Ирина Кирилова – журналистка
Той беше беден. Човек с увреждания, нямаше пари дори да си купи
картон, за да рисува. А рисуваше добре. И не само рисуваше, но и
съчиняваше стихове, пишеше пиеси за древното минало на Хисаря.
Казваше се Боян Илиев – един самотник, който може би в отдалечението
от хората скриваше вътрешната си същност, и там, в дълбините на
скритото се раждаше онова, което другите не виждаха. А той виждаше
надълбоко, не надалече, а на дълбоко. Сякаш вървеше по римските улици,
сякаш виждаше мъката в очите на поробените, сякаш вървеше из нивите и
лозята, за да запомни работливите ръце. И после всичко това се обличаше
в бои, за да станат картините му с истински мирис на човешко, на шарено,
на земно.
Майка му му казала, че когато се родил, при него дошли три орисници.
Едната предрекла, че ще рисува и ще пише. Другата – че ще може да се
занимава с техника, а третата го орисала винаги да бъде самотник.
Боян Илиев беше самотник, дори когато седеше с хора. Той беше
някъде другаде, в свой свят, може би в света на талантливите. Самотникът
Боян Илиев рисуваше нощем. Обичаше тишината, обичаше лунната
светлина, обичаше звездите и тогава всичко в картината си идваше на
място. От детските спомени се роди името на картината му с онова дърво
и онази българска поляна. От бялата пролет се роди чисто бялата му
картина „Бяла моя пролет“.
„Яйцето на Асклепий,“ „Трифон Зарезан“
„Вградената Елица“, „Танцът на русалките“ и още, още, се появяваха на
изложби в Хисаря, за да радват почитателите на изобразителното
изкуство. Намираха се хора да му помогнат. Едни му купуваха платно,
други му правиха рамките, трети му пренасяха картините до изложбената
зала. Добрите никога не свършват. Само трябва да имаш душа.
„Когато си сам, мислите са светли и се пренасяш в оня свят, който другите
го нямат и няма и да го имат, защото той се дава само на този, който може
да го вижда“ – каза веднъж пред мен Боян Илиев.
Беше написал два моноспектакъла – „Песента на Солвейг“ и „Майстор
Севт и белия град“. Но никой не обръщаше внимание на неговото
творчество, на дълбочината на образите, на изваждането на миналото на
светло. Смятаха го за особен, за скрит, за тайнствен. А той просто не беше
щастлив. Така го усещах аз. И как да е щастлив един човек, който е
различен от другите, но другите смятат различието му за недостатък?
– Той беше интелигентен човек, а родителите му, които ми бяха съседи,
бяха добри и етични хора. Помагал ми е, когато бях написала едно
стихотворение и с неговите допълнения то стана много по- хубаво.
Помагал ми е да декламирам художествено едно стихотворение на
Смирненски, когато бях ученичка и тогава много ми ръкопляскаха – ми
каза поетесата Юлия Вапцарова, която сега живее в София, има
издадени седем стихосбирки и е носител на орден „Кирил и Методий“.
– Аз бях запален по авиомоделизъм. Имаше кръжок по онова старо
време и аз с нетърпение чаках деня и часа, за да дойде ръководителят
на кръжока Боян Илиев. Той ни изписваше чертежи и части от София, за
да ги сглобяваме и бяхме толкова радостни, а той беше много добър с
нас – спомня си бившият кмет, бивш председател на Общинския съвет
и общински съветник – инж. Вълко Макавеев.
Боян имаше написани много стихове. Част от тях събра в малка
стихосбирка, която се намира в библиотеката на читалище “Иван Вазов“ в
Хисаря. Подари и на мен, защото идваше в студиото на радиото, за да
споделя творческите си идеи. „Любов и още нещо…“ – така се нарича
книжката със стихове и есета, а посвещението за мен е:
„На Ирина с много топлота и любов!“ 28 октомври 2009 година. В едно от стихотворенията
той поглежда напред и ето какво е родило творческото му мислене:
МОЯТ ГРОБ
Аз знам,
че пътеката
към моя гроб
ще обрасне в бурени.
И никой
не ще положи цветец
и сълза не ще отрони!
И само бурята
цветя ще къса
да кичи гроба.
Дъждът
ще рони своите чисти капки,
наместо подлите човешки сълзи.
Боян Илиев си отиде от този свят на 84 години. Никой от община Хисаря
не дойде да каже дума на благодарност за човека, който остави следи в
града с написаното и нарисуваното от него. Дойдоха пенсионерите,
водени от покойната вече Мария Главчева. Дали някой си спомни за
двете му пиеси „Ехо от вековете“ и „Тракия в пламъци“? Дали някой си
спомни за приноса му към културния живот на града? Май че хората много
бързо забравят и най- вече не гледат напред, където един ден на вратата
на всеки чука старостта.
Боян Илиев се е родил трудно и затова беше с увреждания. Дъщеря му
Даниела казва, че увреждането е неговото целуване от Бог. Затова тя пази
златните медали, получени на състезания по авиомоделизъм от държавни
първенства и най- вече един голям кораб, моделиран от него.
– За никакви пари и на никой няма да продам или дам картините му
„Нестинарката“ и „Гайдарджийка““ – казва тя и дълго разказва за
майката и бащата на Боян, произлезли от род, който е оставил следи в
Хисаря и в страната.
При нея е неговия Автопортрет и онази картина, подарена от Боян Илиев
на един фактор в града по времето на социализма, но върнат обратно,
когато човекът – фактор умрял. Е, колкото и да си важен, един ден
умираш. При нея са ръкописите, в които има стихове и недовършени
пиеси. Може би част от тях са се родили, когато е работил в Димитровград,
може би, когато един ден избягал от къщи и живял един месец в цигански
катун, може би в онези лунни нощи, в които Боян толкова обичаше да
рисува, а може би в онези дни, когато смъртта е надничала през
прозореца и е чакала да го загърне в черния плащ.
Може би… Ако нямаше този израз в нашия живот, колко неща биха
били различни! Би бил различен философския поглед на Боян Илиев към
света, би било различно отношението на обществото към него, би било
различно сърцето му, което не понасяше несправедливостта, би била
различна душата му, която плачеше сама.
Даниела е сигурна, че баща ѝ гледа всяка нейна стъпка и я направлява
отгоре. А той си остана човек от миналото, защото виждаше древните хора
на Хисаря, защото написа:
…Зариваха ме в земята – вървях. Бесиха ме – вървях.
Вървях, вървях във водата, вървях във въздуха.
В един момент се изморих и седнах да почина,
защото бях предаден.
Слънцето изкрещя:
„Върви, ти можеш, защото си човек!.
Автор: Ирина Кирилова
