Ирина Кирилова – журналистка
Днес много искам Христо Ботев да е жив. Бих се запознала с него и бих го попитала:
– Разкажи ми, как обикна Венета? Та тя имаше дете на пет годинки! – Как се пребори с вуйчо ѝ, как преодоля обществените клюки?
Той щеше да ме погледне с красивите си черни очи и да каже:
– Беше любов.
– А тогава защо остави тази любов и тръгна с дружината си, след като ти знаеше, че ще умреш?
– Обичах България! Обичах я, мечтаех да стъпна на земята ѝ и да помогна да си отидат поробителите от нея.
– Но ти нищо не успя да направиш. Твоите хора ли те предадоха, уплашени, неподготвени за такъв голям отпор, или черкезки куршум те достигна?
– Е, това никой не знае. Аз съм на оня свят, гледах как се оправдават след Освобождението, но куршумът други видяха от къде дойде.
– Сега, когато си горе, гледаш ли, че има паметници с твоя образ из цялата страна, че по села и градове има заря в твоя чест, че стоим прави на 2 юни посред обед, за да се поклоним пред паметта ти, за да почетем другите, загинали като теб?
– Гледам. Гледам от „Околчица“и се чудя толкова ли велик съм бил, та хората дори плачат за мен.
– Ти наистина ли не знаеш, че си ненадминат публицист, журналист, че твоите двадесет стихотворения са безсмъртни литературни творби, че хората са ги изпели в песни, че портретът ти е навсякъде, че са събрали съчиненията ти в томове и ги има във всяка българска библиотека? Не знаеш ли, че ти си единственият български поет, на когото един куплет стои в Сорбоната в Париж, изписан със златни букви? Ще ти го припомня:
Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен.
Гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен.
– Знам, аз всичко виждам отгоре. Но не ми харесват много неща в днешно време.
– О, нека не говорим за това! Защото нито има смел като тебе, нито има готов да умре за България като тебе, нито има поет като тебе, нито има личност като тебе.
– Някога бях беден, стихотворенията ми понякога пишех в кръчмите върху цигарени кутии и добре, че приятели са ги събирали, за да излязат после в онази първа книжка – моите и на Стамболов.
– Ти си красив, строен, с хубава коса, с черни огнени очи…Много момичета биха те харесали днес.
– Това може и да е така, но в сърцето ми завинаги остана Венета. Венета, децата Димитър и Иванка. Така ще е.
– Ако сега слезеш долу, какво би направил?
– Аз бях неустрашим. Ако днес съм такъв, ще трябва да започна от келявите, които за нищо не стават. Те или имат интереси, или са слабохарактерни, или са тъпи, а с тъп народ наникъде не се върви. И ми е много мъчно, че няма днес хора като мен – да се дадат курбан, за да живеят останалите по- добре.
– А какво има горе, там, където си ти?
– Горе са само достойните, онези, които не са живели за себе си, а за Родината. Горе има светлина, величие и горди хора. Горе има ореола на Господ.
– И ти си с него, Христо Ботьов! Ти си с ореол, затова те славим и пак ще падаме на колене във вечерни зари, ще стоим в тишина на 2 юни всяка година! А на Богоявление, тогава, когато си се родил, на този 6 януари 1848 година сигурно е изгряла една ярка звезда над България, защото ти си нашата звезда от тогава, та и до днес! Вечно ще е така! Защото ти написа още жив:
„Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.“
Ирина Кирилова
