Интервю на журналистката Ирина Кирилова с академик Илза Пъжева
Нейното име е необичайно. Майка ѝ четяла една книга, когато трябвало да я роди в 1953 година, и решила, че името на детенцето ще е Илза. Едва ли тогава майката е предполагала, че това детенце ще стане един ден академик. А то, детето е вървяло по стръмните улици на Асеновград, играло край река Чая, която пресича града, къпало се в нея, изкачвало се по стръмнината, на която е построена Асеновата крепост…И така… до оня момент, в който е направена първата стъпка към високата кариера, която има сега. Илза заминава за Москва, за да учи в Химико-технологичния университет.
– Академик Пъжева, този университет е създаден на основата на колеж, основан в 1880 година по времето на император Александър Втори. Основата на Вашите знания е от Москва. Каква е най-интересната среща с руски учени от следването Ви?
– Откровено казано, от Вашия въпрос научавам този факт за основаването на моята „Алма Матер“, за което Ви благодаря. Отиването ми там беше мой избор, но за него помогна моята сестра, която тогава каза: „Има две големи държави в света, в които се учи сериозно и се прави наука (тя имаше предвид СССР и САЩ, в 70-те години нямаше други така ярко открояващи се школи), отиди там, където можеш“. Що се отнася до срещата ми с руски учени, докато си студент нямаш толкова активен достъп до изследователската работа, още повече, че ние бяхме чужденци и все пак имахме някои ограничения. Големите учени усещаш чрез преподавателите си. Имах страхотни преподаватели и за част от тях си спомням с голямо уважение. На първо място, може би, бих поставила основателя на катедрата по „Химическа кибернетика“ (това беше специалността, която си избрах). Той се казваше Виктор Вячеславович Кафаров. В очите ни проф. Кафаров беше пионер и първооткривател в областта си.
– Да, той е интересна личност с азърбайджански корени, роден в Литва по време на Руската империя. Настина той е основател на школата по кибернетика.
– Спомням си и за преподавателя ми по физика проф. Руслан Павлович Озеров. За него казваха, че е специализирал на запад, не знам дали е било така, но той определено изглеждаше и преподаваше по различен начин – беше по-отворен, по-диалогичен, имаше близък контакт със студентите. Имах и доста преподаватели евреи – наистина много интересни личности. Спомням си проф. Азриел (може и да не цитирам съвсем точно името му). Той ми четеше лекции по математика и статистика и на една от лекциите ни попита: „Един човек тълпа ли е?“ Ние масово отговорихме: „Не“. Пак пита: „ А двама тълпа ли са?“. Аудиторията отново отговаря с „не“. „А трима тълпа ли са?“ Нямаше вече такъв масов отговор, някои почнаха да се колебаят, други смятаха, че не са. Това беше пример за ролята на единицата. И друг случай си спомням с преподавателя ми по „Процеси и апарати“ – проф. Коган. Той обичаше българите и се шегуваше, че сме работливи като китайците (по мое време те бяха престанали да се учат в СССР, по-рано са били многобройно землячество), но не си даваме половината стипендия на държавата, както са правили те.
– Кое Ви правеше най-голямо впечатление в руската образователна система?
– Това, което най-много ме впечатляваше в системата на руското (тогава съветското) образование беше, че се проверяваха най-вече знанията, а не наизустяването. Имаше много силен текущ контрол, учеше се активно през целия семестър. Нямаше конспекти, нямаше въпросници, имаше едно циклостилно книжле за лекциите по всеки предмет за съответния курс и можеше да ти се падне всякаква тема, не знаеш предварително каква може да е тя. Готвиш се за изпита по списък с препоръчана литература и по лекциите, разбира се, но трябва да имаш общия поглед върху темата, за да си готов да отговориш на всеки въпрос по нея.
– Като говорим за Вашия университет, нека напомня, че в същото време е имало и подобен институт в Санкт-Петербург. Дмитрий Менделеев по онова време вече е бил създал таблицата на елементите. Петнадесет години работи върху това и на сън я вижда подредена, а след събуждането си я оформя. Не напразно е обявен от ЮНЕСКО за най-великия учен на всички времена. Обяснете на нашите читатели как Менделеевата таблица е в синхрон с Вашата специалност – химическа кибернетика!
– По времето на моето следване в средата на 70-те години на миналия век (ужас, колко далечно звучи) Руският химико-технологичен университет се наричаше Московский химико-технологический институт (МХТИ) имени Д.И. Менделеева. Това беше най-реномираното за времето си висше училище в областта на химията и технологиите. Силно застъпени бяха и редица нови интердисциплинарни специалности като моята (химическа кибернетика). Изучавахме основно всички видове химии, с курсове по няколко семестъра и с тежки изпити, но също и доста математически и инженерни дисциплини. В катедрата на Кафаров се развиваха и направления с биологическа насоченост и избрах темата на дипломната ми работа в тази област. Като цяло, усещането ми беше, че с дисциплините, които изучавахме, се движа по гребена на вълната.
Що се отнася до гения Менделеев, мисля, че той попада в групата на „надарените“ (gifted), както се казва за хора с изключителни способности. Трудно ми е да направя аналогия между Менделеевата таблица и моята специалност. Норбърт Винер, бащата на кибернетиката, едва ли е мислил за Менделеевата таблица, когато е развивал основите на кибернетиката. Но със сигурност и в двете има логика и подреденост, произтичаща от същностната им природа. Пробивът е да усетиш, да уловиш тази същност и всеки истински учен го прави по свой начин, а гениалните учени – по гениален начин.
– Специализирате в Латвийската академия на науките. Какво повече Ви даде тя от Москва?
– Попаднах в страхотно място – Института по органичен синтез на Латвийската академия на науките (ИОС-ЛАН), в групата на проф. Анатолий Розенблит, която беше пионерът в СССР в развитието на така наречените „изчислителни методи за конструиране на лекарства“, или съкратено КПЛД (компютърно-подпомогнат лекарствен дизайн). И тази тематика стана моето призвание в целия ми академичен път. Институтът имаше много силни международни връзки. За времето това беше по-скоро изключение, отколкото правило. В него, в сътрудничество с японски учени, беше разработено лекарството „фторафур“ за лечение на рак. В групата на Розенблит се разработваха методи, но фактът, че в ИОС акцентът беше върху противораковите лекарства, също повлия насочеността ми – обектът на изследването беше определен – ще изследвам химически съединения с противотуморно действие с помощта на компютърно-подпомогнати методи. Това стана и тема на малката ми докторска дисертация.
В групата на Анатолий Борисович цареше много академична атмосфера. Основният му сътрудник се казваше Валерий Голендер. Двамата бяха написали книга по КПЛД, която „бях изяла“ с кориците. Съпругът ми се шегуваше, че чета Хамлет, правейки аналогия на авторите с Розенкранц (Розенблит) и Голденберг (Голендер). Научих доста от престоя ми в Рига, най-вече да не се отказвам. Крилата фраза в групата беше, че от всяко безизходно положение има поне два изхода. На руски звучи така: „Из каждого безвыходного положения есть по крайней мере два выхода“.
– Колко години бяхте в Германия? Работили сте в Центъра за изследване на рака в Хайделберг. И в още един изследователски център „Борстел“ сте били, после в Хале, в Бон. Вникнахте ли в тайни, които не познавахте до тогава?
– След промените през 1989 година започна нов етап в развитието на всички, които се занимавахме с научни изследвания. Западът се отвори за учените от Централна и Източна Европа. Беше истинско предизвикателство да се конкурираш с учени от цял свят за работа и специализация в престижни научни институти и лаборатории отвъд „желязната завеса“. Започнах с една три месечна специализация в лабораторията по молекулна биофизика към Центъра за изследване на рака в Хайделберг, Германия – световноизвестен и изключително престижен научен институт. По мое време го ръководеше проф. Цюр-Хаузен, лауреат на Нобелова награда по медицина, откривател на вирусната етиология на рака на маточната шийка. Групата по биофизика беше силно международна. Млади хора от цял свят работеха по проекта за разчитане на човешкия геном. Но това не ме отвлече от моята тематика. В Центъра съдбата отново ме срещна с един голям учен – проф. Освалд. Като му разказах какви са интересите ми, ме посъветва да посетя лабораторията на проф. Йоахим Зайдел в Изследователския център в Борстел, на другия край на Германия, в най-северната ѝ провинция Шлезвиг-Холщайн. И тогава се качих на влака и отидох в лабораторията на Джо, както го наричахме всички негови колеги и ученици. Мога да кажа, че той беше изключителен учен и човек, не съм имала друг такъв ментор като него. Бях подготвила проект, обсъдихме го, той го хареса, написа ми писмо-подкрепа и аз изпратих документите във фондация „Александър фон Хумболт“ с надеждата да спечеля стипендия. И така и стана. Заминах, там започнах и експериментална работа, усетих какво е „мокър“ експеримент, както се казва за лабораторната експериментална работа като противовес на „сухите“ , т.е. теоретични изследвания. Научих се да ценя експерименталните резултати и да ги използвам като валидатор и коректив на изчислителните ми резултати. В лабораторията на Джо Зайдел имаше хора от цял свят, беше много интересно. Бях в Борстел със семейството си и това ми създаваше пълен комфорт. Много съм благодарна на фондация „Хумболт“ за тези години от живота си, а и за следващите, защото тя е фондация, която те подкрепя през целия ти академичен път. С колеги от лабораторията на Джо продължихме сътрудничеството. Колаборирах най-вече с проф. Вийзе, който получи професорска позиция първо в Университета в Хале, а после в Университета в Бон. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с проф. Вийзе – оказа се, че имаме много сходни научни интереси и това определи дългогодишното ни научно сътрудничество. С него започнахме изследванията по механизмите на множествената лекарствена резистентност в туморни клетки и по-специално по моделирането на един транспортен протеин и неговите лиганди (вещества, които се свързват и взаимодействат с този протеин). Това определи и тематиката на голямата ми докторска работа и работата ми след това.
– Имате ли обяснение защо болестта рак е непобедима? Да, има методи за удължаване на живота, но от къде идва това нещо, което унищожава човешките клетки?
– Всъщност, не става дума за една болест, а и не е непобедима. Сред нас все още битува схващането, че ако си болен от рак си обречен. Това е дълбоко погрешно и вредно. Много форми на рак вече се лекуват успешно. Раковите заболявания отнасям към групата на „болестите на цивилизацията“, каквито са и редица други като сърдечно-съдови, диабет, невродегенеративни. Причините са в определен смисъл общи (изключвам генетичните фактори, но не смятам, че са определящи) – хронични възпалителни процеси, излагане на токсични вещества, стрес, като цяло фактори, които самите ние създаваме с цивилизования си начин на живот, като в това включвам не само материални фактори, но и психологически. Разбира се, точните молекулни механизми, по които се случват тези болести, са много различни и стотици хиляди са учените, които изследват етиологията на тези заболявания. Има сериозен напредък, но много път още трябва да се извърви, за да се разбере защо, кога и къде се отключва „веригата“, която може да се разрасне, но може и да бъде спряна.
– Бихте ли обяснили механизма на множествената лекарствена резистентност в раковите клетки?
– Има различни механизми на лекарствена резистентност в ракови клетки. Тази, с която аз се занимавам, е свързана с действието на т.нар. транспортни протеини. Какво правят те? За да подейства лекарството, то трябва да стигне до своята мишена – таргетна молекула, както е прието да се казва – това най-често е някакъв белтък (протеин), с който лекарството се свързва, за да прояви своя ефект. При раковите клетки обикновено се атакува таргетна молекула, разположена вътре в клетката, т.е., за да е ефективно лекарството, то трябва да стигне до таргетната молекула при това в необходимата концентрация, която да осигури достатъчна бионаличност на лекарството вътре в клетката, за да подейства. Само че раковата клетка започва да разпознава лекарството и се „обучава“ да го елиминира като го изхвърля извън клетката, преди то да е стигнало своята мишена и намалява бионаличността му. Това правят транспортните протеини, които раковата клетка експресира, вгражда в мембраната си и те започват да „помпят“ лекарството извън нея като намаляват по такъв начин ефекта му. А интересното е, че тези транспортни протеини са „всеядни“, те покриват много широк спектър от лекарства, които могат да изхвърлят извън клетката, откъдето идва името „множествена“ лекарствена резистентност. Веднъж експресиран, транспортният протеин става универсална помпа, която изхвърля не само лекарството, заради което е бил експресиран, но и други лекарства. За съжаление, има няколко транспортни протеини (имам предвид клинично значими транспортери) и множествената лекарствена резистентност е една от основните причини за неуспеха на лекарствената терапия на рака, но учените работят усилено върху търсенето на алтернативи за преодоляването на множествената лекарствена резистентност чрез разработката на селективни инхибитори на тези транспортни протеини.
– В такъв случай, след като раковата клетка разпознава всяко лекарство и го изхвърля, как може да се унищожи тя? Значи болните от рак винаги ще умират?
– Активният лекарствен ефлукс (изпомпване) е механизъм, по който раковата клетка се защитава от атакуващия я лекарствен агент и това е универсален механизъм на защита, валиден също и за нормалните клетки, когато разпознават чужди за организма вещества (ксенобиотици). Това обаче не означава, че раковата клетка е непобедима. Както споменах по-горе, търсят се начини за създаване на селективни инхибитори на транспортните протеини, когато е налице такъв механизъм на лекарствена резистентност. Освен това има и редица други начини, по които раковата клетка може да се атакува. В повечето случаи съвременната противоракова терапия включва комбинация от имунологични, молекулярни и технологично ориентирани интервенции, съобразени с индивидуалния туморен профил на пациента.
– Вие имате много статии, доклади по Вашата специалност и голямата част от тях са в международни списания. Когато сте на международни симпозиуми чувате ли мнения на международни учени, които са на различно становище, които имат повече вяра от мен, например, за намиране формула, която да „заслепи“ раковата клетка да не изхвърля лекарството?
– Ако ученият не вярва в това, което прави, няма смисъл от изследванията му. Нормално е и е добре, когато има различни становища към търсенето на решения на някакъв проблем. Известен е изразът за спора, в който се ражда истината. Няма универсална формула да се „заслепи“ раковата клетка, но, както споменах вече, се търсят начини за преодоляване на множествената лекарствена резистентност чрез селективно инхибиране на транспортните механизми.
– Имате един труд „Лекарствено-мембранни взаимодействия“. Какво можем да научим от него?
– Имам няколко статии, свързани с тази тема. На практика, това беше основната насока на началната ми работа като Хумболтов стипендиант. Темата е много обширна и изследвана, защото от възможността на лекарството да преминава през мембраната зависи неговата вътреклетъчна наличност, а оттам и ефекта му. Различните лекарства имат различен капацитет за преминаване през клетъчни мембрани и моите статии се фокусират върху някои лекарства, главно свързани с противотуморна терапия и преодоляване на резистентност. Това, което докладвам, са моделни изследвания на лекарствено-мембранни взаимодействия с използването на изкуствени мембрани. Показвам, че мембраната (по-точно липидният мембранен двуслой) може да проявява стереоспецифичнoст във взаимодействията си с някои (по-конкретно катамфифилни) лекарствени съединения и описвам механизъм, по който взаимодействията на тези съединения с мембранните фосфолипиди могат да модулират множествената лекарствена резистентност в туморни клетки.
– През 2020 година получавате орден от Германия „За принос в развитието на Германо-българските научни контакти“. Каква е съвместната Ви работа с германците?
– Дълбоко признателна съм за тази награда и искам да изкажа своята благодарност към всички, които допринесоха за удостояването ми с нея – както германските ми колеги в лабораториите, в които съм работила, така и българските ми колеги, с които сега работя. Съвместната работа с германските ми колеги е подкрепяна най-вече от фондация „Александър фон Хумболт“, която осигурява изследователски престои, дарения, краткосрочни визити, посещения на научни форуми, съвместни проекти и други форми за поддържане на активни научни контакти.
– Вие сте академик в Българската академия на науките. Дълъг е научният път към тази титла. Как Вашите знания достигат до практическо приложение? Кой проявява интерес – болници, лекари или фармацевти? Или всички заедно?
– Изследванията ни са основа, върху която фармацевтични фирми стъпват, за да стигнат до по-конкретни практически резултати. Нашите изследвания са на експериментално ниво, което е първата и неизбежна крачка по дългия път на разработването на ново лекарство.
– Академик Пъжева, кое считате за Ваша голяма победа?
– Нямам отговор на този въпрос. Животът е шарен. Има възходи, победи, трудности и поражения и всяка ново поражение е стимул за нова победа. Благодарна съм на съдбата, че така се стекоха пътищата в живота ми, че да имам свободата да правя това, което ми е интересно.
– Какъв е бъдещият научен проблем, към който сте насочили вниманието си?
– Към момента работим с колегите по изясняване на механизми на взаимодействия на антибактериални агенти с използване на методи на компютърно-подпомогнатия лекарствен дизайн. Съвсем наскоро излезе една голяма статия, която показва как антибактериален агент, какъвто е ципрофлоксацинът, може да се модифицира така, че да инхибира транспортни протеини в ракови клетки.
– Сега да влезем с Вас в къщата Ви! Любимия Ви кът?
– Може би на балкона, когато в ясни дни си пия сутрешното кафе и поемам топлите слънчеви лъчи.
– Любимото Ви занимание извън академичната работа?
– Нямам най-любимо занимание, нямам хоби. Харесва ми да научавам нови неща, да пътувам, да чета, да се срещам с близки и приятели.
– Защо сте останали да работите в България?
– Не е стояла пред мен тази дилема. Винаги съм гледала на престоите си в чужбина като на временен етап в живота ми. Много харесвам страната ни – природата, планините, климата, храната, хората. Вярвам в младите хора и се убеждавам всекидневно, че трябва да пробуждаме добротата в тях, да им помагаме, а не да ги критикуваме.
– Кое в живота Ви е най- мило?
– На такива въпроси нямам отговор. Много хора и неща са ми мили.
– Винаги съм се радвала при моите интервюта на хората, които редом с изграждането на кариерата си, имат семейства, деца, внуци…Вие на какво мнение сте?
– Мисля, че балансът е нужен, особено на жените.
– Някои мъдри хора казват, че не бива да се гледа възрастта, а обстоятелствата, които са преодолени през изживените години. Много ли бяха те за Вас или животът Ви върви леко и безболезнено?
– Животът е шарен. Има възходи, победи, трудности, поражения. Не се оплаквам от живота, мисля, че ако ми се случва нещо трудно, то е, за да си науча урока и да продължа напред.
– Да си представим, че имате една прекрасна свободна вечер -– без реферати, без рецензии, без търсене на истина в една научна задача, без готвене, без пране… Тръгвате. Къде ще влезете?
– Може би ще седна някъде и ще съзерцавам нещо хубаво, или ще слушам любима музика или ще чета интересна книга.
– Ако сега Ви помоля да запеете една песен, коя ще е тя?
– Не мога да пея, по-точно не пея добре. По-скоро бих си пуснала някое любимо музикално произведение. Например, „Пролетния валс“ на Шопен, или „Полегнала е Тудора“ – беше любима песен на моята майка. Харесвам и съвременни поп-изпълнители: Васил Найденов, Миро, също Адел, Енрике Иглесиас, Ед Шийриън… Опитвам се да бъда „в крак“ с децата и с внуците ми.
– Избрах заглавието на интервюто да е свързано с тайните, които само Вие виждате в академичната си работа. Кажете една от тях!
– Знам, че желанието да разкриеш, да разбереш, особено когато става дума за нещо, което се случва в нашите организми, е наистина като да разгадаваш тайна, не винаги успешно, не винаги изцяло, понякога съвсем малко, но с увереност и надежда, че с нещо си допринесъл за разкриването ѝ. Всъщност, не знам дали „тайна“ е точната дума. По-скоро това е желание да научаваш и да търсиш нови и неизследвани неща, да разбираш природата и себе си. И колкото повече разбираш, толкова повече „тайни“ се разкриват, един безкраен процес …
Благодаря Ви, академик Пъжева!
Септември 2025 година Ирина Кирилова и академик Пъжева
