ИМЕ, КОЕТО ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ
„РОДНАТА РЕЧ ГАЛИ СЛУХА ПО-НЕЖНО И ОТ НАЙ-НЕЖНАТА МУЗИКА“
ПРОФ. Д-Р ЛЮБОМИР АНДРЕЙЧИН
Интервю на журналистката Ирина Кирилова
с доц. арх. Димитър Андрейчин
Проф. д-р Любомир Андрейчин, член кореспондент на БАН, е човекът, който винаги е предизвиквал интереса ми. Един духовно издигнат мъж, на когото в Историко-филологическия факултет на Софийския университет са преподавали професорите Любомир Милетич, Александър Теодоров Балан, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Петър Мутафчиев, Христо Негенцов… Най-големите интелектуалци на онова време, изучили се в чужбина, за да станат преподаватели в България!
Проф. Любомир Андрейчин е роден на 22 март /4 април/ 1910 година. Той е един от най-известните учени на България. Не напразно Институтът по български език (ИБЕ) при Българската академия на науките носи името му. Бил е директор от 1957 до 1975 година, а преди това шест години е заместник-директор.
Автор е на книгите „Основна българска граматика“, издадена в 1944 година, преведена на руски език през 1949 г. със заглавие „Грамматика болгарского языка“, „На езиков пост“ (1961), „Езикови тревоги“ (1973), „Из историята на нашето езиково строителство“ (1977).
Съавтор е на “Кратък правописен речник на българския книжовен език“, преиздаван близо 40 години, на еднотомния „Български тълковен речник“ (1955, 1963, 1975, 1995), „Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език“ (1974), „Проблеми на българската книжовна реч“(1974), „Граматика на българския език“ (1977), „Строители и ревнители на родния език“ (1982), много учебници и помагала по българска граматика за ученици и студенти, и други.
Свързах се с доц. арх. Димитър Андрейчин – син на Любомир Андрейчин, за да поговорим за баща му, да науча неща, които само той може да разкаже. Проф. Андрейчин заслужава това внимание, въпреки че някои хора забравят дори да отбелязват годишнините му и пропускат да споменават, че от 2004 година Институтът за български език при Българската академия на науките се казва „Проф. д-р Любомир Андрейчин“. А това е и първият научен институт при БАН, създаден с указ на цар Борис III на 15 май 1942 година.
– Г-жо Кирилова, позволете ми да направя едно уточнение в списъка с трудовете на баща ми, който цитирахте. Случаят със „Строители и ревнители на родния език“ е по-особен. Идеята и концепцията бяха на баща ми, той и проф. Венче Попова бяха съставители на цялата книга, а 45-те есета за тези велики българи бяха разпределени между голям колектив от негови колеги и сътрудници, всеки от които беше изследвал живота и творчеството на съответната личност. Баща ми предложи и подзаглавието „Пантеон” и всички с гордост наричаха книгата така, защото тя заслужаваше това поетично уточнение!
Той беше много въодушевен и посветен на това издание, но не доживя да го види. Написа само няколко от замислените негови есета, а другите бяха поети от останалите автори. На проф. Венче Попова дължим успешното завършване и излизането на „Пантеона“ през 1982 година.
– Арх. Андрейчин, Вие споделихте, че историята на рода Андрейчин е описана от проф. д-р Разум Екимов Андрейчин, първи братовчед на баща Ви. Преподавателят по физика в Софийския университет успява да проучи родовата история по архивни документи от втората половина на XVIII до края на XX век. Родът тръгва от Габрово. Как се появява на света това странно фамилно име?
– Проф. Разум Андрейчин (1911-1999) беше само година по-млад от баща ми. Той успя да проучи историята на рода в черковните и общинските архиви на Габрово, едва след като се пенсионира от Софийския университет и прие да изнася лекции във филиала на ВМЕИ в Габрово. Пълната родова история е плод на пословичното му трудолюбие и упоритост. Жалко е само, че важни факти от неговите проучвания останаха неизвестни за баща ми заради ранната му смърт.
А сега – за произхода на името. В края на ХVІІІ век занаятчийският град Габрово се е управлявал от трима кметове. Единият от тях е Хаджи Цоньо Кмета, роден около 1770 година, починал около 1825, син на Станьо. По-назад не знаем нищо за рода. След като къщата на Хаджи Цоньо изгоряла по време на кърджалийското нападение над Габрово през 1798 година, той купил имот в града през 1800 година – къща с черничева градина. Занимавал се с търговия и с производство на коприна. Инициатор и дарител е за построяването на Хаджи-Цоневия мост на стария път Габрово – Шипка, около който възникнало и селото Хаджи-Цонев Мост, сега квартал на Габрово. Имал е три деца – Хаджицоневи: синове Андрей и Петко, и дъщеря Пена.
Тук искам да добавя някои исторически факти, защото събитията засягат важен епизод от нашата история, който не се изучаваше в училищата.
По време на руско-турската война, започнала през 1828 година, руската армия преминала река Дунав и завладяла България, включително и крепостта Одрин, и нашите земи са били освободени чак до сключването на Одринския мир на 2 септември 1829 година. Според мирния договор Русия получава от Османската империя територии по Източното крайбрежие на Черно море и Закавказието. Също така, договорът предоставя автономия на Сърбия, Влахия и Молдова, и независимост на Гърция. Но не се сбъдва очакваното освобождение на българския народ. И тогава 130 хиляди българи от Източна и Североизточна България се изселват в Бесарабия.
Когато руските войски се оттеглят, Андрей Хаджицонев е трябвало да напусне Габрово заедно с тях, защото им е помагал по време на войната. Знае се само, че е останал на служба в руската армия. Фамилното име Андрейчин възникнало, след като жена му – буля Андреица – останала сама с трите им деца – Минка, Цоню и Стоян, а е била бременна с четвърто дете и се ражда момиче Андрона, кръстено на баща ѝ Андрей. И отгледаните само от майка им деца вече не са наричани Андреевите, а Андрейчините – децата на буля Андреица.
Стоян Андреев Андрейчин (1828-1890) се оженил за Мариола Бочарова (1843-1908), дъщеря на поп Димитър Бочаров. По нейна линия баща ми и известният журналист Петко Бочаров бяха втори братовчеди. Стоян и Мариола имали много деца, но няколко от тях починали рано. Останали им петима синове: Андрей, Иван, Стефан, Еким и Димитър, изучили се в Априловската гимназия.
– Андрейчини са разпръснати чак до Тетово, Скопие, Нови Сад, Белград и това е резултат от разклоненията на рода. Как продължава историята?
– Ще кажа по няколко думи за всеки от моите дядовци Андрейчини, за да могат Вашите читатели да се убедят в техния принос за благото и бъдещето на България.
След като Берлинският конгрес връща Македония на Турция, цели випуски на Априловската гимназия са заминавали да учителстват в македонските градове. Сред тях е и най-големият от петимата братя – Андрей Андрейчин (1867-1899), който е бил учител в град Тетово и инспектор на българските училища със седалище в град Струмица, противопоставил се на гръцката църковна и образователна експанзия в Македония. Това му е струвало живота. Потомците му – мои братовчеди-племенници – и днес живеят в Северна Македония и Сърбия.
Вторият брат е поетът Иван Андрейчин (1872-1934), завършил литература във Франция, много популярна личност у нас в началото на ХХ век – поет, публицист, автор на много стихосбирки, книги за театъра и статии, включително едни от първите за световното кино. Бил е и преводач от френски и английски. Например, първият у нас превод на Майн Рид – романът „Оцеола“, 1895). Иван Андрейчин е първият председател на Съюза на българските писатели от 1913 година до 1914.
Г-жо Кирилова, нашият род Ви е благодарен, че в книгата си „Закъснели срещи“ включихте Вашата журналистическа защита срещу поредното „жълто“ посегателство върху името на писателя Иван Андрейчин!
Третият брат е Стефан Андрейчин (1874-1961), един от основоположниците на Толстоизма в България и преводач на някои от философските трудове на Лев Толстой на български език. Основател е на Толстоистките колонии в село Ясна Поляна (1906 г., близо до Приморско) и в с. Прослав, до Пловдив през 20-те години.
Четвъртият брат е Еким Андрейчин (1876-1947), учител в Габрово, Ловеч, Враца, Плевен, Дряново и техните околии. Енциклопедична личност: читалищен деец и музикант, писател и преводач – превел е книги с разкази и пиеси от руски и френски език, активен деец на въздържателното движение.
Петият брат е Димитър Андрейчин (1879-1954), лесовъд, учил в Германия, безкомпромисен защитник на българските гори. В началото на ХХ век за осем години е местен единадесет пъти в различни лесничейства, защото не разрешавал на местните да секат незаконно и така създавал проблеми на властта. Преди пенсионирането му е бил Областен директор на горите във Враца.
– Всеки би се гордял с такава фамилия, арх. Андрейчин! Да върнем времето и да влезем в една аудитория! Лекция на проф. Михаил Арнаудов през 1929 година. Баща Ви се запознава с бъдещия литератор проф. Петър Динеков (17 октомври 1910 – 22 февруари 1992), който по-късно пише за него: „Човек с дарба на лингвист и дълбок усет към езика.“ Уточнява, че състудентите му го наричали Мейе. Обяснявам си това с факта, че Любомир Андрейчин е считал този френски езиковед, славист, преподавател в Парижкия университет и в Колеж дьо Франс за един от най-големите специалисти по сравнително езикознание. Има ли нещо от французина в библиотеката на баща Ви, за която проф. Динеков казва, че е най-голямата частна езиковедска библиотека?
– Някои от трудовете не само на Мейе, но и на други учени от неговото време, са били някъде на полиците в дома ни, но не си спомням как са изглеждали. Библиотеката беше наистина необхватна и само баща ми знаеше коя книга къде е. Аз ползвах художествената литература – на български и руски.
– Проф. Венче Попова пише, че през 1931 година проф. Милетич е предложил на Академичния съвет на СУ да изпрати Любомир Андрейчин в Краков да преподава и да специализира. Какво знаете Вие за това съдбоносно решение?
– Много важно е да уточним, че баща ми е изпратен в Ягелонския университет в Краков, за да поеме освободилото се място за лектор по български език, още преди да се е дипломирал в Софийския университет! Това е доказателство, че проф. Милетич и другите професори са вярвали в способностите на баща ми и са предвиждали успешната му кариера. През първите години в Краков баща ми е пътувал до София, за да си вземе оставащите изпити и да се дипломира.
Към краковските си професори баща ми питаеше огромно уважение и признателност, особено към ръководителя на дисертацията му и негов ментор проф. Казѝмир Нич, с когото баща ми се е срещал и след години, когато пътуваше до Краков. А няколко от младите му полски колеги – тогава все още бъдещи професори – бяха близки приятели на баща ми за цял живот. Помня проф. Славски, проф. Товпаш, проф. Зайончковски, с които и аз съм се срещал в Полша и тук, а имаше и други полски учени, които през годините са гостували у нас.
– Аз намерих какво е писал за баща Ви проф. Франтишек Славски. Ето само част: “Беше съвършено чист човек. Зареден с много ентусиазъм за науката, за българския език, за Полша. Човек, който не знаеше какво е злоба и завист. Остави след себе си велика школа. Стореното от Любомир Андрейчин е наистина безсмъртно“.
В Ягелонския университет в Краков през 1936 година Любомир Андрейчин защитава дисертацията си и става доктор по философия. Акад. Петър Динеков е съхранил 165 писма от Любомир Андрейчин до него – както от Краков, така и от София, Враца и Мездра, където баща Ви е стажувал или е бил учител. Какво е било това време, когато най-високо образованите интелектуалци са ставали учители в българските училища? С какво учителската професия привличаше баща Ви?
– Нека най-напред да поясним защо филолог става „доктор по философия“. Според латинската традиция в старите университети е имало четири вида докторски титли – по богословие, право и медицина, а всички останали специалности са получавали диплома на „Доктор по философия“. Ягелонският университет е основан през 1364 година и оттогава спазва онези традиции. Затова и докторската диплома на баща ми е на латински език.
Вие вече споменахте, че навремето професорите на баща ми, учили в Европа, са се връщали в България и тук са поемали своя път в науката. Това е била утвърдена традиция сред българските интелектуалци, която се е спазвала и от следващите поколения, следвали и специализирали в чужбина между двете световни войни.
Що се отнася до учителската професия, баща ми не правеше разлика между нея и преподаването в университета – беше отдаден напълно и на двете поприща. Още като ученик е мечтаел да стане учител. Наречете го призвание, посвещаване, амбиция в най-добрия смисъл на думата. През целия си живот Учителят предава своите знания на стотици, даже на хиляди млади хора, които искрено желаят да ги получат. Какво по- хубаво усещане може да има човек, ако е в тази роля?
– Краков – красив, старинен, подреден – един академичен град, в който Вие сте били с баща Ви заедно. Забързаното му ежедневие не Ви е дало възможност да видите често радост в очите му, но в Краков сте го видели щастлив и въодушевен. Явно, годините, прекарани в Краков, са оставили спомена за радостни изживявания не само в Ягелонския университет, но и за срещите с хората от онова предвоенно време. Пред проф. Венче Попова е казал: „В Краков живеех в пълна хармония със себе си.“ А пред Вас какво е казвал?
– Много ми е разказвал за Краков, но когато ме заведе там през 1967 година, наистина разбрах какво е бил този град за него. Никога преди това не бях предполагал, че този вглъбен в работата си и притиснат от отговорности човек може да изпадне в такава еуфория – не можех да го позная! И тогава проумях защо не пропускаше възможност да пътува служебно до Полша и Краков – те са го зареждали с енергия и сили, за да издържи на напрежението до следващата среща с младостта.
– Акад. Петър Динеков следи работата на баща Ви цели 45 години. Пише, че проф. Любомир Андрейчин е познавал общата методология, теорията на литературата и поетиката. Това показва не само огромната култура на баща Ви, но и знанията му по социология, философия, музикалност на стиха, а това означава, че е бил роден, за да напише „Основна българска граматика“ през 1942 година. Проф. Андрейчин е съавтор на еднотомния „Български тълковен речник“, но е казвал, че най-добрият речник е този на Найден Геров. Вие кой отваряте днес?
– Не е възможно и в днешно време речникът на Найден Геров да е най-добрият. Когато баща ми е изказал такова мнение, това означава само, че той е оценявал значението му за българите, съвременници на Найден Геров, и за следващите поколения интелектуалци. За съжаление, свидетели сме как днес влиятелни политици твърде лекомислено преценяват отдавнашни събития като добри или лоши от тяхната съвременна гледна точка, а това е вредно за всички ни.
Колкото до мен, ползвам четвъртото издание на еднотомния тълковен речник на българския език на колектив от седем автори от 1994 година. Тогава те всичките бяха вече покойници, но пък това издание беше значително допълнено и преработено от лексиколога Димитър Попов (той също почина). Предпочитам този еднотомен речник, не защото баща ми е един от авторите, а защото е много удобен за ползване от всички професии, а не само от филолози.
– Баща Ви е казвал, че цени най-много дисертацията си „Семантични категории в българското спрежение“, „Основна българска граматика“ и „Език и стил на Любен Каравелов“. Защо набляга точно върху тези трудове?
– Вероятно защото това са едни от първите му публикации, много важни за научната му кариера. А и всеки автор цени високо първите си творби.
– Проф. Андрейчин е автор и на публицистични книги – „На езиков пост“ и „Езикови тревоги.“ Той пише: „Правилното, разностранно и активно усвояване на богатството от изразни средства на родния език и по-специално на книжовния, са условията, без които е немислим съвременният ни живот и съвременното ни духовно и материално строителство.“
Ако баща Ви живееше в днешно време, щеше ли да се примири с толкова много чуждици в българския език, с толкова жаргони, с такава липса на елементарна езикова култура? Как би реагирал, ако чуеше езика, който се лее в медийното пространство?
– Не би се примирил и би реагирал, както винаги го е правил, но щеше да му е много по-трудно да повлияе за избягването на грешките. Днес много от хората, които се появяват по телевизиите или дават интервюта по радиостанциите и вестниците, не се съобразяват с езиковите норми, нито търсят съвети от езиковедите, за да коригират своя език. От друга страна, разрастването на проблемите, свързани с езика ни, и все по-силното им пренебрегване на обществената сцена не доведоха до включването на повече езиковеди, които да се противопоставят на „опростачването“ на нашия език. На този фон, проф. Владко Мурдаров изглежда самотен негов защитник и виждам, че му е трудно, защото непрекъснато му се налага да припомня, че вече многократно е отговарял на едни и същи въпроси за някои груби грешки, а те продължават да се правят и разпространяват. Още в самото начало на научната кариера на проф. Мурдаров баща ми вече знаеше, че неговият ученик и последовател ще поеме тази роля, но учителят му не би повярвал, че колегите му ще го оставят да се бори сам…
– Баща Ви е чел лекции пред българисти и слависти в полските градове Варшава, Краков и Познан, в Москва, Прага, Букурещ и Париж… Това е трудна интелектуална работа с голямо натоварване, ръководил е и институт на БАН. Това ли го преумори? И защо не стана академик?
– Той пътуваше през целия си живот не само за да изнася лекции, но участваше активно в съвещания, конференции и конгреси на славистите. Не личеше да е изпитвал тежка умора, или поне не си е давал сметка за това. Не беше боледувал от нещо сериозно, беше абсолютен въздържател, спазваше свой режим, беше винаги бодър. Никога не съм го виждал така изтощен, че да се върне у дома, да се отпусне на стола и да не може да стане от преумора. Притежаваше огромна трудоспособност и все казваше, че работата не му тежи. Но беше човек като всички нас, понякога имаше мигрена, пиеше редовно лекарствата си срещу кръвно налягане. А напрежението и претоварването няма къде другаде да отидат, освен да се натрупват, докато надделеят…
Въпреки че баща ми рядко споделяше тревогите в работата си, ние с майка ми знаехме, че през последните му години най-зле му се отрази политическият натиск върху Института и българистите след 1970 година, когато ги обвиниха, че те са виновни за проблемите с македонския език. А беше точно обратното! Баща ми успя да защити колегите си и да запази ИБЕ, но това беше огромна тежест за него. И не само той не стана академик, ние нямахме академик в областта на българската граматика чак до началото на ХХI век.
Освен това, баща ми спазваше строго професионалната етика и казваше, че преди него трябва да станат академици проф. Кирил Мирчев и проф. Иван Леков, защото бяха по-възрастни от него. Но и тримата си отидоха наскоро един след друг като член-кореспонденти на БАН.
Единственият ни академик-граматик – проф. Валентин Станков от ИБЕ, избран през 2003 година, беше вече от следващото поколение. За жалост, той почина в края на същата година. Беше ученик и съратник на баща ми.
– Баща Ви е бил звезда, един от най-учените, най-начетените, най-обичаните преподаватели в Софийския университет и във Висшата театрална школа. В нашите разговори Вие сте споменавали, че в последните години от живота си той е пътувал често до няколко български университети и учителски институти, за да преподава.
– Да започнем с това, че той не би приел да го наричат „звезда“ с убеждението, че това е неподходящо за човек на науката. Прието е сравнението да се използва за творци в различни области на изкуството, каквито той познаваше, ценеше и обичаше. Радвам се, че споменахте и периода, когато преподаваше в Театралната академия (сега НАТФИЗ) и със съжаление трябваше да се откаже, когато пое ръководната длъжност в Института по български език.
По-късно младите тогава университети в страната имаха нужда не само от лекциите на външни професори, но и от тяхното участие във факултетни и академични съвети, докато бъдат избрани хабилитирани преподаватели във филологическите факултети, за да станат самостоятелни. Баща ми не отказваше и тази мисия, пътуваше често – отначало до Велико Търново, после до Пловдив, Благоевград, Шумен.
Някои от Учителските институти също бяха негова „грижа“. Например, в книгата на д-р Лиляна Ставрева „Варна – традиции и култури“ има разказ от девет страници, посветен на баща ми, под заглавие „Духовната щедрост на един учен“. Тя го нарича „учител на българските учители“ и разказва за дългогодишното му сътрудничество с Института за усъвършенстване на учители във Варна. В продължение на повече от двадесет години той е изнасял лекции в летните курсове за квалификация на прогимназиалните, а по-късно и на гимназиалните учители. Д-р Ставрева пише: „Не го тревожеха нетърпимите понякога летни горещини, нито задушните зали, в които влизаше винаги забързан, усмихнат, видимо развълнуван…“
– И властта реши да го „компенсира“, като му даде орден „Кирил и Методий – втора и първа степен“, и орден „Народна република България – трета степен“? Ще добавя, че проф. д-р Любомир Андрейчин има награда от правителството на Полша „Златен кръст за заслуги“ за принос в развитието на културните и научните връзки между двете славянски държави, връчена му на 19 февруари 1975 година. Къде са сега тези награди?
– Пазя ги у дома, ще ги предам на сина ни Любомир и дъщеря ни Светослава (също архитекти), за да ги предадат на техните деца, а те – на своите…
Преди Златния кръст за заслуги към Полша баща ми беше удостоен и с друго високо полско отличие през 1973 година – орден „Заслужил за полската култура“. Много се гордееше с признанията от Полша и веднъж сподели с мен, че и двата полски ордена са с по-висок ранг, отколкото отличията му у нас. Каза го като факт – без нотка на огорчение. Впрочем, той получи „Кирил и Методий – първа степен“ за втори път и това също го зарадва.
– В книгата си „Из историята на нашето езиково строителство“ проф. Любомир Андрейчин прави анализ на езика на Паисий Хилендарски, на Петър Берон, на Иван Богоров, на Петко Славейков, на Любен Каравелов, на Иван Вазов. Ще цитирам какво е написал баща Ви за Иван Вазов:
„Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен фактор в неговата езикова дейност е дълбоката му и възторжена обич към родния език.“
Арх. Андрейчин, баща Ви нарича Иван Вазов „строител на българския книжовен език“. По-горе виждаме как цени българските писатели, как търси различното и новото в техния изказ. Напътствал ли Ви е да се учите от тях?
– Нашият език през Възраждането се е оформял като книжовен и писателите, които изредихте, са проявявали новаторство, докато са го „сглобявали“. Но оттогава езикът ни се е променил много – ние говорим същия език, но той все пак е различен. И ето, че пак стигаме до необходимостта да се вживеем в тяхното време, да погледнем България през Възраждането с техните очи, за да изпитваме техния патриотизъм. На преданост към народните дела и на вярност към Отечеството трябва да се учим от възрожденските ни писатели.
– „Родният език ми е бил винаги на сърце“ – казвал проф. Любомир Андрейчин. Използва го блестящо, за да превежда книги и статии от полски, френски, руски… Бихте ли назовали някоя от тях?
– През 1940 година баща ми е превел „Сизифов труд“ – първия роман от полския писател Стефан Жеромски. За този превод Българската академия на науките го е наградила с парична награда от фонда „Кесяков“ (тогавашни 5 000 лв).
Много по-късно – през 1971 – Анастасия Ганчева-Зографова, проф. Куйо Куев и проф. Л. Андрейчин преведоха романа „Камо грядеши“ (Quo vadis) на Хенрик Сенкевич, издаден в поредицата „Избрани романи“.
– 20 хиляди тома книги имал баща Ви. Купувал, събирал и оставил за Вас, тъй като Вие сте му единствен син. На какви езици са тези хиляди книги?
– На много езици – освен книгите на български, имаше на полски, руски и френски, които баща ми владееше писмено и говоримо; чешки, словашки и сръбски, които четеше; но имаше и книги на немски, италиански и испански, които са му трябвали за справки и друга информация.
Разбира се, баща ми не е купувал и събирал книги, за да ги остави на мен. След като не го последвах в езикознанието, той щеше да подари преобладаващата езиковедска част на някоя от университетските филологически библиотеки, а художествената литература би оставил на мен и семейството ми. Но сигурно му се е струвало, че е рано да мисли за това.
Известно време след внезапната му смърт, ние с майка ми опитахме на няколко пъти да предложим библиотеката на различни институции, но тогава условията бяха други и не се получи. А трябваше да продадем стария апартамент, за да се преместим в новото ни жилище и се наложи да преместим и книгите. Не искам да навлизам в подробности, ще кажа само, че след толкова много години по-голямата част от езиковедската колекция е безнадеждно остаряла и днес едва ли някой би се заинтересувал от нея. А със старите и ценни книги аз и семейството ми не бихме се разделили.
– Проф. Андрейчин е бил и редактор на списание „Български език“. Запазили ли сте броеве и течения от списанието?
– Заедно с проф. Владимир Георгиев и проф. Стойко Стойков, баща ми е основател на списание „Български език“ (1951) и негов главен редактор до смъртта си. То сякаш беше негова рожба и грижа. Давам си сметка, че в огромния обхват на неговата научна дейност списанието му е отнело най-много време. Няма да е преувеличено, ако кажа, че беше част от ежедневните му ангажименти. В чантата му винаги бяха коректурите на съответния брой, за да са му „под ръка“, ако намери дори малко време през деня, а вечер бяха неизменно на бюрото му. Пътуваха с него и в страната – по работа или на почивка. Всяка страница, всеки ред, всяка дума минаваше пред очите му.
Вкъщи пазим томове от годишнините на списанието. Баща ми даваше броевете на подвързия ежегодно.
– Колкото повече чета за проф. Андрейчин, толкова повече се убеждавам, че трябва да имаш божа дарба, за да можеш да проникнеш в същността на родния език, да го разглеждаш философски, да търсиш звучността в него, да направиш така, че да го съхраниш за бъдното поколение. Разочарован ли сте, че българският език губи красотата си?
– Българският език никога няма да загуби красотата си, защото винаги ще има хора, които ще го говорят правилно, ще го обичат и ще го пазят от глупави и маниашки „добавки“. Но баща ми казваше: „Не е достатъчно езикът да се обича, нужна е обич, но обич действена.“ Аз вярвам, че такава обич трябва да изпитват най-силно учителите по български език, за да могат да я предадат на учениците си. На учителите и на техните професори трябва да се уповаваме за съхраняването на красотата на българския език!
– Най-голямото богатство за Вас е било, че сте отраснали при такъв баща. Вместо да станете езиковед, Вие сте станали архитект. Съжалявате ли, че не тръгнахте по неговия път?
– Баща ми само веднъж ме попита няма ли да го последвам – това беше, след като завърших десети клас. Точно тогава се бях отказал от намерението да стана артист и вече исках да бъда художник. Отговорих му, че сигурно ще ми бъде скучно, ако стана езиковед, а и неговият 16-часов работен ден сигурно ме е плашил. Баща ми не настоя, не се разсърди, остави ме да решавам и да избирам сам. През двете години в казармата размислих и реших, че като човек с разностранни интереси, за мен ще е по-добре да стана архитект.
Не съм съжалявал за избора си, докато баща ми беше жив, не съжалявах и по-късно. Но когато внезапно почина, направих снимки в кабинетите му в Софийския университет, в Института по български език, в дома ни. У нас нямаше „голи“ стени – всичките бяха скрити зад рафтовете с книги, а на снимките ми върху бюрото му се виждат книги от радетелите и строителите в Пантеона, както и други книжа. Той имаше планове за три нови книги, за реформи в образованието по български език и кой знае за още колко начинания, които не беше споделил с нас.
И тогава съжалих! Помислих си, че децата на големите учени трябва да пожертват своите амбиции и способности, и да последват родителите си, за да довършат и доразвият започнатото от тях. С това вероятно биха допринесли повече за бъдещите поколения, отколкото чрез собствената си кариера. А и историята е пълна с примери на синове, поели успешно пътя на бащите си.
Сега вече не мисля така, но през септември 1975 година единственото ми успокоение беше, че само месец и половина преди фаталния ден бях избран за редовен асистент след конкурс в Архитектурния факултет на УАСГ. Баща ми се зарадва много и ми каза: „Е, не стана езиковед, но пък ще бъдеш университетски преподавател!“ Изминаха 50 години оттогава, а аз все още преподавам…
– Вие носите името на дядо си Димитър. Останали сте да живеете в България с двете си деца. Според мен и това е доказателство за пазене на рода и спомена за баща Ви, за онова, което винаги ни държи към земята, на която сме закърмени. Имали сте възможност да живеете по света. Но точно тук, в малката ни страна събирате публикации за баща Ви, докосвате се до онова, което е създал той с неговия ум и талант на езиковед. И това Ви топли всеки божи ден. Имате ли намерение да напишете книга за него?
– Може да Ви е трудно да повярвате, но никога не съм заставал пред избора дали да живея тук или в чужбина, даже не ми е минавала през ума такава идея. И това не е заради страх от неуспех. Бях на специализация в САЩ, а по-късно преподавах една учебна година там след конкурс за Фулбрайтова стипендия и се чувствах чудесно. Сигурно бих се справил и другаде. Но не съм си представял да живея извън България и не само заради моя дълг към рода и към баща ми, макар че и това сигурно е имало значение. Просто такъв беше животът, който ми бе отреден и мисля, че се справих.
Наистина исках да напиша книга за баща ми, но виждам колко много от неговите колеги, ученици и сътрудници са споделили спомените си за него, отделяйки му място в свои книги, а някои написаха книги само за него – доц. Лилия Манолова, проф. Русин Русинов. Лингвистичният клуб „Проф. Борис Симеонов“ при филологическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ издаде чудесен сборник с интервюта за баща ми по повод стогодишнината от рождението му, озаглавен „Любомир Андрейчин – пътят на откривателя“. Струва ми се, че след всичко написано за него, не бих могъл да допълня нещо съществено. Тук вече става съвсем ясно, че ако го бях последвал, щях да съм прекарал повече време до него и да имам много повече важни неща за споделяне.
– Баща Ви слушал Шопен, но обичал и естрадна музика, особено модерните тогава френски певци, а също и Лили Иванова. Обичал да гледа театрални постановки. Това показва широтата на културата му. Вие сте архитект с поглед на художник, автор сте на книги с дълбочина и красота на словото. От него ли е това?
– Разказах доста подробно за моите предци, а всичко ценно от тях е минало през баща ми, за да може поне част да остане и в мен.
– Проф. Андрейчин си отива от света внезапно на 3 септември 1975 година във Варна. Отишъл на почивка, а си носел ръкописи, върху които да работи. Разбрахте ли над какво е работил?
– Да, там бяха „черновите“ на Пантеона, имаше и коректури на списанието му.
В края на август 1975 майка ми и баща ми заминаха за Варна на почивка. Бяха поканени за пореден път на малката вила на семейните ни приятели – семейство д-р Лиляна Ставрева и проф. Пенчо Пенчев. Тя беше над плажа „Хоризонт“ – между курортите „Св. Константин и Св. Елена“ и „Златните пясъци“. Ние със съпругата ми – арх. Цветанка Андрейчин – и с едногодишния ни син Любомир също бяхме наблизо в една почивна станция. Прекарахме няколко прекрасни дни, в които бяхме заедно много часове, а баща ми се радваше на внука си. Такава беше и последната му вечер. Отиде си щастлив сред семейството си, защото не разбра какво му се е случило – след инсулта в ранната утрин не дойде в съзнание.
– В книгата „Любомир Андрейчин – пътят на откривателя“ прочетох кратък очерк от проф. Русин Русинов от Великотърновския университет и тук ще цитирам абзац от него:
„Науката загуби един от най-видните си представители, българският език – един от най-последователните и неуморни радетели за чиста, граматически правилна, точна и благозвучна реч, училището – автора на много учебници и учебни помагала, университетът – уважавания и авторитетен професор, учениците му – своя учител, колегите и приятелите – нравствено чистия и сърдечен човек.“
– Много силно и много точно казано! Само в няколко реда проф. Русинов е описал не само живота на баща ми, но и всичко, което го заобикаляше!
– И къде е увековечен той?
– На паметна плоча на дома ни на ул. „Цанко Церковски“ № 13 в квартал Лозенец, на която пише: „В този дом живя видният български езиковед проф. Любомир Андречин.“ Патрон е на Института по български език към БАН, на него е наречена и малка уличка във вилната зона Драгалевци – Киноцентъра.
– Накрая ще използвам Ваши думи, за да подчертая пред читателите възхода на баща Ви в науката:
„На 5 години тръгва на училище. Завършва го на 17, вместо на 19. На 21 е вече лектор по български език в Краков, където остава пет години. На 26 е доктор на Ягелонския университет, на 31 става редовен асистент в Софийския университет, на 32 завършва „Основна българска граматика“, на 36 e редовен доцент, на 40 е професор, а на 41 през 1951 е избран за член-кореспондент на БАН – най-младият тогава.“
Ето затова избрах това заглавие за моето интервю. Защото проф. д-р Любомир Андрейчин през целия си живот доказва, че с много труд, с много знания, с много обич към това, което твориш, можеш да оставиш името си в историята завинаги.
Благодаря Ви, доц. Андрейчин! Отворихте сърцето си и съм радостна, че ми помогнахте чрез моя журналистически поглед да вникна в делото на баща Ви!
– И аз съм Ви много благодарен! През 2025 година се навършват 115 години от рождението и 50 години от кончината на моя баща – Професорът! Вие сте първата журналистка, която ме покани точно сега, за да споделя спомени за него!
Едно интервю на журналистката Ирина Кирилова за “Тракийски Свят”
