Интервю на журналистката Ирина Кирилова със свещеник Димитър Димитров
Той е прекарал най-хубавите си години в Рим, защото там е завършил своето висше образование. Затова толкова обича този град, познава паметниците на културата му, вниквал е в дълбочината на изкуството на световните гении. Заставам пред свещеник Димитър Димитров, когото познавам от 25 години инашето приятелство винаги е било белязано с удовлетворение, че заедно, в разговори сме се докосвали до Великото.
– Отец Димитър, да се разходим с Вас по един древен мост в Рим, наречен „Мостът на ангелите“, защото скулптурите на ангелите са дело на Бернини! И…вървим по „Сант Анджело“, толкова старинен, великолепен и толкова запазен. Минавали сте по него стотици пъти. Какво е усещането?
– Последният път, когато минах по „Мостът на ангелите“, беше в ранните утринни часове на един януарски ден на 2025 година. Нямаше туристи, нямаше автомобили. Този мост за мен е един от шедьоврите на бароковото изкуство. В дъгата на историята се появява реформацията, Църквата отговаря с Тридентинския събор и в него, освен догматичната, каноничната, литургичната част, Църквата решава да реагира със стила на изкуството, което винаги се развива. След като император Константин дава свобода на християнството, започва да гради огромните култови сгради, които да съхраняват гробовете на апостолите. Започват да взаимстват от стила на императорските дворци. След това се появява готическото изкуство като предвестник на Ренесанса. Докато романският стил е давал усещане за сигурност, за крепост, то готическият стил със своята ефирност, със своята изтънченост, с извисеността е стил, който цели да издигне средновековния човек към Бог. В Ренесансовата епоха се появява необходимостта за една нова експресивност, за едно ново изразяване на религиозния човек. Имено тогава Църквата усвоява този бароков стил с един от най-изявените архитекти – Лоренцо Бернини, който Вие споменахте.
– Като архитект на „Мостът на ангелите.“
– Да. Той е авторът на една дузина прекрасни фигури, които държат в ръцете си урните, свързани с изтезанията на Христа – бичовете, трънения венец, кърпата, която подава Вероника, самият кръст, гъбата, натопена в оцета – знаци на Христовото страдание. Под тях има кратък надпис, взет от свещеното писане. Действително това са едни перли на барока. Създават ритмичност, която може да усети човек, имащ чувствителност към този стил. От друга страна те не са високо, те са на нивото на зрението, много ефирни, но не дистанцирани от човека. Може би защото тези знаци на страданието са свързани със земята.
– Къде води този мост?
– Този мост отвежда в „Кастел Сент Анджело“, огромна древна крепост. Построена е още през императорско време. Била е погребален монумент на Марк Аврелий. По- късно е усвоена от папите. По времето на папа Павел IV е била негово жилище и на папите от онази епоха. Оставил е прекрасни следи, особено тези, които са били обитаемите апартаменти – прекрасни фрески, суха стенопис… Когато започват варварските нападения, атакуват папата. Ватиканският дворец вече е построен, а тази крепост се превръща в крепост за убежище с една монументална стена, която практически е военно съоръжение. На горната ѝ част е построен един коридор и в случай на нападение, папата по този коридор със свитата си се е премествал в крепостта. Това е свързано с легендата, че Архангел Михаил с меча закриля християнството. „Мостът на ангелите“ и тази крепост образуват един комплекс, който води към голямата папска базилика.
– Сега да спрем пред обелиска, към който гледа всеки посетител на Ватикана, но не всеки знае, че този обелиск е донесен от Калигула от Египет! Каква е историята?
– В Рим има много обелиски. Много от тях са видими на големите площади. Този е 30 м. Идвайки от Изток, корабите, които са ги пренасяли, са акостирали на пристанището Остия, на 30 километра от Рим и после по река Тибър били пренасяни със салове към самия град. Много от тях са паднали и до сега се намират на дъното на река Тибър, без да могат да бъдат извадени. Този най- голям обелиск е служил за украса на цирка на Нерон, който се е намирал близо до Ватиканския хълм. До него е имало един погребален комплекс на заможни римляни и след като апостол Петър е бил разпънат на този цирк на Нерон, знатни римляни даряват своята гробница, където той е погребан. Когато император Константин в IV век дава свобода на християнството, този паметник, станал вече център за поклонничество на християните, дава основание на император Константин да започне построяването на мащабна базилика. След много метаморфози, стигаме до днес и във Вашето интервю ще спомена Бернини. Той е автор на прекрасната колонада във вид на прегръдка, която е пред базиликата „Св. Петър“ – най-величествената религиозна сграда в света. Изваждат този обелиск, който е на 150 м северозапад, това става по времето на папа Юлий II, и го поставят на мястото, където го виждаме днес. Много малко хора знаят, че в него се съхраняват мощи от светия кръст.
– Сега излизаме от Рим и влизаме в България! 1925 година е трагична за историята ни. Няма да говоря за избитите и безследно изчезналите интелектуалци, за атентата в църквата „Св. Неделя“, а ще напомня, че точно тогава в София пристига като Апостолически делегат монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли. Това е бъдещият папа Йоан ХХIII. Защо оставя толкова голяма следа в България?
– Той е не само папа, но вече е светец. Прекарал е значителен период от своята мисия в България, избран е нунций в България, въпреки че е една много скромна личност. Неговото намерение е било да бъде енорийски свещеник. Винаги до края на живота си го е повтарял: и като папски нунций, като нунций в Истанбул, като нунций в Париж, като патриарх на Венеция и най-накрая папа. Монсеньор Джузепе Анджело Ронкалли има голяма роля за спасяването на евреите, но по този въпрос тотално се мълчи, както за неговата заслуга, така и за ролята на Пий XII. Това е една историческа истина. Аз съм имал щастието да проуча, да прочета много документи.
Пий XII дискретно, тихо прави най-много, за да бъдат спасени десетки хиляди евреи и техните семейства. Отваря женски манастири, дава позволение на свещениците да фалшифицират църковни регистри, да издават фалшиви кръщелни свидетелства, само и само да могат да бъдат скрити евреите. Назначава свещеници, които лично да се занимават с укриването, с издаването на документи. За неговата фигура не само се мълчи и не се показва приноса му, а дори се обвинява, че не е повдигнал глас като римски папа, за да „защити“ евреите. Това е едно изопачаване на обективната историческа истина. Никой друг не е направил толкова за спасяването на евреите. Тогава във всички столици е имало огромни гета. Приносът му е огромен. Аз моля сериозните историци, които желаят да осветлят истинския блясък за този най-важен за човечеството момент, който е свързан с преследването на еврейския народ, да се задълбочат върху приноса на цялата Католическа църква и специално върху приноса на Пий и Йоан XXIII.
Колкото до Ронкалли, той е изключително образован свещеник. Той пожелава да се върне в Бергамо, за да бъде най-обикновен селски свещеник. Неговата образованост, неговата ерудиция карат началниците му да го насочат към дипломатическата кариера. Избран е като папски легат в България, ръкоположен е за епископ в една много красива църква в центъра на Рим – бароковата базилика „Св.Карл“ и „Св. Амброзий“ и е изпратен в България. За първи път се среща с нашата Родина. Помага лично, административно и финансово, особено, когато става земетресението в Чирпанско в 1928 година. Обвиняван е от своите началници в Рим, че заделя значителни средства за помощ на православното население за възстановяване на православни църкви, редом с католически. Присъствието му в България го отличава като личност и бележи неговото бъдеще като папа. Много историци преписват имено на този период в живота му неговото вдъхновение да предизвика Втория Ватикански събор, който е един преломен момент в най-новата история, чийто хоризонти и върхове все още не са блеснали в пълния си смисъл за Църквата.
Не напразно той е наречен „Българският папа“. Когато си тръгва, е изпратен много радушно от цялото население, не само от католиците, а от целия народ. Той казва:
„Където и да бъде моя дом, ще видите на прозореца вечерно време запалена една свещ. Това е знак, че всеки един българин, който се доближи и има нужда, е добре дошъл в моя дом.“
– Вие идвате като свещеник в църквата „Св. Петър и Павел“, квартал Миромир на град Хисаря през 2001 година. Пет години сте свещеник в този храм, изменяте напълно интериора, привличате младите хора към вярата, работите с децата… Топли ли Ви факта, че не само жителите на Миромир, а и на околните села още говорят за Вас най-хубави неща, и си спомнят какви следи сте оставили там?
– От октомври 2001 до октомври 2006 година са най-пролетните години на моя свещенически живот. Бях ръкоположен няколко месеца преди това. Познавах съвсем откъслечно енорията в Миромир. Познавах предишния свещеник отец Тимотей, който почина през 1992 година след катастрофа с други трима наши свещеници – капуцини. Той беше един изстрадал човек, минал през лагерите. Познавам периода на дон Франческо в Миромир, много обичан до сега свещеник, на който беше дошло времето да се върне в Италия. Енорията оставаше празна. Аз помолих нашия Епископ да ме премести там. Първоначално отказа, впоследствие реши да изпълни това мое желание. Това са най-младите години, най-хубавите години. Не мога да не ги свържа и с Вашето присъствие като журналистка в радиото и в кабелната телевизия на Хисаря. За мен това беше една идеална възможност да бъде чуто Божието слово по най-широкия начин. Тогава още нямаше социални мрежи, тези предавания се правиха за първи път в България. На единия четвъртък говореше католическият свещеник, на другия четвъртък православният и това беше едно превъзходно свидетелство и една нова идея, чрез която може да достигне до хората Евангелието. Това помогна и свещениците да бъдат по-разпознаваеми между хората. Имахме чудесно сътрудничество с управлението на Хисаря, с читалището, с Вас като журналистка, с кабелната телевизия, с децата, с младежите, със семействата и това помогна много за моето оформяне като свещеник и за придобиване на опит, който ми помага и сега.
– През тези години беше построена в град Хисаря църквата „Светото семейство от Назарет“ само за една година. Тя е осветена в 2005. За освещаването идва Апостолическият Епископ Джузепе Леанца, Апостолическият екзарх Христо Пройков, Епископ Георги Йовчев… Един модерен проект.
– Това беше една много стара идея, още преди 9 септември 1944 година. Даже е бил закупен от тогавашния енорийски свещеник терен, но всички юридически опити да бъде възстановен, бяха напразни. Нашият епископ се принуди да закупи нов терен. Мястото е добро, до стадиона, построиха се и хотели и е една друга точка в територията на града, който е с толкова наситена история и археология. Сградата е в по-модерен стил, за да е в съзвучие с новите по-модерни сгради на курортния град.
– 2002 година е забележителна в живота Ви. Тогава в България пристига папа Йоан Павел II. Вие бяхте отговорник за литургическата част за посрещането и престоя му в Пловдив. Това беше за Вас огромна отговорност, а Вие бяхте толкова млад! Помня как ме заведохте преди пристигането му при майстора, който изработваше трона, на който ще седи Римския папа, за да направя репортаж. Разкажете за този сюблимен момент от живота Ви!
– Свети Папа Йоан Павел II бе канонизиран за светец заедно с папа Йоан XXIII и аз го намирам за неслучайно. Неговото идване беше много силно, само две години, след като беше привел човечеството през прага на новото хилядолетие. Беше в напреднала възраст и с влошено физическо състояние и тогава той отправи посланието, че българският народ няма никаква вина за покушението върху него. Това бяха силни моменти. На централния площад в Пловдив – моя роден град, той отслужи една единствена литургия на български език и това никога няма да забравя. Като младеж никога не съм предполагал, че това може да се случи. А то се случи точно на този площад, където са преминали младежките ми години, на този площад, на който аз на един митинг бях взел думата след 10 ноември 1989 година.
Посещението на папа Йоан Павел II прави несъмнено още по-ценен, още по-великолепен нашия град Пловдив.
– Личното докосване до папата какво беше?
– Човешкият живот има различна интензивност. Естествено е в младежките години ентусиазмът, динамиката да са най-силни. Това беше папата на нашите младежки години. Той стана папа от една комунистическа държава – Полша. На следващата година, след посещението му в Пловдив, бяхме с група поклонници в Рим, той ни поздрави на чист български език. Усещането е, че се докосваш до един пророк, който има какво да каже на цялото човечество. Той се справи блестящо с тази мисия.
– В град Раковски е най-голямата католическа общност в България и Вие бяхте свещеник там.
– Бях в една много по-голяма енория над десет години. Връзката ми с хората изгради много силни приятелства и желание да предам и там, колкото ми позволяват силите онова, което умея.
– Тук искам да отбележа какъв напредък може да има религията, когато училищата, властта и църквата са обединени.
– Винаги са били обединени, особено в новия период след падането на комунизма и продължава да се работи в тази посока.
– Отец Димитър, Вие сте не само свещеник. Вие сте ценител на старинни предмети и стари книги. Къде са ония артефакти, които сте ми показвали и кое произведение на изкуството е с най-висока художествена стойност?
– Артефактите се множат непрекъснато. Хубаво е да се обръща внимание на тези ценни предмети на изкуството. В тях има вложена много духовност, много набожност. За съжаление не само тук, но и на Запад има неглижиране на тези предмети, които носят в себе си нещо свещено. Носят дух и жертвите на онези поколения, които са ги създали. Затова трябва да бъдат почитани, уважавани и да бъдат оставени да говорят на нас и на следващите поколения посланията на Вечното.
– Още ли разказвате по радио Ватикана за духовността, за сближаването между католическата и православна църква?
– Това е една обща църковна идея. Много хора действат, жертват се, молят се за това, всеки според обстановката в неговия живот. В последното предаване на радио Ватикана говорих за посещението на наши поклонници в Рим и отново за тази идея. Аз вярвам, че това ще стане един ден.
– През 1995 година в най-големия квартал на Пловдив – „Тракия“ е построен храм „Св. Дух“. Архитект Миломир Богданов не само прави един модерен проект, но предвижда в храма да има и многофункционална зала. Нарекли сте я „Спиритус“.
– Тази църква е построена в един хубав квартал „Тракия“, с който и аз съм свързан, защото родителите ми през 80-те години закупиха един апартамент. Малко прекарах тук, но това ми помогна да изградя тази сантиментална връзка. След промените нашият Епископ Георги Йовчев сподели идеята да бъде построена тук църква. Предложи на нашата младежка група три макета и одобрихме точно този проект. Беше осветена през 1996 година. Правихме юбилейно честване на 25-та годишнина. Винаги свързвам първите години на ентусиазъм при построяването на тази църква и лично с мен, защото вътрешно винаги съм искал един ден да работя тук. От седем години насам това е факт. Още от първия ден на стъпването ми в тази енория обещах пред енорийската общност да работя в две направления: наред с пасторалната дейност, да акцентирам върху културата и милосърдието. Който и да почука на вратата на църквата, ние да сме в готовност да му помогнем.
„Тракия“ е един много развит квартал с търговски центрове, със здравни заведения, с училища и детски градини, банки, църкви, строи се нова православна църква. Нашият културен център „Спиритус“ действа вече седем години. Така църквата стана място за изложби на художници, за представянето на поети и писатели, за музикални изяви. Две поредни години предоставяхме залата на възпитаниците на местни училища с концерти по пиано. Хората свикнаха да идват, да се запознават с нашите енориаши и това е най-ценното – духовното общуване и човешкото приятелство.
– Вас Ви познават културните среди на Пловдив. Който и да попитам, казва, че знае за Вашата културна дейност в църквата.
– Интересувам се от изкуство и се опитвам с дарбата си да правя нещо и това е помогнало да се приближа към вярата и църквата. Медиите много помагат за това. Надявам се този скромен принос да продължава и да се разраства. Казвал съм винаги, че духовността, изкуството и културата са две сестри, които трябва взаимно да си помагат и обогатяват.
– Да поговорим за Вашето умение да извайвате фигури върху месинг! Кои образи най-често могат да се видят на месинг, за който Вие казвате, че той излъчва светлина?
– Аз съм завършил Техникум по дървообработване – едно училище, знаково за нашия град. Бях подготвян за художествена гимназия, но и до днес минавам и се радвам на техникума, в който съм се учил. Да работя върху месинг – това е хобито на баща ми. Когато започна пандемията на корона-вируса, бяхме затворени за дълго време и тогава го помолих да ми предаде тази техника. Макар че това изкуство повече е към приложното, но аз, който съм с усет към изкуството, започнах да правя пластики и барелефи. Да, месингът излъчва светлина, излъчва топлина, излъчва златна светлина. Златото винаги в иконографията е олицетворение на божественото.
– На църковна тема ли са?
– Предимно. Защото всичко е свързано с религията, всичко е свързано с Бог.
– Показвате ли творбите си пред обществеността?
– Вече имах две изложби – едната в зала на ул. „Оборище“ в столицата на България – София и в столицата на католицизма в България – град Раковски. Тази година, когато навършвам 50 години през лятото, се надявам да направя изложба в столицата на културата – моя роден град Пловдив.
– Когато се запознах с Вас, Ви пожелах да станете кардинал във Ватикана. Какъв е пътят до там?
– Убеден съм, че това не е мой път и няма как да стане. Ще стане този, който пожелае Бог. Да, кардинал – това е едно огромно достойнство, което Църквата дава. Те са първи помощници на Светия отец папата. Аз мисля, че най-добре е да бъдем едни редови кардинали и с нашите слабости, с нашите всекидневни усилия да се стараем да служим на хората.
– Отец Димитър, благодаря, че Ви познавам, че нашите срещи са празник за ума и за душата ми!
Специално интервю за „Тракийски свят“ на Ирина Кирилова със свещеник Димитър Димитров
Пловдив, февруари 2025 година
