Ирина Кирилова
Беше малко след 2000 година. Тръгвам с кмета за София. Ще отразявам заседанието на Сдружението на общините. Интересно е в залата. Изказва се и заместник-кметът на град Павликени. И тогава ми идва наум, че някога, преди „сто” години, познавах един мъж от този град. Обявяват кафе-пауза. Намирам жената и казвам:
– Аз съм журналистка, но няма да искам интервю от Вас. Преди много, много години познавах един мъж от Павликени. Казва се Димитър Асенов Пенев. Да знаете нещо за него?
– Да, познавам го. Той е инженер-технолог по вината. Работеше във винарската изба в Павликени, но после се премести в Бургас.
– Много Ви благодаря! Ако го открия, ще трябва да Ви благодаря отново.
Съвещанието свършва, качваме се в колата и тръгваме за Пловдив. Не мисля за нищо друго, освен за случайната ми среща с тази жена, която познава моя приятел.
… Беше преди повече от тридесет години. Той беше войник в Пловдив и беше на двадесет години. Аз – на осемнадесет. Работех временно на радиоуредбата в един младежки цех. Задаваше се фестивал на художествената самодейност, а ние бяхме само момичета. Хрумна ни да направим танцова трупа, но нямахме момчета. И тогава дойде идеята да подпишем договор за приятелска връзка с някое пловдивско поделение. Избрахме го, шефовете свършиха работа и дойде денят на първата среща. Момчетата пристигнаха във войнишките си униформи – високи, стройни, силни. Запознахме се, заговорихме и веднага започнаха взаимните харесвания. Аз гледах отстрани и ми беше много забавно. Единият от войниците беше с акордеон. Щеше да свири на танцовата трупа. Той приближи към мен и ми се представи.
– Аз съм Митко.
– Аз съм Ирина.
Така се запознахме и първото, което ми направи впечатление, беше фактът, че е музикант. Защото аз пея много добре. Ръцете му бяха с дълги пръсти, а клепачите му хвърляха сянка върху бузите. Заговорихме за песни, той захвана нещо на акордеона, аз запях и това беше началото на взаимното ни привличане.
Вечерта войниците си тръгнаха за вечерна проверка. После идваха на репетиции, аз ги гледах, защото не танцувах. Искахме да се представим на този фестивал и с театрална сценка. Намерих една пиеса, аз бях главната героиня, а част от войниците играеха мъжките роли.
Димитър продължи да свири на танцьорите и да изразява желанието си да станем приятели. Искаше, когато не се виждаме, да му пиша писма. А аз пиша много хубави писма и това много го впечатли. Когато не се виждахме, искаше да му се обаждам в поделението и ми даде телефона на дежурната стая. Щом позвънявах, казваха ми:
– Сега ще го извикаме!
Той идваше и разговорите бяха дълги, но най-важният въпрос беше ще излезе ли в градски отпуск, за да се видим. Той беше стар войник. Предстоеше му уволнение. Затова имаше обувки, панталон, риза и пуловер, които помоли да стоят в квартирата в моя гардероб. Като го пуснеха в отпуск, идваше, обличаше се и тръгвахме на разходка, на сладкарница, на кино. Беше ни хубаво и на двамата.
А танцовата трупа започна да гостува в поделенията на Пловдив и в близки села. Една вечер се връщахме по тъмно от някакво село и аз нещо се разсърдих, та седнах до друг войник и започнах да се представям за много радостна. Димитър седна до едно момиче, прегърна го през рамото и така ми отмъсти за моето сърдито поведение. Естествено, проговорихме си бързо, но доста дълго се изяснявахме.
Да мислиш за любене по онова време беше невъзможно. Момичетата обикновено се женеха девствени. Затова освен прегръдка и лека целувка, нищо друго не правихме. Аз обичах да го целувам по дългите клепачи, а той казваше:
– Недей, ще стане беля!
И си призна за една кратка история с момиче от Първомай, с което в горичката до поделението извършили нещо, недопустимо в онези години. Аз много се разсърдих и казах, че с мен това никога няма да стане.
– Разбира се! С теб отношенията ми са сериозни! – каза той.
Че бяха сериозни си пролича, когато започна подготовката си за кандидат-студент. Трябваше да излезе в отпуск, да учи за изпитите и да се представи добре.
– За да съм по-близо до теб, ще кандидатствам в Пловдив. Мислех да ида в Бургас, но сега нещата се промениха. Ще уча за изпити във Висшия институт за хранително-вкусова промишленост в Пловдив.
И досега си мисля, че тогава не можах да оценя жеста, който той прави за мен. Бях хлътнала, това беше ясно. Той държеше много на мен. Аз всеки ден вдъхвах мириса на дрехите, оставени при мен. И досега помня този дъх. Аз бях висока 1 и 73, той – педя повече от мен. Стройни, високи, вървяхме и се радвахме на света. Но… в живота не всичко става, както искаш. Той замина за Павликени, за да чете за изпити. Аз излязох в отпуск и отидох в родното ми село Калековец. Пишехме си дълги и красиви писма. Но една вечер към мен приближи баща ми. В ръцете си държеше писмо и аз изтръпнах.
– Какъв е този Димитър Пенев? – попита той сериозно.
– Защо си ми отворил писмото, нямаш право! – викнах аз.
Баща ми ме погледна със сините си очи и каза:
– Знаеш ли какво пише? Вика те да идеш в Павликени при него.
– Сигурно иска да ме запознае с родителите си – упорствах аз.
– Слушай какво ще ти кажа! Никъде няма да отидеш, при никакъв Димитър Пенев. Да видим как ще излезеш оттук. Не разбираш ли, че той ще си поиграе с теб и ще те върне обратно?
Повече нищо не чух. Започнах да плача с глас, затворих се в стаята си и заключих вратата. Не си спомням дали писах на Митко, но помня, че повече не получих писмо от него.
Есента дойде, студентите тръгнаха на лекции, а аз не знаех дали е приет, дали е в Пловдив… Колко лесно бих могла да го намеря в института! Защо не съм го направила – не знам. После дойде зимата, запознах се с Иван пак по пътя на договорните отношения между младежи и девойки. На пролетта се оженихме. Всичко за мен свърши. Бях хубава, горда и ученолюбива. Затова след като родих сина ми и той поотрасна, записах да уча в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, във Факултета по журналистика. Станах журналистка и съдбата ми поднесе толкова нови изживявания и толкова радост и скърби! Защото мъжът ми падна от колело, счупи си врата и за три дни умря. Бях на 39 години. И всичко тръгна назад. Вечер отварях албумите със снимки и там виждах Димитър. Беше ми подарил една снимка как свири на сватба с акордеона. На друга снимка бяхме двамата. Снимахме се по пътя за Бачковския манастир, където цяла група отивахме на екскурзия. Вървяхме пеш от Асеновград дотам. Спряхме край реката, извадихме ядене и газирани напитки, ядохме, разказвахме си весели истории и всяко докосване на ръцете и прегръдка през рамото беше удоволствие и радост.
И до днес не мога да си обясня защо не го потърсих тогава. И до днес снимките стоят в албума ми редом с тези, на които съм със съпруга си.
– В Пловдив сме! – каза кметът и аз се приготвих да слизам.
На другия ден отидох на работа в радиото. Работех като радиожурналистка в Хисаря. Едва дочаках да приключи предаването ми и грабнах телефона. Набрах „Справки” в Бургас и казах:
– Търся телефон на Димитър Асенов Пенев.
– Къде живее?
– Не знам. Знам само името му. Моля ви, помогнете ми!
Жената вероятно разгърна онези дебели телефонни справочници и след малко каза:
– Да, има такова име. Телефонът е…
Записах го и веднага го избрах. Отговори мъжки глас.
– Търся инженер Димитър Пенев! – казах аз.
– Аз съм.
– Били ли сте войник в Пловдив?
– Да, бил съм.
– Познавахте ли една Ирина Яланджийска? – казах аз моминското си име.
– Да! И още я помня.
– Аз съм тази Ирина – казах радостно.
– Иринче, как ме намери?
– Такава ми е професията, мога да открия всеки.
– Каква е професията ти?
– Журналистка съм.
– Знаех си още тогава, че с твоя ум ще стане нещо голямо от теб. Иринче, как се разминахме с теб някога? Защо така се случи?
– Не знам. Просто се разминахме. В живота на човек събитията са непредвидими.
– А как разбра, че съм в Бургас?
– Бях на едно събитие в София. Там беше и заместник-кметът на Павликени. Тази жена ми каза, че си технолог по вината и че имаш частна винарска изба в Бургас.
– Ах, като си отида, ще я намеря и ще я почерпя.
– Кажи как живееш? Семейство?
– Имам жена, двама сина и внуци. А ти?
– Мъжът ми умря млад, аз отгледах сина ми и сега се радвам на внучка.
– Ей, как се разминахме тогава! – продължи той. – Но сега вече няма да стане така. Искам да те видя. Ще наредя нещата си така, че да те видя.
– Това може да стане в Пловдив. Винаги можеш да дойдеш до града, в който си учил.
– Ще го уредя, ще го уредя! Трябва да те видя.
От този ден нататък всеки ден в 10 и 30 той ми звънеше. Говорехме дълго и той не пестеше пари за телефон. Изговорихме нещата за младостта си, говорихме за професиите си, за срещите и разделите, за морето… Един ден каза:
– Измислих как ще се видим. Ти ще дойдеш в Бургас. Ще те карам с колата на плажа и в колкото часа искаш, ще идвам да те вземам.
– И къде ще живея?
– У нас.
– А какво ще кажат жена ти и децата ти?
– Нищо няма да кажат. Ти ще си моя гостенка.
– Не мога да ти обещая. Имам всеки ден предавания, гледам внучката си…
– Вземи и нея със себе си.
- Хайде да го решим по-нататък!
Дните минаваха, Митко звънеше всеки ден, разговорите продължаваха, докато един ден се обади и каза, че можем да се видим в София. Имал работа там.
– Можеш ли да дойдеш, Иринче? Някога се разминахме, но сега това няма да стане. Ще се видим.
– Ще дойда. Аз имам акредитация в Парламента и ще направя интервю с някой народен представител.
– Ще те чакам на площада пред Парламента. Ще бъда с колата си. Тя има номер…
- Добре! Довиждане до утре!
Вечерта стягам багажа. Вземам си най-хубавите дрехи за два дни, защото смятам, че можем да останем вечерта заедно. Пътуването минава успешно и аз тръгвам към паркираните коли. Намирам колата с казания от него номер, минавам отстрани и поглеждам навътре. Познах го по ръцете му. Дългите му пръсти бяха опрени на кормилото. Погледнах към лицето му. Той е. Минах от другата страна и го поздравих. Той слезе, подаде ми ръка и каза:
– Същата си. Да отидем в кафенето! Отпред има маси.
Приближаваме една маса и той казва:
- Това е жена ми, запознайте се!
Стомахът ми става на топка. Толкова приготовления и очаквания, а той дошъл с жена си. Все пак проявявам доброто си възпитание, усмихвам се и сядам. Жена му се оказа преподавателка в училище на Слънчев бряг. Късо подстригана, обикновена. Аз вадя снимките, които имам от него. На едната от тях пише: „На доброто детенце от лошото момченце.” Показвам и други, на които съм снимана с депутати, известни поети, писатели, артисти, режисьори… Той е възхитен. Не стоим дълго. Казва, че трябва да пътуват до Кюстендил, за да уреждат наследствени проблеми. Прибирам снимките и ставам. Те се качват в колата и тръгват. Ядосана съм. Това е ново разминаване между нас.
Отивам в Парламента, правя интервюта с народни представители и си тръгвам.
Докато пътувам към Пловдив, си мисля как ли щеше да мине животът ми, ако с Митко на младини не бяхме се разделили? Щях ли да живея добре, ако му бях съпруга? Какви ли деца щях да имам? Щях ли да имам творческата свобода, която ми даваше мъжът ми? И когато умря млад и аз останах свободна, щях ли да потърся Димитър Пенев? Така ли щях да живея и работя като журналистка, както в Хисаря? Щях ли да напиша три книги?
Мисля и накрая си казвам, че колкото и хубаво да беше с него, ако бях до него, нямаше да има до мен най-голямото ми съкровище – внучката ми, която отгледах, възпитах, направих личност. Мина през курс за манекени, през хореографска паралелка, беше водеща на детско предаване по кабелната телевизия в Хисаря, после учи в езиково училище, знае испански, английски и руски език, след това стана юрист. Събра се с едно добро и красиво момче – Румен. Тя, скъпата на баба Ванина роди момиченце. Кръстиха го Ирен.
Един мой познат казва: „Никоя среща в този живот не е случайна.” Дали е така? Може би затова в живота на човек има толкова много разминавания и красивите мигове са малко.
Може да е съдба, че съм се оженила за друг мъж, че той умря млад, че журналистиката ме срещна с най-известните българи, защото, когато човек е сам, той има свободата да избира – къде да работи, накъде да пътува, с кого да се среща. Щях ли да напиша първата си книга за художник от Париж, роден в Хисаря?
Във втората ми книга са събрани интервютата ми с актьорите Васил Михайлов, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Гинка Станчева, Сотир Майноловски, с проф. Андрей Пантев, Божидар Димитров, Александър Лилов, Петър Берон, Йосиф Петров и Радой Ралин, Иван Пушкаров и Елена Поптодорова, с незаменимия Крикор Азарян, държавници и народни представители, певци…
… А, трябва да слизам. Прибирам се в къщи, разтурвам багажа и на другия ден отново съм в студиото. След предаването телефонът звъни. Той е – инж. Димитър Пенев.
– Ще дойдеш ли в Бургас?
– Видя, че вчера пак се разминахме.
– Не можеше. Беше наложително. Трябваше да идем до Кюстендил да уредим наслествени проблеми. Знаеш ли жена ми какво каза за теб?
– Какво?
- Че си голяма жена и стоиш много високо.
– Обикновена жена съм. Всичко, което съм показала вчера, е резултат на професията ми.
Дните минават, разговорите не спират. Понякога говорим по час и половина. Докато един ден Митко не се обади. Набрах домашния му телефон – мълчание. Набрах мобилния, той вдигна и каза с най-тъжния глас, който ме разтрепери.
– Аз съм много болен.
– Какво ти е? Настинал ли си?
– Не, аз съм тежко болен.
– Стига! Стегни се! Ние сме все още млади. Малко над петдесет сме. Пред нас има толкова живот! Ще се видим, ще поприказваме, ще си спомним хубавите дни и ти ще оздравееш. И в Бургас ще дойда. Нали ще ме караш до плажа?
– Иринче, добре, че се срещнахме отново, за да потвърдя мнението си за теб. Беше и остана истинска. Никога не съм те забравял.
От този ден нататък с нетърпение чаках да мине предаването. Звънях аз, за да го зарадвам. Говорех спокойно, уверено, давах надежда и чаках да оздравее, за да организираме нова среща. Така поиска той. Разговорите ни продължиха до Димитровден. Накарах една приятелка да набере телефона и да го остави отворен. Пуснах една хубава българска песен и го поздравих публично за имения му ден с най-добри пожелания. Предаването свърши, но телефонът ми не позвъни. Очаквах радостното му обаждане. След време набрах приятелката ми и тя каза, че на неговия номер никой не отговорил. Тогава реших да набера мобилния му телефон. Обади се жена му.
– Аз съм Ирина. Искам да поздравя Митко за имения му ден.
– Ирина, Митко умря.
– Ама как така умря? – писнах аз да рева.
– Умря. Той беше много тежко болен. Имаше рак на белите дробове. Можеше да умре много по-рано, но Вие му удължихте живота. Вашите разговори му даваха надежда да живее повече, отколкото лекарите предвиждаха.
– Съжалявам! – едва можах да кажа аз, затворих телефона и заплаках с глас.
Така след повече от тридесет години намерих един приятел, с когото се видях за толкова кратко време. Смъртта направи разминаването ни с Митко окончателно.
Из книгата „Къщата на хармонията“ на Ирина Кирилова
