https://www.youtube.com/watch?v=V0yWht0UZg4
Интервю на Ирина Кирилова
С червено и черно кадифе, с блестящи перли, кралица Мария Тютор тръгва към трона. Горда, величествена, блестяща и красива. Публиката е вцепенена от огромния талант на актрисата в този образ.
Така виждам Невена Коканова. И докато гледам постановката на Пазарджишкия драматичен театър, усещам, че нейната красота омайва публиката.
Край на представлението. Десет минути ръкопляскания, петнадесет минути Невена Коканова пише автографи на пловдивската публика. Гледам я. Красива е. В зелените ѝ очи откривам не умора, а възторг, не досада, а одухотвореност. Усмихва се, свива ръце на скута си, за да си почине преди следващото представление, а аз започвам:
- Отива Ви да бъдете кралица.
- Благодаря! Много ми е лесно. Значи съм била кралица в предишния си живот. Много ми е лесно да играя кралица. Обаче ми е лесно да играя и селянка, което значи настоящата ми същност.
- Кой режисира този живот?
- Във всички случаи не ние самите.
- Вярвате ли, че някой от горе прави това?
- Вярвам в това, но правя уговорката, че не съм религиозен човек, но вярвам в Бога.
- Може би Бог Ви е дал тази хубост?
- Хубостта може да ми е от мама и от татко, но Бог ми е дал дар.
- И тоз дар ли Ви донесе най-големите радости или повече са разочарованията?
- Не са ме отминали в живота разочарованията, но не спирам вниманието на моето съзнание върху тях. Сега в своята крайна зрелост не се поддавам на неща, които да ме извадят от релсите и да ме направят уязвима.
- Успяхте да отгледате сама дъщеря си. Защо не потърсихте нечие рамо, на което да се опрете?
- Защото жената е едно силно същество и може всичко. За съжаление мъжете разбират много лесно това и ни се качват на главите. Казвам го в кръга на шегата. Наскоро си говорихме със Стоянка Мутафова и установихме, че много наши приятели, останали вдовци, са се оженили, а ние не повторихме. Това показва, че ние можем да бъдем и мъже, но мъжът никога не може да бъде и жена до такава степен.
- Кой Ви помага в мъжката работа?
- Ами погледнете ми ръцете! Те са мъжки!
- А не Ви ли съблазнява идеята да напуснете страната с един прочут, елегантен, интелигентен мъж, който казва, че неговата американска кола е недостойна за Вас?
- Миличка, аз обичам своята родина, която се казва България. Аз съм родена в тази страна. Тя е моето Отечество и аз обичам Отечеството си. Не зная по-голям лукс от това да живея и да работя тук при тези условия, при които работи целия български народ. Това е моята съдба и тя е моя лична съдба.
- Какво е мястото на Вашата хубава дъщеря в душата Ви? Заема ли онова празно място, което остава след загубата на любимия човек?
- Детето има винаги своето място в душата на майката. Мисля, че това място не може да се накърни от ничие друго присъствие и не мога да бъркам тези неща. Моята дъщеря има място в душата ми толкова, колкото на всяка друга майка, която обича детето си. Тя е моята опора.
- Ако не сте актриса какво бихте правили?
- Цял един живот аз съм актриса. Това мога и това съм аз.
- Признавате ли слабостите пред себе си?
- Много трябва да съм силна, за да имам смелостта да си признавам пороците, но се стремя да ги откривам. Повече се виждат от страничното око.
- Какво обичате да си хапвате? Сладкиши, шампанско и хайвер?
- Сладкиши не обичам много, нито шампанско пия, а хайвер не съм яла много отдавна. Не съм пристрастена към нищо толкова, колкото към свинско със зеле.
- Да не би всички творци да обичат свинско със зеле? Доротея Тончева и Борис Панкин казват същото.
- Ами има ли нещо по-вкусно от нашите български ястия? А ако има и една люта чушка…
- Фризьорка нямате, шивачка нямате, а слугиня?
- Мечтая!
- Събуждате ли се нощем след красиви сънища?
- Да не съм луда? Щом са красиви, оставам в тях.
- Често ли има такива сънища, или колкото напредват годините, се загубва и красотата на сънищата?
- Аз съм артистка и ако нямам въображение, няма да мога да изиграя нито една роля. Въображението е един свят, в който аз почти съществувам като в една реалност и за моето съзнание това не е проблем.
- Мислите ли за утрешния ден?
- Напоследък мисля. Признавам го с голямо съжаление, защото не смея да мисля за вдругиден от липсата на сигурност.
- Изредете ми имената на Ваши приятели, на които държите.
- Аз имам двама приятели, с които общувам. Това са дългогодишният мой приятел Пальо Павлов – режисьор на „Кралица Мария Тюдор“, който ми е житейски приятел, и общувам с едно младо семейство на художника дърворезбар Григор Паунов, който направи иконостаса на Ванга. Другите са добри познанства. Приятелството е нещо, което минава през много изпитания.
- Очаквате ли още любовта да дойде при Вас?
- Аз мисля, че животът без любов е всичко друго, но не и живот. Любовта има различни измерения, любовта е многолика, любовта не се събира в призмата само на едно мъжко лице. Да те осени любовта във всеки миг е възможно. Тогава не се коментира възрастта. Който я коментира, значи никога няма да узнае какво е любов.
….Невена Коканова притваря очи, аз затварям магнетофона, отварям журналистическия си бележник и тогава тя написва в него:
„На Ирина! И нека любовта бъде благосклонна да покаже повече от лицата си!“
На 19 ноември 1996 година актрисата Гинка Станчева ме покани на бенефиса „40 години творческа дейност“ в Общинския театър „Възраждане“ в София. Тази вечер тя, Невена Коканова и Емилия Радева представиха спектакъла „Важното е да си жена“ от Илинда Маркова. След спектакъла започна тържеството в чест на трите български актриси. Тогава Невена Коканова сподели:
„Мисля си, че не остана нито едно човешко същество, замесено в нашия празник, на което да не му се благодари. Затова аз ще благодаря на чувството, на най-обикновеното, на най-божественото, което може да съхрани човека. То е любовта. И нека тя да грее и да осветява пътя на всеки! Само тогава и делниците могат да бъдат празници. Пожелавам ви го!“
Българите, живеещи в чужбина, ѝ направиха специален подарък – връчиха и орден на Константинопол с диамантови коронки за заслугите ѝ към българския театър и българското кино.
„Колкото е смущаващо, толкова е и вълнуващо. Задължително е да кажа, че няма по-голям брилянт от таланта и с преклонение към всички талантливи артисти аз ще нося това с почит“ – каза развълнуваната актриса, поемайки ордена и огромния красив букет, изпратен от Негово Величество Симеон Втори!
София 1996 г.
