В неспокойните си търсения, роденият на 26 декември 1945 година в Свищов Георги Драмбозов е създал и продължава да създава творби, които със своята индивидуалност, художествена сила и образност, както и със своя ободряващ глас, заемат истински значимо място в съвременната българска лирика и публицистика.
Трудно би било да обхвана цялото многообразие и всички особености на философско-емоционалното съдържание в поетиката на Георги Драмбозов, но ще посоча една характерност: подчертаното присъствие на автора в неговите стихове. Нямам предвид само онова присъствие на поета със своя поглед за света и хората, което е в основата на всяко творчество, а предимно конкретната сюжетна форма и художествено-действения израз на неговото участие – със своята мисъл и чувство, със своето открито изявено отношение към изобразяваната и съпреживявана действителност.
Георги Драмбозов е бил винаги честен към живота, към себе си и към изкуството. Във всяка от творбите му е заложена неговата съвест на прозорлив художник, за когото изкуството е съдба. Изкуство, на което той възлага социална мисия и ангажираност. Затова с рядка взискателност Георги Драмбозов проверява правдивостта и въздействието на своята поезия. Той е от ония представители на литературата, които имат ясно съзнание – и чувстват това като неотменимо поведение – че пишат за хората, че творят, за да помогнат на човека в неговия благороден стремеж да израсне духовно, да повиши най-хубавото в себе си, да опознае света и да го промени съобразно своя идеал. В това е хуманистичният патос на поезията на Георги Драмбозов, отличаваща се с искрена обич към народа и тревога за неговата съдба.
„Елегично стихотворение” е изпълнено с горчивина и тъга:
Мълчи народът, мълчи народът –
водачи нови ще си избира…
Те, уж различни, сред него бродят
и все го мамят, той няма мира.
Изпитващият поглед на автора е отправен към истинските настроения на хората и се стреми да бъде техен изразител, като казва правдата и говори за тях с топла, дълбока преданост.
А в поемата си „Човекът”, публикувана също през 2021 г., Георги Драмбозов възкликва:
Човеко мой, ти остани си докрай
оня мъничък Принц на Екзюпери!
И на тази планетка Земя има Рай,
но трябва да бъдем Човеци добри.
Безкомпромисно актуална е позицията на автора в „Соросоиди” (2017 г.):
Соросоид подир соросоида!…
Навярно пак ще бъде някой награден –
наивната ни майчица да види
кой с много обич ще я продаде.
Поетичното слово на Георги Драмбозов се откроява както със своите откровения, размисли и носталгични нотки, така и с тънката си чувствителност и фантазна метафоричност. Неспокойният, но и нежен, топъл и сърдечен лиричен пътепис на поета засяга и отношението между мъжа и жената – любима и другарка в живота, а това е именно покойната, но незабравима читалищна деятелка и изследователка Тина Драмбозова. При разработването на тези лични интимни мотиви Георги Драмбозов вдъхновено утвърждава и прославя щастието на любовта, а трепетите на сърцето му са осветлени от мъдростта на натрупания жизнен опит:
Ти си ми вечна жена за сънуване,
ти, събудена нежност, с теб аз съм готов
да почваме своето дълго пътуване
отвъд – към небесната Божия звездна любов.
Поезията му отрича бездуховността на днешното време. Тя е и доблестно нравствена, но и винаги любородна, отличаваща се с въздействена сила и изповедна чувствителност към всичко, свързано с историческата и родовата ни памет. Публицистиката му е изпълнена със същото чувство за дълг пред отечеството. В нея откриваме конкретна до болка осезаемост на посланията и едно синовно и съкровено преклонение към изначално родното и към богатството и изразителността на българския език. Ярък пример в това отношение е неговият сборник с очерци „От Дунав до Вардар”.
Ще завърша с три строфи из творбите на Георги Драмбозов „Стих мой” и „На финала”, за които са характерни едновременно бликащите от неговата поетика ведрина и радост, и съзерцателното смиреномъдрие на лириката му от последните години:
Къде си, стих мой?…
Старостта не ни прощава, в очите Тя с косата пропълзя… От теб не искам ни награди, нито слава!
– Събуждай ме с усмивка, стих мой. И сълза.
Как изтекоха толкова дни и години, как изтлеяха толкова пълни луни? Влакът жизнен не чака, без нас ще замине, семе златно по стъпките ни ще кълни.
Но преди да потънем сред преспите зимни, на забравата вечна под властния зов – точно там, на финала, дано все пак има две признателни думички за послеслов.
Мисля, че дължим много повече от „две думички на признателност” към вълнуващия и непреходно възвисяващ поет, публицист, сценарист, драматург и общественик Георги Драмбозов. Особено сега, когато предстои да отбележим неговата 80-годишнина.
Явор Чучков
