Дора Кунчева
Мъжът изгаси недопушената си цигара и се настани удобно в своето кресло. Часовникът от стената отброяваше последните минути преди полунощ. По това време хората заспиваха. Погледна през отворения прозорец голямата светеща луна. Неотразима, бяла, безупречнокръгла, наметнала сребриста дреха над покриви и дървета. Прозрачната и любопитна луна, надзъртаща, но добронамерена, освети стаята му празнично. Навън остана тишината – господарката на нощта.
Птиците, скрити в тайните си места, откъдето бликаше тяхната малка нощна музика, щяха да пеят, докато се разсъмне.
Котаракът Рижко, самоуверен и съсредоточен скочи пъргаво и безшумно в скута на стопанина си, за да сподели с него взаимното спокойствие, изразено в безгранично великодушие и признателност.
Мъжът знаеше, че сънят му няма да дойде скоро и насочи мислите си към своите планове, за които най-сетне намери време.
Беше в дома си. След дълги години странстване заслужи тишината, която наричаше безвремие – катализатор, който да привлича знаци от всемира.
Беше донесъл със себе си спомени от хора и събития, които нареди в няколко лавици на стената. Подреди своето минало като в оказионите и нямаше да остави спомените да хванат прах в душата му. Всяка вещ имаше своята история.
С пристигането си съдбата бе решила да му направи изненада. Запозна се с една жена. Случи се неочаквано и съвсем естествено. Прие тази среща като намигване на един августовски ден, слънчев и жарък, който стопля ръката, преди да си я протегнал. Беше следобед, но до залеза имаше много време…Не си представяше, че ще тръгне по срещи, но много скоро установи, че запознанството им не е заплаха за ергенския му живот.
Виновницата-изненада внесе разкош в ежедневието и на двамата. След два месеца никой от тях не мислеше какво предстои да се случи. Просто не се налагаше. Понякога неизвестността е по-доброто решение, отколкото всякакви перфектни планове.
Тази вечер мъжът се чувстваше прекрасно в компанията на своя любим котарак Рижко. Запали си лулата, за да усеща по-добре аромата на скъпия тютюн, без да вдишва надълбоко. Прелест! Отдавна бе минало полунощ. То се видя, че ще будува и напълни пак лулата. Спомни си как двамата с Рижко обичаха да ходят по тържища и оказиони. Така си хареса поредната антика. Една красива огърлица, която само преди няколко дена той подари на жената, с която се запозна. Подари я без повод. Жената осъзна колко е скъпа огърлицата. Първо се колебаеше дали да я приеме. Когато той ѝ каза, че все пак е по-добре да я гледа на нейната шия, вместо да стои окачена на лавицата, тя склони. Гласът му прозвуча искрен и безусловен. Тя повярва на думите му. Той се почувства щастлив. Видя като на дете радостта в очите ѝ. Никога не беше мислил, че ще подари огърлицата на жена, която познава от три месеца!
- Много ти прилича! Била е точно за теб! – погледна я с възхищение мъжът. – Подхожда ти!
Тя не можа да скрие вълнението си, гледайки го право в очите и му благодари с тих глас. Той не търсеше признателност. Тази спонтанност внесе и за двамата допълнителна топлота на вечерта им в осветения хол.
Сега можеше да си спомни как търговецът свали от рафта бижуто и пресметливо му предложи да купи огърлицата. Всъщност, те бяха приятели. Често си пиеха кафето сутрин, когато минеше от там. Тогава бил взел със себе си и Рижко. Утринното слънце не му позволявало да си отвори очите и той опрял лапички на гърдите му, сякаш искал да каже да не се двоуми, да я купи. Погледнал го само с едното си око.
Мъжът много пъти се вглеждаше и преди в огърлицата, закачена на видно място. За пореден път и тази заран отразената светлина в изумрудите го порази. Тя сякаш му казваше: ъВземи ме, вземи ме!” Тогава той просто попита продавача:
- Толкова красива, защо не е купена до сега?
Никос, съдържателят на оказионния магазин му разказал как веднъж в оказиона дошъл един младеж. Заложил огърлицата. Поискал за нея не много голяма сума, с намерение да си я върне. Той му обещал, но минало много време, оня не я потърсил повече.
Когато си допили кафето, Никос свалил огърлицата от стената. Направо я сложил в ръцете му.
- Виж каква хубавица е! Вземи я, подари я на жена си като се прибереш! На друг няма да я дам! Ти си ми добър приятел и отстъпка ще ти направя.
Мъжът му отвърнал с усмивка:
—Нали знаеш, че нямам жена, сам съм! – Никой не ме чака там!
Всъщност си мислел как да се раздели с огърлицата. Тя сякаш му казвала:
„Избави ме от това място! Вземи ме!“
Така той я купил, a Никос доволен му казал:
- Не сгреши! Огърлицата си струва, а и жена ще си намериш! – Ако не ти, тя ще те намери!
Пошегувал се от сърце!
Докато си спомняше как купи огърлицата, минаваше полунощ. Луната се показа през другия прозорец. На него не му се лягаше. Искаше преди да заспи да се обади на жената, но беше станало късно за телефон. Рижко продължи да мърка, без да напуска скута му. Мъжът го погали. После си спомни за големите пожари на острова, дето беше до скоро. По телевизията съобщиха, че пак са лумнали отново. Той обаче не се страхуваше за приятелите си, които остави там, като си тръгна за България. Ония хора са обучени, знаят как да се пазят. Скоро се чули с Никос. Добре били, той и семейството му, и слава на Бога! Станало дума за огърлицата. Никой не я потърсил повече…
Нито мъжът, който тази нощ беше станал заложник на лятната луна, нито Никос щели да научат някога една друга история. Историята за един висок, стегнат офицер, който служил на границата, преди много, много години! Нямаше да знаят как офицерът ходел често инкогнито в най-близкия град. Така си намерил тукашна жена. Взел я със себе си след казармата. Завел я в дома си. Като я видяла такава красива българка, майка му я разцелувала. Разплакала се от щастие. Свалила от врата огърлицата си и я сложила на нейната шия. После им се родила дъщеря. Като в приказките! След години дъщерята поискала да види страната на майка си.
Така се срещнали и запознали – жената и мъжа, който откупил огърлицата.
Преди тази същата огърлица да попадне в оказиона, починали майка ѝ, после баща ѝ . В голямата богата къща останал да живее някакъв племенник, който се изхранвал със заложени вещи.
Случайност? Или някой се грижи за подредбата на съдбите? Кой в каквото вярва!
Нито мъжът с лулата в едно пълнолуние, нито жената, с която се запознал, нито продавачът от оказиона ще узнаят някога, че огърлицата намерила своята притежателка…
25 май 2025 г.
