Димитър Ал. Йончев
Преди години, ах, как летят годините, съм командировка в Скопие. Домакините са ме настанени в луксозния хотел „Александър палас“. На рецепцията едно младо, хубаво македонско девойче, след като приключи с процедурите по настаняването, ми подава ключа с думите:
– Настанен сте в соба № …
Не помня номера, но помня, че се усмихнах щастливо.
Девойчето ме погледна въпросително и ме попита:
– Има ли нещо?
– Не, не, нищо няма, но много ми стана драго, като казахте думата соба. Не съм я чувал от дете. Баба ми, и всички ние на село само нея използвахме.
Девойчето ме погледна, но нищо не отговори, а аз си поех към определената ми соба.
Настаних се и излезнах на разходка в града. Независимо от сезона, слънцето огряваше Македония – земята българска. Тука-там и взех, че се озовах на пазара в центъра на града. Влязох, хвърлих поглед на плодовете и зеленчуците, сравнявайки цените с тези на женския пазар в София и тръгнах да си излизам.
На изхода на пазара видях четирима – петима мъже, седнали на столчета и всеки сложил по нещо пред себе си да продава. Спрях се пред тях и те веднага взеха да ми предлагат да си купя от това, което продаваха. Спрях пред един от тях и гледам, продава пръжки. От любопитство реших да го попитам за колко ги дава. Но на ум се запитах: „Как ли им викат в Скопие?“
Реших да го попитам така както аз си ги знам. Не помня каква цена ми казаха, но веднага един от мъжете подхвърли на съседа си:
– Видя ли като ти казах, че мъжът е от Западна Македония!
Веднага разбрах, че са ме наблюдавали, а може и да са ме одумвали. Тогава веднага се сетих, че бабата на жена ми на пръжките викаше джумерки и веднага ги попитах.
– Това, да не би да са джумерки?
Тогава те малко слисано се спогледаха един друг и чувам, че един казва на съседа си: „Нали ти казах, че мъжът е от Южна Македония, а ти не – та не“. И се обръща към мен:
– Ти от Струмишко ли си?
Без да му отговарям, отново ги питам:
– Какво разбирате под спържа?
След като се спогледаха отново, ми обясниха какво разбират под спържа.
Тогава аз им отвърнах, че и в Софийско така правят спържата и че баба ми, майката на татко, която бе от с. Иваняне, така я правеше.
Тогава те разбраха, че не съм ни от Северна, ни от Южна, ни от Западна Македония, а от България.
Но аз продължих. Вижте, пръжки у нас им викаме в Долни Дъбник, Плевенско, а и на друг места. Това го знам от баба, майка на майка ми. Така си им викаме и сега. И ги питам:
– Вие знаете ли къде е Плевен?
Гледат ме малко учудено и повдигат рамене. Внимавайки да не ги засегна, затова че не знаят къде е Плевен, защото те не са виновни, леко, подсмивайки се продължих.
– На пръжките пък викаше джумерки, бабата на жена ми. Тя беше от едно село между Свищов и Бяла.
Те още по-учудено ме погледнаха, и ме загледаха с още по-голям интерес, а аз реших да ги попитам още нещичко.
– Вие знаете ли къде е Свищов?
Гледам ги. Те мълчат. Разбирам, че не знаят. Реших да им помогна.
– Той е на Дунава.
„Е Дунава го заем“, отговарят сякаш малко радостно, почти в един глас.
Извиних им се, че не мога да взема пръжки или джумерки, понеже от края на джумерките са ни дали цяло прасе. Опитах лозовата ракия на един от тях и им казах, че си имам достатъчно и че си я варя сам и че в България ѝ викаме гроздова.
Разделихме се, струва ми се, с някаква вътрешна топлина, с радостно тъжни погледи и аз поех по улиците на Скопие.
Вървях унесен в размисли за нашата нещастна българска съдба, довела ни до етническо и териториално разделение. Не само тава, но си мисля, че ние сме и духовно разделени. Какво знаем ние в България за нашите братя в Македония? А за тези в Беломорска Тракия и Беломорска Македония, в Босилеградско, Пиротско и Нишко, в Северна Добруджа, в Молдова, в Русия, в Украйна, в Турция, в Албания, в Косово и в други по-далечни краища?
А какво тези българи знаят за нас българите в България, за българската държава, за историята за нашата трагична съдба? Какво прави държавата ни за нашето духовно единство с българите извън българската държава? Престъпно нищо! А не се искат само пари, без тях естествено, че не може, но преди всичко трябва желание за духовното им приобщаване, и за съграждане единството на българите.
И се питам как да стане това. Несъмнено, че трябва да се намери специфичен социалнополитически и културен подход към всяка група българи в чужбина, съобразно това, къде се намира и къде ги е сполетяла нещастната българска съдбата. И същевременно нещо, което да обединява всички българи. Но в основата следва да е историческата истина, понеже всичките, кои в по-малка, кои в по-голяма степен, са подложени на лъжлива „историческа“ концепция. Всяка от държавите, където те се намират, е изработила концепция за тяхната асимилация. А лъжливата историческа концепция е в основата на извратения национализъм, на шовинизма и фашизма. А нашите братя и сестри в тези страни, в една или друга степен, пъшкат под тежестта на тези уродливи концепции. Общоизвестно е, че нападението е най добрата отбрана. Не случайно, че сме обвинявани не само в миналото в подобни явления, а и днес, когато се поднася аргументирано историческата истина.
Истината, истината, която „за непредубедения човек – по думите на Хегел – винаги ще остане велика дума и ще кара сърцето да тупти“. Но всички те – българите, и днес в тези страни са подложени на безпощадна асимилацията. Особено потърпевши са българите в държавите, съседни на България. Тези държави са и „творци“ на перфидни лъжливи исторически концепции. Може да са християни, но те не признават в тези случаи Библията, в която се казва: „И познай Истината. Истината ще Ви направи свободни“. Да, но те не искат там българите да са свободни.
Може и да са мюсюлмани, в мюсюлмански държави, но те не признават Корана, поне по отношение на българите, било те християни или мюсюлмани. А Корана повелява:
„Не обличайте истината в одежди лъжливи
Не скривайте истината, когато вие нея я знаете.“
Затова на тези, които не я знаят, трябва да се помогне да я познаят и да я научат. Унесен в мисли, не помня кога и как се озовах на един от мостовете над Вардар. И погледнах Вардара, как величествено шава към Бяло море и носи поздрав на братята и сестрите ни в Беломорска Македония. Умислен, надвесен над Вардара изведнъж мисълта ме отнесе:
„При реката на детството
свято
в неизтритата още следа,“
И се озовах, пак по думи на Павел Матев, в края на „сухото лято“, когато чувам гласа на баба си:
– Мите, айде баби, ставай. Дедо ти вече е впрегнал. Ще си доспиш в колата. Айде, да хванете ладовината.
Сънен се озовах в колата и дедо подкара воловете. Излезнахме от двора на прашния тих селски път и веднага се унесох в сладък сън под звездното небе. Днес улиците са асфалтирани, но тогава в моето детство, завалеше ли дъжд, ела, че гледай какво е Дъбнишка кал. Пробудих се за малко, когато колата мина през шосето, водещо от Плевен за София, постлано с павета. След това пак съм сладко заспал. А колата ме носеше по тихия прашен селски път, преливащ се в кърския. Подремнал съм вече, когато чувам, че колата изтрополи по траверсите и релсите. Разбрах, че минахме прелеза и сме хванали пътя за Милен кладенец. Надигнах се сънен и седнах до дедо на седалката на колата. Дедо ми Дишко се обърна, погледна ме захапал цигарето със светеща цигара и ми вика:
– Наметни се Мите, че още е хладно.
Пушейки, с лявата си ръка, ми оправи дрехата на гърба. Изведнъж профуча влака, идващ от Плевен за София. Дедо дръпна от цигарата и ми дума:
– Е, Мите, след неколко дена ще те качим на него, да си ходиш на София. Сега ще ми помогнеш да поизорем нивите и да ги подготвим за сеитба.
Погледнах на ляво и гледам, че чердъта на ТКЗС още не е излезнала. Викам си, рано е, много е рано. Обърнах се на дясно, и казвам на дедо:
– Дедо, разкажи ми пак нещо за войната.
Той ме погледна, дръпна отново от цигарето, в което цигарата догаряше. След като я смени ми дума:
– Мите, толкова пъти съм ти разказвал – помълча малко и продължи.
– През целото време бехме на едно място. Срещу нас имаше войски, какви ли не: англичани, французи, африканци, австралийци, индийци, сърби, гърци, бели, черни и каква ли не паплач, от къде ли не.
Слушам и за кой ли път не мога да си обясня, как толкова много и то различни хора от цел свет са срещу нас. И го питам:
– А руснаци имаше ли?
Дедо ме погледна, видя учудено питащият ми поглед и ми дума:
– Да, имаше и руснаци, и те воюваха срещу нас. Ние бяхме сами, имаше малко германци, и на лево от нас, некъде към морето малко турци.
– Турци ли? – питам с изненада.
Подсмихна се дедо и вика:
– Да, турци, тогава бехме съюзници с тех, но при Дойран ние бехме сами и воювахме така да се каже сами с целия свет, да браним Македония.
А аз пак си питам ли питам:
– А тая паплач нападаше ли ни?
– Още как – отговаря ми дедо. Първо, започва да бие техната артилерия, и най-вече тежката им. Земъта се тресеше, а ние сме се окопали дълбоко в нея.
Дръпна от цигарето, и цигарата леко светна. Замълча, и след малко умислен продума:
– Страшен тътен беше, но укрепленията ни удържаха. Голем началник ни беше генерал Вазов! Помълча, и продължи:
– Некои другари се умоувредиха, превъртеха от тътена.
Гледам го и пак си питам:
– А нашата артилерия?
А дедо се обърна към мен и ми дума:
– Нашата артилерия се обаждаше, но слабо. Немаха снаряди.
– Как така да нямат снаряди? – пак си го питам аз.
– Дедо ми Йоне в София друго ми говори за артилерията.
– Да така е. Той е по-голем от мен и е воювал и в трите войни – помисли и продължи – и на него му е бил началник Владимир Вазов.
– А аз знам – му отвръщам – че му е бил командир капитан Викилски.
– Да, така е, Викилски му е бил командир на батареята, но Вазов, е бил на Йоне командир на артилерийския му полк в софийската дивизия във войната срещу турците.
Замълчах, умислих се и се озовах в Княжево, на леглото до дедо Йоне, и както съм полегнал, му викам:
– Дедо разкажи ми нещо за войните. Той ме погледна, погали мустак, и пита:
– За коя от войните и какво от тях да ти разкажа, Мите?
А аз го погледнах, помислих за какво да ми разкаже, и му думам:
– За началото на войната срещу Турция, за „Конете в окопите“.
– А – подсмихна се дедо Йоне и подхвана:
– След Лозенградската битка сме пред Люлебургаз. Знаехме, че ни предстои тежка битка, но подхванахме пак турците. Това е на 18 октомври. Батареята ни е зад едно малко възвишение и топовете ни работят на ураган. Пълначите едва смогват да пълнят. Командира ни, капитан Викилски, се е покачил на едно дърво и от там, като наблюдава само командва. Снарядите минават над главите на нашите другари и бият ли бият по турците. И от изневиделица се появи на кон със сабя в ръка генерал Радко Димитриев. Коня му, целият вир вода. Видя командира на дивизията полковник Тошев, който и той бе наблизо и командваше боя и му вика с цяло гърло:
– Тошеев… Положението е много тежко. Ако не вземем до 15 минути турските позиции пред вас, отиде България. Кутинчев не го видях никъде. Сега на бойното поле аз съм цар и държава. Затова от мое име те назначавам за началник на Първа армия. На които е ред – с конете в окопите!
Изведнъж чувам:
– Много тежко беше и на свързочниците – което ме върна на седалката на колата до дедо Дишко. Дедо дръпна от цигарето, цигарата проблесна и продължи:
– Искаше се от нас постоянно да има връзка. Имаше наблюдатели, които следеха противника. Като се вдигнеше врагът да ни атакува и наближи нашите позиции, се даваше сигнал. Тогава всичко живо що може да държи оръжие излиза от укрепленията, включително и ранените и готвачите. И пред нас тази паплач ставаше на леш. И ние правехме контраатаки. Имаше и ръкопашни боеве. Не можаха да ни победат при Дойран.
– А защо загубихме войната? – го питам аз.
Дедо ме погледна малко тъжно, придърпа кожухчето си с което не се разделяше, даже и когато идваше на София и бързаше да отиде на Орлов мост, за да се види с братовчед си Илия Бешков, леко пропсува и ми дума:
– Зарад политиците Мите, зарад политиците. Ние, ние хората, народа, си теглим от политиците. Немаме си политици.
Пропсува пак и нервно сръчка воловете да не изпуснем ладовината.
Унесен, погледът ми отново видя Вардара. Той ме извади от мислите и ми напомни, че съм в Скопие. Поразтърсих глава и поех към хотела.
