване.

Националният интерес изисква България да получи гаранции и права, които  да й позволят да обезпечи сигурността и благоденствието на източно тракийските българи в свой интерес и в интерес на цялата източно тракийска общност.

Възможно ли е да бъдат удовлетворени националните интереси на България и Турция по отношение на бъдещето на източно тракийските българи? Смятаме, че е възможно при едно условие, а именно: Турция да поеме отговорността за извършените от нея престъпления срещу човечеството – геноцид срещу тракийските българи и да прояви готовност да изчисти името си от вековния позор и срам, с които съжителства в съвременния цивилизован свят. Отричането на геноцида и периодичното подхранването на неоосманизма чрез турските медии и турския политически и обществен живот не е път към приобщаване на Турция към Европа, която започва от България, нито път към бъдещето, към което са устремени и съвременните турски политици. Ако трябва да дешифрираме преследваните от Турция с политиката на неоосманизма цели в отношенията с България и в частност по въпросите на тракийските българи, нашият прочит разкрива тенденция към утвърждаване и оправдание на резултатите на извършения геноцид. От една страна противопоставяне на връщането на наследниците на прогонените и избити тракийски българи по родните им места в Източна Тракия. От друга страна опит за легитимиране на евентуално възстановяване на османската власт и порядки на територията, която понастоящем обитават прогонените тракийци – съвременна България! Копнежът на Анкара към неоосманизма не може да не провокира у всеки българин спомена за турското робство, за освобождението, което остава недовършено без окончателното ликвидиране на турското присъствие в България под всички възможни форми – административно и народностно, език и бит, правно и политическо, изкуствено поддържани рецидиви от имперското присъствие по българските земи, останали да накуцват след изтеглилите се със силите на поробителя проводници на реваншизъм и разделение.

Няма българин, който би могъл да остане равнодушен пред твърденията на Ахмет Давутоглу, бивш министър-председател, академик, лидер на политическа партия, поставящ знак на равенство между „Pax Ottomanica“ и неоосманизма и убеждаващ ни, че „Османските векове са успешна история, която сега трябва да възстановим“!

Въпреки мегаломанията на съвременните турски управници смятаме, че не мюсюлманите, български граждани, родени и живеещи в България са проблем във взаимоотношенията между България и Турция. Онези, които са останали след оттеглянето на османския поробител от българските земи, са останали като български граждани, идентифициращи се като българи, освободени от вековно робство, получили правото да се наричат български граждани, български поданици, принадлежащи към българската нация, а не към разпадащата се под натиска на цивилизования свят Османска империя. Но мюсюлманите, останали в България и не последвали изтеглящите се османски административни и военни сили, наричащи себе си до днес „български турци“, живеят и страдат от раздвоение на идентичността. Все още им предстои да се самоопределят – по какви критерии се считат за турци и по какви критерии се наричат българи? България е унитарна държава, обитавана от българи по етнос, рождение, съзнание, самоопределение, език, нрави и обичаи. България не владее нито и педя чужда земя, завоювана със сила от друга държава, с обитаващото тази земя население, което би могло да претендира за статут на малцинство, насила отделено от етническото или верско мнозинството, останало в границите на съседна държава. Мюсюлманите, които се самоопределят като турци, на никакво правно основания не биха могли да претендират за право да обитават възстановената след Освобождението от турско робство през 1878 г. държава  България, в качеството си на османски поданици или турски граждани. Онези, които се самоопределят като турци, независимо от религиозната им принадлежност, припознават де факто, както етноса, към който принадлежат, така и държавата, чиито поданици или граждани са и, която по право могат да обитават като своя родина. По силата на българското законодателство и приложимото международно право, т.нар. „етнически турци“, пребивават в България в качеството си на български граждани, не благодарение на етническия си произход или на изповядваната мюсюлманска религия, а в резултат на болезнения спомен и все още не изживените последици от насилствената ислямизация на стотици хиляди етнически българи в продължение на векове османско робство, известни като помаци и възприемани от голяма част от българската общественост като продукт на османската „цивилизация“, а не на българското Възраждане.

България продължава да проявява търпимост към двойното гражданство на лицата, определящи се като турци, пренебрегвайки ясните разпоредби на турското законодателство, дефиниращо понятието турчин! Според действащото турско законодателство, единственият критерий предоставящ право на дадено лице да се нарече турчин е, да има качеството на турски гражданин. Според член 66 на турската Конституция от 1924 г., „Всеки, свързан с Турция, посредством връзките за гражданство, е турчин“. Съгласно тази правна разпоредба, български гражданин не може да бъде турчин. Турското законодателство по гражданското състояние, проявява търпимост към двойното гражданство на преселниците „български турци“, възлизащи на десетки, а може би и на стотици хиляди лица, решили да съхранят и българското си гражданство след окончателното си установяване в Турция с цел, да запазят привилегиите, които гражданството им предоставя. Но проявата на търпимост към двойното гражданство не ни дава основание да направим извод, че Турция счита т.нар. „български турци“ за турци или, че ако ги счита за турци, те биха могли да бъдат и българи по някакъв признак! Българското гражданство не е достатъчно основание за определяне на етническата принадлежност на дадено лице. Както отбелязахме, останалите в България мюсюлмани след изтеглянето на османските сили, са могли да останат единствено като български граждани, но не и като български турци или като турски българи! Незабавната отмяна на двойното гражданство и отнемане на българското гражданство на лица, притежаващи и турско гражданство, е целесъобразно и необходимо, за да се сложи ред и яснота в правата и задълженията, произтичащи от връзката гражданин-държава. Основната причина за това е лоялността, която гражданите на всяка държава дължат на страната, която им предоставя гостоприемство и закрила на тяхната лична и имуществена неприкосновеност. Освен лоялност гражданинът или поданикът има и задължения към държавата, чиито гражданин е, едно от които е да участва и да е на разположение, в случай на нужда, в опазване и защита на националната й сигурност. Турците с двойно гражданство, по недвусмислен начин са изразили своите предпочитания и избор в живота кому са лоялни и чия национална сигурност ще охраняват в случай на нужда – тази на Турция. Определили са и ценностната система, към която са решили да се придържат и, която са превърнали в основна характеристика на начина си на живот и елемент на идентичността: изповядване на ислямската религия с целия ритуал, наследен от Османската империя; заявена и изповядвана принадлежност към турския етнос, съхранил паметта на многовековното поробване на българските земи; идентифициране с турската нация и османско духовно и политическо наследство, съсед по територия на България, проявяваща и днес нескрити амбиции към възстановяване, под някаква форма на Османската империя; деклариране на лоялност и готовност за защита на сигурността, политическия и социален порядък на Турция в отношенията и споровете със съседите, включително с България.

В потвърждение на гореказаното, представителят на ДПС в Българското Народно събрание, на 29 април 2021 г., в заседание, предавано по българската телевизия, декларира, че „в България няма български турци. Има турци, родени в България!“ Какво има предвид под понятието турци може би остава неясно за българските народни представители, присъствали на заседанието, тъй като никой не реагира и не запита – турци, по кой закон?

По турския или по българския?

В България живеят хиляди арменци, гърци, евреи, като български граждани и лоялни българи-сънародници. Макар да се гордеят с етническата си принадлежност, на нито един от тях не би хрумнало да се назове български арменец, български грък, български евреин и т.н. Решаваща за тях е връзката със земята, държавата и народа, сред които са се родили и израснали, българското законодателство и правов ред, който съблюдават, нещо нормално за всеки български гражданин…

Бившият  министър-председател на Турция, Ахмет Давутоглу, определя ролята на не изтеглилите се с Османския окупатор от освободените български земи лица, идентифициращи се като турци, по следния начин: „мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава (в балканските държави), са фундаментът на политиката на влияние на Турция на Балканите“. В случая, с България фундамент за защита на турските национални интереси!

Нека припомним, че в България, връзката на едно лице с българската държава е единствено гражданството, а не религията, която изповядва, езика, на който общува, името, което носи или чувството за етническа принадлежност, което го гъделичка. Не може да има български турчин или турски българин, както не може да има дървено желязо. Член 66 на турската Конституция от 1924 г., както припомнихме, е ясен и дава недвусмислен отговор на въпроса – що е то турчин!

Приложението на закона към всички граждани трябва и може да бъде еднакво единствено, когато те са лоялни към държавата, чиито граждани са. Лоялността към друга държава е предателство и в такива случаи говорим за задължения и наказателна отговорност, а не за права.

Проблемите, с които България се налага да се съобразява във връзка със статута на т.нар. „български турци“, не са от категорията права на човека, а са част от провежданата от Турция външна политика, претендираща за право на турската държава да контролира, манипулира и насочва т.нар. „свое малцинство“ в България и да участва във всички политически процеси у нас, включително в политиката и управлението на държавата! Тази политика, ако трябва да очертаем основните насоки от Освобождението през 1878 г., до днес, според редица политически наблюдатели, се основава на следните неоосмански принципи:

• Българските турци са фундаментът на политиката на Турция към България;
• Проблемът с изселването на българските турци трябва винаги да стои на дневен ред и никога да не се решава окончателно;

      *   Изселването да се поддържа като не зарастваща рана;

• На българските мюсюлмани да се втълпява, че тяхната родина е Турция;
• Да се засилва верския фанатизъм;
• Да се предотвратяват всякакви опити на българските власти за издигане на културното и материално равнище на мюсюлманите; да се поддържа невежеството.
• Да се принуди България официално да признае наличието на турско национално малцинство на своя територия?
• Турската държава да получи право да се грижи за своето малцинство.
• Бъдещето да се изгражда с визия заложена в миналото – „Pax Ottomanica”;

На фона на тези доброжелателни хищнически намерения от страна на управляващата върхушка на турската държава, шумът който предизвика т.нар. „възродителен процес” през 70-те и 80-те години на ХХ век бе израз на невежество и незрялост на случайно попаднали в политическите структури на властта, български претенденти за политици.

България е в дълг на своя български народ.

И сега не е късно да образува наказателни производства и да лиши от упражняване на политически права всички, които злепоставят държавата по кръга въпроси, свързани с т.нар. „възродителен процес“, да отстрани, ако има все още участващи в политическия живот, всички одобрили по един или друг начин Декларацията на Народното събрание от 11 януари 2012 г. по повод т.нар. „възродителен процес“. По този въпрос има само една истина и тя е, че това бе необходим отговор на агресивната неоосманска турска политика на намеса във вътрешните работи на суверенна и независима, поне по конституция, България.

Трайните интереси на България в политиката си спрямо Турция изискват установяването, поддържането и развитието на добросъседски отношения в интерес на двете държави. От всички съседни държави Турция най-добре познава България, тя разполага със значителен потенциал за влияние и възможности за ползотворно сътрудничество. На фона на фактите и събитията, характеризиращи турската политика към българите и България, и трайно наложилите се управленчески рефлекси в продължение на няколко века, характерни за отношенията между сюзерен и васал, политиката и на двете държави следва да претърпи коренна промяна като бъде изцяло подчинена и съобразена с изискванията и принципите на равнопоставеност, взаимно уважение и доверие.

В отговор на принципите, от които се ръководи Турция във външната си политика спрямо България, на този етап е неизбежно България да заяви и да се придържа към адекватни правила на политическо поведение, които, до колкото това е възможно, да съдействат за провеждането на взаимно изгодна, балансирана политика.

Българските компетентни институции следва да предприемат законодателни и изпълнителни действия в следните области:

• промяна на закона за българското гражданство и незабавна отмяна на двойното гражданство за лица с  българско и турско гражданство;
• преустановяване изплащането на обезщетение на изселващите се в Турция български граждани, независимо от етническия произход;
• да се стимулират наследниците на прогонените и избити български тракийци да заявят и предявят своите искания; да упражнят правото си на избор на обезщетение: да си получат обратно заграбените земи или да бъдат възмездени парично!
• Да се настоява за изпълнение на Одринското съглашение от 2/15 ноември 1913 г., според което „българите жители на Лозенград, Бунар-Хисар и други градове могат безпрепятствено да се върнат в своите огнища.”
• Да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на лица, трайно пребиваващи в Турция, като се денонсира Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 г.; Сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение, да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски изгнаници” за посрещане на текущи разходи на наследниците на бежанците;
• Да се инвентаризират действащите между България и Турция договори и да се осъвременят, при необходимост;
• Всички преговори и разговори, по висящи между двете държави въпроси, да се подчинят на решаването на тракийския въпрос – връщане на отнетото по време на геноцида движимо и недвижимо имущество;
• Да се възстанови именника на българските имена, като по отношение на новородените деца на български граждани, с турско-арабски имена, се прилага на реципрочни начала именна система, с български имена, огледална на системата, която турските власти прилагат по отношение на новородените в Турция лица от турски граждани.
• Да се преустанови използването на термина „български турци“; 150 години след освобождението от турско робство в България няма турци, няма български турци, поради което не може да има и турско малцинство! Неприемливо е натрапваното разбиране на понятието идентитет на т.нар. „външни турци“, при който националната/етническа принадлежност се обуславя от изповядваната  мюсюлманска религия! Турци, според турското законодателство, могат да бъдат само турски граждани и единствено в това си качество биха могли да пребивават в България.
• Да се анализират възможностите за възстановяване управлението на Тракия от европейски сили, подобно на мандата на Антантата и управлението на генерал Шарпи на Западна Тракия след Първата световна война;
• Спешно да се договори и построи скоростна магистрала от Кишинев през Северна Добруджа-България, Македония и Албания, до Адриатика!
• Да се осигури и изгради инфраструктура за директна доставка на газ и нефт от Русия и бившите съветски републики през  Черно море и Молдова.

Предстоят избори и смяна на управлявалата България политическа върхушка. Ако някоя политическа партия или сила не споделя нашите виждания по приоритетите в българската външна политика, би било разумно и целесъобразно да се откаже от претенции да управлява страната! Тъй като нейното управление ще бъде в интерес на друга държава и  чужди на българските граждани интереси!

    СТАТИЯТА Е ДЕЛО НА БЛЕСТЯЩИЯ ЮРИСТ-МЕЖДУНАРОДНИК И ПОСЛАНИК ХРИСТО ТЕПАВИЧАРОВ

                          (Georgui Iliev) телефон: 0882 85 12 68

 

През 1919 г. САЩ искат Тракия за свой щат