Интервю на Ирина Кирилова с Таня Бойчева
Тя е съпруга на Илия Ангелов – певецът, който е написал повече от сто
песни и част от текстовете на тези песни ги пише Таня. Има издадени три
стихосбирки, участва в наши и в международни конкурси. Наградите ѝ от
Италия са от Анкона и от Лече. Участва в музикалните фестивали „Бургас и
морето“, „София пее“, „Златен кестен“…Последната ѝ стихосбирка се
нарича „Полет“. Дали тя не иска да се застоява на едно място и полетът е
нейният устрем нагоре и напред, ще разбера, след като разговарям с нея.
– Г-жо Бойчева, от стиховете, които прочетох, разбрах, че Вие сте
жена, която гледа сериозно на живота, не върви по ръба му. Това прави
човек, когато е видял и добро и лошо. Кое Ви направи такава, че да
устоявате на предизвикателствата, каквито и да са те?
– Да, както казахте, аз наистина гледам сериозно на живота, затова,
може би, той също гледа сериозно на мен и ми дава трудни задачи, като за
добър и сериозен ученик. Такъв е ТОЙ – учителят ЖИВОТ! Аз просто се
опитвам да не го разочаровам и да се справям с предизвикателствата му.
Боря се за „отличен”.
– Какво е за Вас поезията? Изкарвате на светло чувствата, които
бушуват във Вас, или са почивка и развлечение?
– По- скоро изкарвам на бял свят резултата от бушуващите в мен
чувства. В рими. Римите са музика. По- лесно достъпни за човешкото
възприятие. Затова е и много важно посланието на думите в едно
стихотворение. За мен поезията е един своеобразен оригинален начин за
въздействие върху когнитивните функции на човешкия мозък.
– Кога се раждат Вашите стихотворения? След голяма радост или
след тъжни дни?
– Мен лично повече ме провокира тъгата. Тогава изпитвам повече
необходимост да поровя в душата си, да поговоря със себе си, задавам си
много въпроси… Отговорите на тази риторика обикновено са в рими.
Всеки има свой начин на уединение. Това е моят начин. Затова и поезията
е едно много съкровено съпреживяване със самия себе си и е хубаво да се
споделя предимно с емпатични хора. Радостните емоции също ме
провокират да пиша и хубавото тук е, че такива стихове не са свързани с
прекалено разголване на душата и е много по – лесно да бъдат споделяни.
Всички знаем, че радостта се споделя по -лесно, докато преодоляването и
споделянето на мъката е твърде деликатно.
– Вие пишете стихове за песните на съпруга си. Кое се ражда по-
напред – музиката или думите?
– Музиката и думите са като ИН и ЯН. Всяка мелодия си иска точните
думи и всеки текст си чака своята мелодия. Ако това не се случи, песента
не остава във времето. Този синхрон между музика и текст помага
посланието на една песен да стигне до хората и може би това е формулата
за ХИТ. Щастлива съм, че съдбата ме срещна с Илия. С него се чувствам
като ИН с ЯН. Така се чувствам и в съвместното ни творчество. Не е тайна,
че Илия няма песен с нестойностен текст. Това, че моите текстове
провокират неговия доказан музикален талант, за мен е голямо
признание. А дали мелодията е първа или думите, е въпрос на ситуация.
Няма рецепта. Не е важно как се прави, важно е да стане добре. Важен е
крайният резултат.
– Чудесно е, че в едно от стихотворенията си Вие виждате хората
като плевели и като цветя. За съжаление, както пишете, и двете неща са на
една и съща земя. Мислили ли сте как можем да се отървем от плевелите?
Или те са необходимост, за да забелязваме красотата на земята?
– Да, както доброто и злото, черното и бялото, грозното и красивото,
всяко нещо в живота си има противоположен образ, но съществуват и
много нюанси около тези „абсолютни” противоположности. Със сигурност
бялото се откроява до черното и на базата на контраста се изграждат
много възприятия, но мисля, че магията е в нюансите. Нюансите са
предизвикателството. Има ги, за да открием, че нищо черно не е толкова
черно и нищо бяло не е толкова бяло, да се възползваме от палитрата с
възможности и да осъзнаем, че имаме избор да виждаме нещата по-
малко или повече черно- бели. В конкретното стихотворение, да, наистина
смятам, че така бихме оценили красотата повече, но по- скоро призивът
ми в него е да се замислим над тази безсмислена надпревара за власт и
пари, защото всички, „и плевели и цветя”, сме под едно небе и зависим от
благата на тази земя. А и всички имаме лимит на живот и би било хубаво
да го изживеем с повече радост.
– Кое Ви носи по- голяма радост – стихотворенията, които пишете,
или сцената, на която пеете дуети с Илия Ангелов?
– И в двата случая съм радостна, когато виждам грейнали лица
отсреща. Оценката на всеки творец я дава публиката. Ако си успял да
докоснеш сърцата на хората, значи си изпълнил мисията си. Защото
изкуството е мисия. Сцената с Илия е винаги по- трудното, но и по-
вълнуващото предизвикателство за мен. По много причини. Но… винаги
там, с него, се чувствам специална. И това го дължа на него.
Той изпълва цялата сцена и я споделя с мен мило, благородно вълнуващо…СПЕЦИАЛНО!
– Как се живее с Илия Ангелов – внимателно, кротко или с
компромиси, които държат едно семейство в равновесие?
– С Илия просто се живее! С него се чувствам жива. Не винаги по
ноти, но нещата се случват такива, каквито трябва да се случат. Защото сме
се срещнали по средата между черното и бялото и сигурно няма да ни
стигне времето да си споделяме наученото за житейските нюанси. И със
сигурност един живот няма да ни стигне, за да напиша текстове по всички
негови музикални темички, скрити в петолинието на неговите спомени.
Всеки път, когато погледна Илия, разбирам, че има смисъл да пиша.
– Няма по- красиво огледало от слепите очи на любовта – пишете
Вие. А ако един ден прогледнем?
– Ако един ден прогледнем…може да е късно, може да сме щастливи
или разочаровани…много неща „може”. Важно е чувството, докато сме
били заслепени от любов. Защото тогава ни е водило сърцето, а не
разумът. А който не знае как бие влюбеното сърце, нека чуе песента
„Влюбено сърце”, изпълнена от Илия Ангелов.
– Ще се вмъкна във Вашата професионална работа, за да надникна в
оня момент, когато разбирате, че с Ваша помощ един пациент е оправил
артикулацията си или езиковите нарушения… Как се чувствате тогава?
– Като получила „отличен” на изпит. Когато реших да уча логопедия,
не си давах сметка какво точно включва тази професия. Главно я избрах,
защото е близка до моята силна страна – думите. Но в последствие се
оказах в океан от предизвикателства. Научих много неща за човешкия
мозък и най- вече осъзнах колко важна е ролята на езика, на думите, на
звуковете… Открих и своето място в „пейзажа” и най- вече сглобих пъзела
от житейския си опит дотук. Получи се интересна картинка, от която си
направих следния извод: накъдето и да те отнесат бурите на живота,
винаги ще се връщаш към своето сакрално „АЗ”, докато не разбереш с
каква мисия си дошъл на този свят. Защото всеки идва със своята мисия. И
аз разбрах, че моята мисия е да помагам на хората чрез словото. Защото
това ме прави щастлива – всеки казан проблемен звук, всяка трудно казана
дума, всеки малък напредък в речта… всяка стъпка към успеха.
– Може ли да разкажете за най- фрапиращия случай в работата Ви
като логопед?
– Повечето случаи са трудно прогнозируеми. От голямо значение за
хода на всяка терапия са множество, дребни на пръв поглед, субективни
фактори. Един от тях е личният емоционален контакт с детето. Ако то не
прояви симпатия към мен, няма как да се случат нещата. А и няма как аз да
„демонстрирам” симпатия. Децата веднага усещат. Слава Богу, аз искрено
ги харесвам. Беше един от първите ми случаи. Момченце на четири
години, което не говореше изобщо. По време на първите четири
посещения то седеше на масичката и буташе безмълвно една количка през
цялото време. Използвах всевъзможни стимули, за да привлека
вниманието му и да провокирам някаква реч, но не се получаваше нищо.
Ужасно е чувството, че не можеш да се справиш, но още по- ужасно е
осъзнаването на последиците от една такава липса на човешки контакт.
Чувствах се безпомощно, но не се отказах. На петото посещение стана
чудо. Имах чувството, че малкият малчуган ме е тествал до сега. Той
прояви интерес за кратък диалог! Беше невероятно. Постепенно влязохме
в работен ритъм, като той демонстрираше особена привързаност към мен.
И така, нещата се случиха. Той проговори, а аз още не мога да повярвам,
че това се случи. Срещнах го скоро, вече ученик. Затича се към мен и ме
прегърна! Това се нарича щастие! Удовлетворението, че си помогнал.
Почувствах го като мое дете. Те, всички, са и мои деца! Защото вярвам, че
тази невидима емоционална връзка между нас, ще я има винаги.
– Равносметката ли Ви спаси от смъртта? Имам предвид
стихотворението, в което е следния куплет:
„Подадохме ѝ хляб и вино
да види колко сме добри.
Пък може и да се размине
и да реши да си върви”.
– От нея никой не се е спасил, но вярата в доброто, смирението и
чистата съвест, може би, ни помагат да изживеем живота си по-
пълноценно и спокойно, а не в страх от края.
– Любовта е чувство, което не всеки може да изпита. Трябва да
имаш душа, която улавя доброто и лошото и подход, за да поправиш
онова, което би ѝ попречило. Вие смятате, че тя е връзка на
противоположности, които обичащи се, остават неразбрани. Защо?
– Вие го казахте толкова добре! Любовта е наистина чувство за
привилегированите отгоре. Тези, които Бог е дарил с пъстра
емоционалност и богата душевност. Поне тази любов, за която се пише в
романите и която възпяват поетите. Понятието „любов” е едно от най –
тиражираните във всички времена. В името на любовта са извършвани
дори престъпления. Но… това е много обширна тема, затова аз бих се
ограничила в определението за любовта, използвайки понятието
„въпреки”, а не „ако”. В този ред на мисли, ако обичаме и се чувстваме
обичани, макар и неразбрани, значи сме от привилегированите.
– Харесвам сравнението Ви, че когато един мъж е сърдит, той е като
айсберг. Как го разтапяте – с топлина и нежност или с оттегляне?
– Предполагам, понякога с топлина и нежност, понякога с оттегляне…
Зависи за какво е сърдит! На мен лично не ми се налага, защото Илия не е
способен да стигне до такава точка на замръзване. Но най- правилният
отговор на този въпрос, всъщност, е скрит в нарисуваната от дъщеря ми
илюстрация към това стихотворение!
– Г-жо Бойчева, всеки говори за свободата, но повечето хора се
страхуват от свободата, защото тя значи отговорност. Вие каква
отговорност сте поела в живота?
– Човек е или отговорен, или безотговорен. Ако си отговорен, си
отговорен към всичко. Възпитаването в отговорност трябва да започва от
много ранна възраст, като от голямо значение, според мен, са и
правилните стъпки в този процес. Всички знаем, че несправедливото
отношение, особено в детска възраст, оставя най- много травми и
изкривявания в човешката психика. Затова много важно е човек да
израства и да се развива с ясни и справедливи правила. Затова, може би,
аз съм избрала отговорността преди всичко да бъда справедлива към и
пред себе си. Защото, смятам, от тук се започва с изграждането на
правилна преценка. Така ще бъдеш справедлив и към другите.
– Срещали ли сте дявола в образ на ангел, или това е само
художествена измислица?
– Зад всяка художествена измислица винаги се крие една евентуална
истина. Не вярвам, че има човек, който не се е срещал с дявола в ангелски
образ. По- важно е колко от хората успяват да се „спасят” от тази сладка
заблуда и да поемат по праведния път. Дяволи и дяволици дебнат
отвсякъде. Изкушението е част от нашето духовното израстване.
– Кой е за Вас ангелът, който Ви пази и Ви направлява в правия път?
– Имам си Илия. С него се чувствам в безопасност. А от мен самата ме
пази моята съвест. Старая се да се придържам към мотото: „Не
причинявай на другите това, което не искаш да бъде причинено на теб!” А
ако се случи съвестта ми да заспи, знам, че Бог ме обича!
– Ще предложа на нашите читатели да си създадат впечатление за
Вас от едно Ваше стихотворение:
ОГЛЕДАЛО
Поглеждам се във всяко огледало,
оглеждам се във всеки две очи
и все по-трудно с времето познавам
чертите си, познати отпреди.
Навярно, нищо по-нормално
в живота не се случва от това,
да се променяш бавно, огледално
със всичките следи на възрастта!
Но, някак си, обзема ме тревога…
Поглеждам тайно в твоите очи,
оглеждам се отново и отново
и вярвам, че сърцето не греши.
Във твоите очи се виждам млада
и всеки грам тревога се топи.
През призмата на женското начало
пречупеното его в мен мълчи.
Навярно, някой ден ще кажа
на своя син и свойта дъщеря,
че няма по-красиво огледало
от слепите очи на любовта.
– Благодаря Ви! Желая Ви здраве, хармония и хубави
стихотворения!
Ирина Кирилова с Таня Бойчева за „Тракийски Свят”
