Службите за обслужване на сигурността на държавата съществуват по целия свят. У нас те са създадени още след Освобождението. Наричани са по различни начини, включително „Тайна полиция“ и пр. След 9-ти септември, 1944 година те са били важна институция. За мнозина днешни коментатори по темата те са работили единствено в интерес на Българската комунистическа партия и то главно за преследване на неудобните на властта. В това заключение обаче не се съдържа цялата истина. Имало е и интереси, които и сега могат да се нарекат държавни. Към тях можем да причислим борбата с тероризма и онези обществени прояви, които най-общо можем да окачествим като антихуманни. Иначе, въпросната система е сложна – изисква най-разностранна информация, свързана е с оперативно наблюдение, оперативно издирване, събирателна дейност, оперативно разработване и т.н. Изисква и сега подготвени кадри в най-различни области, изисква много упорит труд, а понякога – и късмет.
До промените през 1989 година съответните служби носеха различни определения – най-често и кратко са наричани управления на Държавна сигурност (ДС). Всяко от тях имаше свой периметър на действие, свои задачи и начини на действие. За българската общественост след промените, а и досега, продължава да предизвиква интерес дейността на т.нар. Шесто управление на ДС. То беше наричано дори „зловещо“, предвид обстоятелството, че дейността му бе насочена и срещу тогавашните политически противници. Друг е въпросът, че то се занимаваше и с тероризма, за една от проявите на който тук ще стане дума – не за вербувания, тайни квартири, явки, псевдоними, агенти, доносници във всеки град и село, а за тероризма, жертва на който ставаха абсолютно невинни хора.
И в това VI-то управление сред множеството служители е бил и той – Георги Сотиров, който днес стои пред мен. Син на родители, свързани с „антифашистката борба“ и системата на ДС след 9-ти. Не това обаче по неговите думи е оказало влияние да постъпи на работа в Държавна сигурност.
– Г-н Сотиров, благодаря Ви, че пред мен решихте да говорите. Вие сте завършили Специализирана висша школа и сте работили на едно от най-опасните места по време на комунизма. Защо точно там?
– Г-жо Кирилова, картината, която описвате в началото, е много популярна, но в определена степен е продукт на внушенията, които направиха така наречените реформатори от 1990 година, респ. и ръководството на Българската комунистическа партия. По този начин бе обяснявано, че грешките и извращенията, допуснати от държавата са дело изцяло и единствено на Държавна сигурност, а съвсем не на „Партията“ и на държавното ръководство. Вие, например, кога научихте за VI-то управление?
– След 10 ноември 1989 година.
– Да, истина е, че до 1990 година хората не знаеха, че има Шесто управление на ДС. На мен, като курсант в Академията на МВР, чак когато бях в IV-ти курс в 1974 година ми стана известно. Това, че по-късно попаднах там, бе повече от стечение на случайни обстоятелства.
– Добре, а считате ли, че сте бил полезен и дори със своята работа в Държавна сигурност не сте навредили някому, че не сте попречили на хора, които са били почтени, дори, че не сте съсипали нечии човешки животи?
– Не, работил съм по съвест, зачитал съм закона, което не значи, че не съм допускал грешки, че не е могло да постъпя другояче. Не съм идеален, но от типа на онези съм, които имат и чувство за отговорност, а, защо не, и за вина. Работил съм по разкриването на тежки престъпления, като съм се старал да бъда коректен, но доколко съм успял и доколко това се отнася за всички, с които работата ме е срещала, не съм аз, който трябва да дава оценки.
– Г-н Сотиров, хората се раждат с различни качества. Едно от определящите личността е съвестта. А съвестта е вътрешно чувство за морална отговорност, способност да разграничаваме доброто от злото, и то в собствените ни постъпки. Вие сте написали книга, посветена на разкриването на някои от известните терористични актове. Книгата Ви излезе през 1991 година. Сега решавате да говорите пред мен, а това значи, че има още какво да кажете, а може би, че не Ви липсва способност за самооценка. Ваши колеги са Ви оценили високо. Ще цитирам проф. Бончо Асенов – преподавател в Академията на МВР: „Георги Сотиров е образец на професионализъм, на упоритост, та дори ако щете и на известна чепатост в характера, която го кара да се противопоставя категорично на рутината, шаблонността и безотговорността на отделни колеги. Той е пример за това как органите на Държавна сигурност са предотвратили и не са допуснали осъществяването на редица случаи на терористична дейност в този период.“ Какво можете днес да кажете?
– Казах, че работих по съвест, а предотвратяването на убийства на невинни хора ми даваше увереност, че върша работа, която е потребна и важна.
– Да минем към конкретните неща! Знаехте ли вие от Държавна сигурност, че ще се сменят имената на българските турци през 1984 г. и че това може да породи неблагоприятни реакции, включително и терористични акции? Според статистиката са били сменени имената на 882 588 мюсюлмани с български имена и дори им е отнето правото да говорят на майчиния език, както и да използват своите обичаи. Това ли беше причината за създаването на „Турско национално-освободително движение в България“?
– Не мога да преценя дали е точно така и дали само това е причината. Ние (имам предвид себе си и колегите около мене) не сме били предварително информирани и съответно подготвени. Проблемът е възникнал още в края на 60-те, когато е взето решение да се сменят имената, но само на помаците. Случва се обаче така, че в Кърджали, от тогавашния окръжен секретар Г. С. Т. е поставено началото на масово преименуване. Дали това е било негово еднолично решение, не мога да твърдя. Чуваше се, че въпросният секретар е бил назначен от Тодор Живков, защото предишният окръжен секретар не е бил съгласен да се сменят имената на българските турци. Причината за извършеното преименуване била, както се казваше, да се елиминира влиянието на Турция, която тогава беше в „противниковия лагер“, и която разчитала българските турци да бъдат нещо като нейна „пета колона“.
– Истина ли е, че е имало в Държавна сигурност информация за предстоящо отцепване на градовете Шумен, Разград, Търговище, Кърджали, Смолян и други, за да бъде създадена „автономна република“?
– Според мен това е силно преувеличено. Такова желание от някои турци в Делиормана може и да е имало, но аз не съм работил по този въпрос и не мога да се произнеса дали е вярно.
– И все пак бунтовете започват – някъде тихо – с издигане на турски флагове, другаде с листовки, с анонимни заплашителни писма до министъра на вътрешните работи и до председателя на Държавния съвет… Започват и терористични действия, които могат да се обяснят с „Възродителния процес“. Първият атентат е на 30 август 1984 година, когато е взривена бомба на гара Пловдив. Убита е една жена и четиридесет и четири човека са ранени. Нанесени са щети за 17 милиона лева. Къде бяхте тогава?
– Точно в този ден в управлението се провеждаше традиционното пред деветосептемврийско събрание. Влезе дежурният офицер и колкото обстановката да беше различна, докладва нещо на тогавашния началник П. С. Той веднага нареди един от колегите заместници, началникът на отдела и на други колеги, отговарящи по направлението, да излязат навън, явно предвид необходимостта да се информират лично и (както по-късно стана ясно ) да започнат работа по много важен случай. А ние – ние едва след събранието разбрахме, че вече са извършени два терористични акта – в 17.30 часа на гара Пловдив, както и в 18 часа на аерогара Варна.
Мога да заявя, че аз съм единственият човек от МВР, присъствал от началото до края на процеса при залавянето и осъждането на атентаторите на гара Пловдив. Да, те бяха заловени и дадени на съд. Съдебните заседания бяха закрити. Минаха за около месец. Сега си давам сметка как единият от подсъдимите твърдеше, че не са му казали, че… правят бомби. Първата от тях е била приготвена за… турското консулство, за да си отмъстят на „майката Турция“, която не направила нищо след тяхното насилствено преименуване. Поводът бил следният: Край турското консулство минали двама от тях (Алцек и Емин), спогледали се и си казали: „Ако можем да го гръмнем…“. Намерили как, намерили кой може (на име Сафет). След време той именно помагал за подготвянето на бомбите, без да са му казали за какво са били предназначени. Справедливо беше тези лица да бъдат осъдени, макар че някои от атентаторите премълчаха истината. От същото дело стана ясно, че братът на посочения Емин (Емин Маджаров) е доставил взрива и за атентата на плажа на курорта „Дружба“. Там бомбата обаче не беше се задействала, поради което атентаторът бе осъден на седем години лишаване от свобода. Когато дойде смяната на системата го освободиха и той получи… много сериозно държавно обезщетение като неоснователно репресиран. И дори стана партиен лидер. Сега е някакъв координатор на ДПС в Бургаско.
Да! Пак тогава избухна и друг взрив – на аерогара Варна, но и там нямаше жертви, тъй като устройството е било поставено в саксия за цветя. От тези атентати обаче имаше една улика, която никога не забравих – една вероятно небрежно оставена покривка с емблема РСВ (Ресторанти и спални вагони на БДЖ), покриваща не избухналата бомба в „Дружба“.
– Така, г-н Сотиров, стигаме до 9 март 1985 година, когато в 21 часа и 31 минути на гара Буново избухва бомба с часовников механизъм във влака Бургас – София, във вагона за майки с деца. В книгата Ви, която излезе през 1991 година със заглавие: “Турските терористи и аз, един от шесто“, Вие цитирате всички имена на загиналите, на осакатените, на децата, на ранените и пишете, че картината е още пред очите Ви. Какво е вътрешното Ви усещане днес, 41 години след атентата?
– Ходил съм там многократно. Ходил съм на помени, когато отбелязват трагичния случай, ходих и преди няколко дни, но никога не съм се чувствал добре. Точно обратното. Споменът за видяното е изключително тягостен.
– Връщаме се на гара Буново. Девет и половина, вечерта на 9 март е зимна и студена. Къде бяхте в онази вечер и веднага ли, още през нощта, Държавна сигурност знаеше за терористичния акт?
– Току-що се бях прибрал в къщи, когато ми съобщиха, че е извършен нов терористичен акт. Бях един от първите, пристигнали в Министерството. Информацията съдържаше най-важното: влакът е №326, избухването е точно преди тунела „Козница“ и само заради закъснение взривът не е станал вътре в тунела. Установяваше се все още броят на убитите, вземаха се мерки за транспортиране и лечение на ранените. Дадох разпореждане веднага оперативно-следствена група да замине за гара Буново. Към полунощ започна първото съвещание. На него дойде министър Д.С., участваха заместник-министри и началници на централни оперативни поделения. Съвещанието продължи доста дълго. Тромавата ни машина много трудно се пренастройваше.
– Кога средствата за информация съобщиха това на гражданите – още на другата сутрин или се изчака ръководството на Българската комунистическа партия да разреши кога нещо от цялата истина да стане известно на обществеността?
– Това не мога да си спомня добре, но зная, че всичко вече се съгласуваше с „Първия“.
– Целият отдел за тероризъм ли работеше за разкриване на атентаторите или Вие бяхте специално избран?
– Работеше специално назначена оперативна група. Всички поделения на Държавна сигурност и на Народната милиция в страната също бяха заети със случая. Положиха се огромни усилия, съобразителност и точност, за да се провери сантиметър по сантиметър района на гара Буново, в периметър с радиус от 100 м от инцидента. Десетки контейнери, натъпкани с безброй парчета и парченца бяха предадени на Научния институт по криминалистика и криминология. Огромен труд положиха техните специалисти и благодарение на това ние разбрахме къде и в какво са били поставени самоделните взривни устройства, какви са техните компоненти, какъв е съставът на взривната смес. Успяха да възстановят вида, размерите, цвета и материята на чантата, в която е било поставено устройството, марката, цвета и размера на часовниците, дрехата, с която е било покрито взривното устройство и още много подробности.
– Три години са били нужни, за да откриете и предадете на съда атентаторите. Имам предвид, че те са осъдени на 25 април 1988 година. Не е ли твърде много това време за една тоталитарна власт, която разполага с тайни служби, с милиция, с агентура?
– Има стотици атентати по света, които още не са разкрити. Да, много е трудно да се разкриват терористи. Защото те също обмислят всичко. А и защото след избухването на бомба почти не остават следи. За да бъдат намерени, МВР разглеждаше огромен брой потенциални извършители, всеки от тях се изучаваше по документи, преценяваше се внимателно дали един или друг може да се окаже съпричастен с атентата или не. Разглеждаше се и „турски сценарий“. В рамките на разследването съм бил в няколко окръга. Примерно в Шуменския съм работил седем-осем месеца, почти без да се прибирам в София и по документи съм разглеждал кой там би могъл да бъде съучастник на атентата.
– Значи, нито сте знаели от къде са тръгнали, нито накъде са отишли след поставянето на бомбата във влака. А имаше ли предположения да не са напуснали страната?
– Първото предположение беше, че наистина са дошли от чужбина и веднага след това са си заминали. Можехме да търсим главно тук, като независимо от резултатите не можеше да се обявява каквото и да е, главно, че това е било вследствие на Възродителния процес, към който знаете какво отношение имаше Българската комунистическа партия.
– Защото това тогава беше държавна политика!
– Точно така. Ние обаче допускахме, че всичко е свързано с Възродителния процес, но то беше негласно. Не говорехме за това. ДС беше наясно, че „Партията не бърка“. В помощ дойдоха колеги от Германската демократична република . Те имаха сериозен опит, бяха добри специалисти, но пък получихме указания от типа: „На тези немци няма да им давате много информация, защото те ни шпионират“.
– Най-важното от Вашето разследване е написано много подробно в книгата Ви. Можете ли да обобщите как стана разкриването?
– Като служител на т.нар. направление „Терор“ през май 1987 година бях на автогара Запад в Бургас. В ресторанта на РСВ там разговарях с един наш сътрудник, работник в заведението. Обясних му между другото, че издирвам терорист, може би етнически турчин, използвал покривка с инициали РСВ от техните ресторанти. Тогава той ми посочи продавача на сладолед пред гарата, който ползвал техни покривки. Това беше споменатия Емин Маджаров. И организирахме наблюдение, а и от съпоставката на наличните факти се установи със сигурност, че той е един от най-вероятните участници в атентата. Впоследствие се доказа, че именно той с още двама съучастници са извършители на някои от станалите терористични актове и дори, че се подготвя нов на 15 август 1987 година в курортния комплекс „Слънчев бряг“. На 13 август, два дни преди това, ги задържахме. Оказа се, че бяха направили мощно устройство, което, ако е поставено на многолюдно място, при избухването може да убие около 90 човека.
В процеса на следствието бе изяснено категорично, че с терористичните актове извършителите са искали да си отмъстят за смяната на имената и да предизвикат намесата на Турция. Това, впрочем, за нас вече не бе изненада.
Когато застанах пред Маджаров, за да го арестувам, той разбра. Без думи. Като да беше го очаквал.
– Г-н Сотиров, сега искам да чуя мнението Ви как така двамата от атентаторите се оказаха агенти на Държавна сигурност? Това поражда у мен много съмнения и въпроси, които може би не бива да задавам, но Вие ще отговорите според Вашия морал.
– Емин Маджаров е бил агент, но изключен заради проявена нечестност. Вербуван бил обаче да работи и за Турското консулство, защото имаше установени негови контакти с дипломати в Бургас. Заедно с това, онзи, който от нашата служба го бе вербувал, го наблюдавал и проверявал. От проверките установил, че има съмнение дали той дава точна информация и дали по-скоро не работи за други, вместо за нас. Затова го отстранили. А другият е бил двоен агент. Давал информацията на служител от турското консулство, за който имаше данни, че е разузнавач.
– И в същото време дава информация и на Държавна сигурност!
– Да! Когато ги задържахме, трябваше да се направят справки за тези хора, докато ръководещият оперативен работник в справката си пишеше, че въпросното лице било неговият най-добър агент. А два дни преди това „най-добрият“ го бяхме засекли с подслушан разговор на мероприятие, на което той разказва какво са правили досега и как се подготвят да правят следващ терористичен акт. В резултат бе наредено всички наши сътрудници („агенти“) да бъдат проверени, защото се оказа, че някои от тях не работят само за нас.
– А за чужди разузнавания?
– Да!
– Двамата заловени терористи признаха ли на делото, че междувременно са били сътрудници на Държавна сигурност?
– Признаха вината си, но доколкото знам, никой не ги е питал за това, което Вие питате.
Присъдите бяха сурови. Екзекутирани и кремирани бяха Емин Ахмед, Абдул Чакър, Сафет Реджеп. Помагачите им няколко месеца по-късно също бяха осъдени на по шест години затвор. Сабри Мехмед Али например лежа само две години и бе помилван от президента Желю Желев.
– Никъде в делото не е посочено как и от кого са разкрити терористите. Вие сте бил майор от VI-то управление на Държавна сигурност. Защо сте били пренебрегнат при такава огромна работа, която сте извършили за разкриването им?
– Такива бяха правилата. А с времето и други се обявиха за заслужили. Истината обаче е една и който трябва я знаеше. Делото предполагам е запазено. Моят рапорт, в който излагам как са разкрити терористите, беше на първата му страница. Веднага става ясно как се е стигнало и как е станало разкриването.
– Но оценка за работата Ви все пак трябва да е имало, нали?
– Да, получих признание и някаква награда, което вече не е важно.
– Защо все пак си отидохте от службата? Вие сте имали опит, знаели сте много тайни и като четях книгата Ви, установих, че разполагате и с документи, които цитирате. Не Ви ли шантажираха след напускането на работата Ви?
– Не, за какво да ме шантажират? Освен това, всичко се промени тотално. Аз напуснах по свое желание в 1990 година, оставаше ми година и половина до пенсия и дори щях да вземам най-висока пенсия, ако бях останал…
– Заради 10 ноември ли напуснахте?
– Не. Заради нещата, които ми подсказваха какво ще стане след 10 ноември. Поканиха ме в новата служба, която се проектираше. Шесто управление го закриха. Мен не можеха да ме изгонят на улицата, а и новите управляващи казаха, че антитерористи са им необходими.
Да! Не приех да продължа и напуснах.
– Сега не Ви ли е яд? Щяхте да видите къде се насочват парите, как се изкарват навън…
– След време отново ми предлагаха да се върна точно там, където се насочват парите, но на съответния заместник-министър му казах: „Ти не ме ли бъркаш? Няма как аз да контролирам парите на „Партията“ – при нея ли отиват или някъде… в частни ръце?“ Това вече беше станало „обществена тайна“.
– Може би пък е добре, че сте се изтеглили, за да не завършите като Жоро Илиев, Карамански….
– Аз може би така щях да завърша, но преди това щях да дам възможност на някой друг да си приключи кариерата… Затова, бих казал, че предотвратих това.
– Как живеете днес?
– Добре. На 79 години съм. Внуците ми са в Англия. Многократно съм бил при тях.
– Благодаря Ви, г-н Сотиров, че 35 години след написването на книгата Ви „Турските терористи и аз, един от шесто“ решихте да говорите пред мен. Нужно беше да припомним на себе си и на читателите, че човек се ражда със своята съдба и никой няма право да посяга на онова, което му е предначертано. Името е онова, което е в нашата същност. А в 1984 година една тоталитарна власт направи смяна на имената на хора като всички нас. Вие в какво вярвате? В съдбата, в това, че човек сам си избира пътя или в характера, който се изгражда цял живот?
– Във всичко от това. Характер, талант, интерес, но съдбата си има своята роля в живота на всеки. При мен много от нещата, които идват, идват от …горе.
– Ако не работихте в Държавна сигурност, къде щяхте да работите? Казахте ми, че сте завършили Техникум по текстил. Там нямаше ли как да бъдете, не е ли било Вашето място? А може би се радвате, че животът Ви е минал в разкриване на престъпници?
– Аз определено се гордея с разкриването на посочените, а и на ред документални престъпници. И това вече не бяха обикновени трудови хора, а бяха „от другарите“, от тогавашния партиен и държавен елит. Само че, те се оказаха неприкосновени.
– Някой път стреляно ли е срещу Вас?
– В буквалния смисъл – не, но съм бил обект на разследване в МВР и от Висшето партийно ръководство в България на два пъти. Когато напуснах, един началник ми даде една папка от тези разследвания.
– Как да завършим това интервю?
– Може би се интересувате дали нямам угризения? Казах вече, че съм работил по съвест и в изпълнение на закона. Грешки със сигурност съм допускал, но те не си били тежки или фатални за някого. Що се отнася обаче до тероризма и до убийците на невинни хора, особено на деца – към тях не трябва да има никакво снизхождение, оправдание или каквото и да е съчувствие. Дори да са били обидени или унижени от някого си. Моята представа за справедливост и човешки права е такава.
– Бъдете здрав! Благодаря Ви!
Ирина Кирилова
