По повод 110 години от убийството на Яне Сандански Ви предлагам цитат от книгата ми ГЕНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ Част първа [Димитър Йончев, С., 2023, с.17-20]
- Интернационално унищожение на Българщината
а) Интернационално и национално
Началото на гражданската война в България е далеч преди датата 9.9.1944 г. Наченките ѝ са в края на ХІХ и в първите години на ХХ в. По същество, началото ѝ става с убийството на 28 ноември 1907 г. на Борис Сарафов и Иван Гарванов – едни от най-видните дейци на ВМРО. Убийството им е извършено от хора на левицата във ВМОРО. По това време левицата е около Яне Сандански и Христо Чернопеев. Главен техен идеолог е Димо Хаджидимов.
Идеологическият фактор става предпоставка, заляга в основата на гражданската война. Убийството им е в резултат на разцеплението и противопоставяне в редовете на ВМОРО. Основната вина за това носи т. нар. Серска група, възглавявана от мелнишкия войвода Яне Сандански. Убийството е възложено и извършено от Тодор Паница, бъдещия драм ски войвода.[5] [5 За т.нар. Серска група и убийството има немалко библиография. Синтезирано може да се види в: https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_ content&view=article&id=1001: im&catid=29:2010–04–24–09–14–13&Itemid=61]
Тодор Паница е оръдие в ръцете на силите, истинските подбудители на гражданската война. Да се види нейното периодично затихване и последващо разгаряне с нова сила ще трябва да се опитаме да понадигнем завесата на политическата сцена.
Ще започнем с убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов. „Думата ми – която един от г. г. редакторите на „Пряпорец“ беше тъй любезен да поиска – е по повод скъпите жертви, Иван Гарванов и Борис Сарафов, оплакани от цялото българско общество. Техният прах – продължава П. К. Яворов – принадлежеше на земята и ние ѝ го предадохме вчера. Техните имена принадлежат на историята и тя ще им отдели по една златна страница. Но те вървяха по един стръмен път – нагоре, по който се стремят в страдание и надежда душите на милиони хора. А светкавици прорязват тъмните облаци пред нас и зловещ тътен предвещава страшни бури. И всички се питат: какво ни изправи като зрители пред катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии остават неизвестни за публиката? Вестниците отбелязват с неприязън или благоразположение двете враждебни течения в Революционната организация, като ги именуват винаги с наивна сериозност: интернационалистическо и националистическо.“[6] [6 П.К. Яворов, В. „Пряпорец“, г. Х, бр. 142, 8 декември 1907 г., с. 1–2. (2), Цит. по https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view= article&id=1001: im&catid=29:2010–04–24–09–14–13&Itemid=61.] От „думата“ на Яворов ще изведем два момента.
Първо, „светкавици прорязват тъмните облаци пред нас и зловещ тътен предвещава страшни бури“; второ – „интернационалистическо и националистическо“.
Сблъсъкът между „интернационалистическото“ и „националистическото“ през следващите години обхваща все повече ВМОРО, а и българското общество. Той е в основата на гражданската война. През следващите години светкавиците от сблъсъка между интернационалистическото и националистическото прорязват тъмните облаци над българите в борбата ни за национално обединение. Зловещият тътен от сблъсъка на „интернационалистическото/глобалистическото“ и „националистическото“ се чува и в наши дни, в началото на ХХІ в.
Пейо Яворов стига до изводи, които тогавашните социалисти не са осъзнавали. Ще видим, че не се осъзнава и от тези след тях социалисти/ комунисти. Включително и в наши дни не само от социалисти, но и от демократи, либерали, евроатлантици и др., че: „Унищожението на българщината е дело интернационално! (Повд. – ДЙ)
В недоумението си някои опростяват въпроса и говорят за революционери „социалисти“. Но кой смислен човек не ще се изсмее над някакъв „социализъм“ там, дето трябва да се въдворят най-елементарни условия за културен живот? Учение, което иде с претенции да подведе равносметката на цял обществено – икономически порядък, цъфтял и банкрутирал при много слънце и въздух – това учение, пренесено на македонска средновековна почва, ще даде наистина твърде любопитни плодове. Защото единственият капитал, срещу който има да се бори македонският работник – това е сатърът в ръката на турчина.“[7][Пак там]
Убийството на Сарафов и Гарванов предизвиква голям международен отзвук. Светкавици прорязващи тъмните облаци и зловещия тътен предвещаващ страшни бури за българите се чува не само в България, но и в чужбина. Симеон Радев ясно го описва. „Ужасът на вестта, получена в Рим, внезапна и страшна като божие проклятие; безконечните нощи на моя самотен път, в които подлостта на злодеянието ме довеждаше до лудост; потресающето гледище на целия този град, потънал в траур, отчаянието на родителите, болката на приятелите, срама на цялата тази земя, че е отхранила такъв неизразимо подъл убиец – всичко се призовава в душата ми, дори и тоя чудовищен факт, че се намериха българи, които да одобрят това злодеяние; и пак ми се чини, че това е един лош сън, един кошмар, който ще се разпилee, и че аз ще се зарадвам тогава, като децата, които са минали някой тъмен лес, дeтo са се мяркали ceнки.“[8] [8 Симеон Радев, Статия „Борис Сарафов“, в. „Вечерна поща“, бр. 2256, 6 декември 1907 г., с. 1. Цит. по: https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_ content&view=article&id=1001: im&catid=29:2010–04–24–09–14–13&Itemid=61]
Разсъждавайки, Симеон Радев се спира на това: „Какво е впечатлението на чужденците?“ Сто пъти на ден познатите, които срещам, ми задават тоя въпрос. Какво е впечатлението? Аз не ходих да питам. Аз нямах куража да питам. Вечерта, когато гръмнаха вестниците за ужасното злодеяние, в квартирата ми в Рим се стекоха мои приятели из италианската преса, за да узнаят от мене отгадката на това ненадейно, енигматично, невероятно, немислимо престъпление. Аз не ги приех. Аз се скрих от срам за своя народ. Какво да им кажа за оправдание на нацията си? В първия момент вестниците изказаха предположението, че Борис е убит от агенти на някоя чужда пропаганда или от някой турски шпионин. Никой не допускаше за минута, че убиецът е българин и че той се нарича революционер […]. Когато, обаче, на другия ден се узна истината, какво възмущение против българския народ, какво отвращение към неговите нрави, какво жестоко, хладно презрение към неговата душа! В пансиона, дето живеех, се хранеха депутати, професори, артисти – италианци и чужденци, дошли да прекарат зимата в Италия; – те бяха се заинтересували, поради моите разговори, за Македония, и изразяваха симпатичен интерес към нейната съдба. Когато те узнаха, че Борис Сарафов е убит от българин, цялото това общество ме изключи духовно от своята среда на културни хора. Те като че ли линчуваха в моето лице цялата моя нация, осъдена като варварска и подла. На заминаване аз не смеех да се видя с познатите си. Един политически човек, върху когото разчитах толкова за защита на македонските интереси, ме срещна с тия безмилостни и прави думи: „Искате ли, г. Радев, да видите една опозорена страна? Е добре, погледнете картата на вашето отечество!“
Аз се смутих. Промълвих: „Изроди има навсякъде!“ Но той ме прекъсна:
– А, не, вий държите палмата на първенството – Vous ctetenez 1е record dе la criminalite lache (Вий сте първи в подлите убийства.) […].
После той прибави: „Ако мислите да правите агитация за ваше то отечество, аз Ви съветвам да си излезнете по-скоро от Рим. Поне в тоя момент Вашата нация никой не може да защити, Votre race n’est pas extendable. Да, зная, убийства стават навсякъде. Убиха нашия крал, убиха Карно, убиха австрийската императрица; това бяха злодеяния грозни, но не подли. Убийството на Сарафова отвращава хората именно със своята подлост. Тоя човек, който нарича свой брат тогова, когото е решил да убие; тоя човек, който прегръща тази глава, към която тъкми да отправи своя куршум – тоя човек надминава по подлост, по чудовищност, най-гнуснавите типове, известни в историята. Страната, която е родила тоя човек, няма подобна на себе си.“
След това той прибави: „Всичко се забравя, ще се забрави и убий ството на Сарафова, но македонското дело няма вече да добие никога своето първо обаяние. Сарафов може да е имал грешки, но Европа виж даше в него героя. Сарафов се нравеше на нашето въображение. Ние виждахме в него олицетворение на революционния дух от живописните епохи. Ние го обичахме всички, защото той отговаряше на нашето романтично чувство. Сарафов бе последният романтик на революцията.
И вий го убихте. Намери се един българин да го убие. Но той не уби само Сарафова: той уби епопеята на македонското дело. Вий ще прежалите тая смърт; Европа няма да ви я прости.“9 9 Симеон Радев, Статия „УБИЙСТВОТО НА САРАФОВА И ВЪНШНИЯ СВЯТ“, в. „Вечерна поща“, бр. 2257, 7 декември 1907 г., с. 1. Цит. по: https://www. sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1001: im&catid=29:2010–04–24–09–14–13&Itemid=61
Това е на повърхността, видимата част. В същото време има много неща, които за завоалирани, скрити, невиждащи се от обществото. Сандански и Паница са оръдия в ръцете на противобългарски сили. Те са внимателно подбрани и използвани. Няма да се отклоняваме и да се спира ме на „революционната“ и „политическата“ еквилибристика на Сандански, а и на Паница. Само ще подчертаем, че посредством историческата наука, а също и чрез художествената литература в България след 9.9.1944 г., се създаде един фалшив, нереалистичен образ за Яне Сандански, че бил „Царот на Пирин“ и т. н. Създаването на фалшивия образ на Сандански от комунистическата пропаганда се вгражда в политиката на БКП да разглежда националния въпрос от класово-партийни, интернационални позиции.
Димитър Йончев
