Асен Йорданов
Не искам да затъвам в комфорт, егоизъм и консуматорска алчност. Не се чувствам добре в България, не се чувствам добре в родината си. Не се чувствам в дома си. Усещам се като на фронтовата линия в условията на апокалипсис. Това каза пред Фрог нюз собственикът на сайта „Биволъ” Асен Йорданов. Ето какво още разкри той:
– Асен, може ли да определим като прецедент изказванията на депутата от ГЕРБ Антон Тодоров и вицепремиера Валери Симеонов по Нова тв в петък?
– Нищо особено не се случи, освен че на повърхността изплува нещо, което тлее от дълги години. А то е, че властта пряко и директно прави всичко възможно да контролира медиите. Това ясно се видя публично, въпреки ,че Антон Тодоров се опита да даде някакво обяснение. Политическата власт се изживява като ментор на медиите в България. Тази ситуация съществуваше не само до 1989 година, но и след това. Днес е прикрита зад фасадата на някаква демокрация. Във властта влязоха посредствени хора. Те нямат никакви задръжки да ни кажат, че медиите трябва да слушат и да се съобразяват с тях. Най-спокойно размахват публично пръст и дори изпитват гордост от това. Нищо качествено не се случи в предаването в петък.
– Защо премиерът Бойко Борисов мълчи?
-Та той е еманацията на този начин на управление. Спомнете си за историите с есемесите и спорадичните откровения как се опитва да влияе върху медии и медийни политики. „Биволъ”, като представител на „Уикилиййкс”, са наясно, че още от самото началото на политическата му кариера, той успешно контролира медиите в своя полза. Всичко това подробно е описано в докладите на американските посланици от Държавния департамент на САЩ. Борисов е съгласен със случващото се в страната. Той няма нищо против медиите да са под контрол. Спомнете си, че медийната среда се срина точно при управлението на Бойко Борисов. Тогава се роди медийната империя на Делян Пеевски, като така на практика се монополизира медийната среда. Медиите не само, че са подчинени, но са превърнати в пропагандни щабове.
– При това положение има ли смисъл изобщо да се води дебат за свободата на словото?
– В България няма с кого да водим този дебат?! Тук почти няма останали здрави клетки за такъв разговор. Вярно, че си водим някакви маргинални разговори по между си. Но те нямат публична реализация. Не случайно страната ни се описва като апокалиптична по отношение на свободата на медиите. Единственият изход е да се търси външна реализация. Не случайно сме под наблюдение по отношение на съдебната система. Тук може само да се бие камбаната колкото се може по-силно, за да може тя да отеква зад граница. Само така може да се стигне до ниво на непоносимост в международните структурите, в които членува България. Важно е да научат, че тук няма свободни медии. Изгубих всякаква надежда, че вътре в държавата ни може нещо да се случи. За това търсим трибуна извън пределите на страната. Убеден съм, че това е единственият правилен път, колкото и обречен да ни изглежда в момента.
– Как един свободен журналист като теб се чувства в България?
– Да си призная, стоя все още тук като някакъв идиот. Пред себе си виждам две възможности. Едната е да остана, правейки саможертва, вероятно безсмислена. Другата възможност, която винаги съм имал, е да се махна и да заживея като нормален човек. Истинска лудост е по нашите ширини да се отстоява каузата на свободната журналистика. Абсолютна саможертва, защото трудът ти не се оценява по никакъв начин. Подложен си на цялата репресивна мощ и отмъщение не само на държавата, но и на пропагандната машина на Делян Пеевски. Същата тази машина обслужва Бойко Борисов. Това е едно и също. Неудобните на статуквото журналисти са подложени на публичен линч.
– Някои сигурно ще се запитат защо си причиняваш всичко това?
– Избрал съм този труден, почти невъзможен път, защото моята ценностна система е такава. Така съм възпитан. Искам съвестта ми да е чиста. Виждам смисъл за себе си, не за обществото. Обществото е изпаднало в едно летаргично състояние на перманентна агония. То дори не чувства, че върви към собствената си гибел. Искам така да осмисля живота си, че да знам, че времето, прекарано в този живот, съм го оползотворил за неща, които са подчинени на истината и на един непреходен закон. Не искам да затъвам в комфорт, егоизъм и консуматорска алчност. Не се чувствам добре в България, не се чувствам добре в родината си. Не се чувствам в дома си. Усещам се като на фронтовата линия в условията на апокалипсис.
– Много журналисти платиха висока цена за това, че са опоненти на статуквото. Защо колегите чак сега скочиха?
– Причината са няколко. Изказването беше направено в ефир, на живо от политика Антон Тодоров, който наскоро беше кандидат за председател на комисията по досиетата. Направи го много демонстративно. Атаките срещу мен са предимно анонимни, от медиите на Пеевски. Всичките книги на медийната му група нямат автор-те са анонимни. Направени са по подъл начин чрез лъжи и клевети. Приличат едно към едно на компромати от бившата ДС, с цел да се дискредитира името на личността. Като враг на статуквото никой не смее да ме защити, камо ли да се идентифицира с мен. Хората се страхуват. Режимът в България е реален. Всеки, който си изправи срещу него, бива посечен. Това е ясно на всички хора. Те се страхуват за бизнеса, за работата си, страх ти е за поминъка си. Затънали са в животински страх и аз ги разбирам. Мои познати дори се притесняват да ме поздравят на улицата, тъй като съм посочен за главен враг на статуквото. Те дори не искат да разговарят с мен, защото някой може да ги забележи и това да им навреди. Няма как да очаквам публична подкрепа. Най-безумното е, че всичко, което правя аз и колегите ми, не е за наша лична полза. Точно обратното-жертвам си комфорта. Отхвърлил съм най-различни предложения, свързани с това медията да замлъкне. Те са били толкова неустоими, че човек може дори да забрави да работи или да прави каквото и да било. И това съм отказал. Устоял съм на заплахи, на съдебни дела и на опити за убийство. При мен нещата няма как да се променят. И всичко, което понасяме, не е заради себе си. Жертвал съм най-съкровените моменти в името на интереса на обществото. В същото време т-нар. общество по никакъв начин не се трогва. То сякаш няма нужда от тази жертва. Това е големият абсурд, с който се сблъсквам. Има ли смисъл да правим всичко това, след като обществото няма необходимост от нашата работа?! То не ни иска. То не ни защитава. Само под сурдинка те тупат по рамото и викат: давай, много хубаво. Поддържат ме, но тайничко, гледайки сеир. Все едно не го правя за тях. Все едно го правя за себе си. Та аз жертвам средства, здраве, нерви. И все повече се питам: за кого и за какво?! Не съм далече от мисълта да се откажа. Ако утре изчезне “Биволъ”, едва ли някой ще се трогне. Това е реалността. Имам 25 години стаж в журналистиката. В първите години съм правил разследвания, които разтърсваха системата.
– И каква е равносметката от тях?
– Равносметката е, че обектите на моите разследвания в момента управляват държавата. Бойко Борисов ми е бил обект на журналистическо разследване преди 22 години. Тогава разкрих контрабандна фабрика за производство на цигари край Бургас. Той беше управител на фирмата, която произвеждаше тези цигари. Кметът на Бургас-Димитър Николов, преди да стане градоначалник, съм го разследвал за нелегален внос на сухо мляко от Русия. Той е осъден за контрабанда. Медиите, на които съм посветил живота си в момента са собственост на едно творение, което не знам как да го определя. Делян Пеевски е феномен, който не може да се квалифицира с думи. Същите тези медии, в момента са се превърнали в мои екзекутори в публичното пространство. Те се занимават само с това да публикуват клеветнически материали срещу мен и други достойни хора, които дръзват да се противопоставят срещу системата. Говоря за най-гнусното и помиярско оклеветяване. Това не са медии, а средства за публично омаскаряване и екзекуции. Питаш ме какъв е изводът? Има ли смисъл да съществуваме и да работим в България? Ще ти отговоря кратко-в България няма журналистика. Не съществува такова понятие. Тук има слугинаж, под една или друга форма. Има слугинаж на една или друга пропаганда. Всичките ми опити да устоявам на рубежа на истинската журналистика стигнаха до тук.
Интервю на Катя Илиева
