Интервю на Лора Филипова с Росица Спиридонова
Родена в град Червен бряг и завършила основно училище в град Мадан,
след което завършва Медицинския колеж, а след това Пловдивския
университет, пред мен стои жена, която на пръв поглед прилича на току що
прибрала се от работа дама. Тя е Росица Спиридонова – позната на
обществеността със своите картини и поезия, както и като част от
редакцията на местния вестник „Хисарска заря“(Хисаря; 1967-1990г.).
Хисарчани я срещат всеки ден. Тя твори в своето малко ателие, сгушено
между две улици, през които много хора минават от там всеки ден.
Посреща ме точно в него. То е запълнено с безупречно измайсторени
картини.
– Госпожо Спиридонова, градът Ви познава като поетеса и като
художничка. Имате една издадена книга- „Нелогични
съвършенства“. Самата Вие споменахте, че следва издаването на
още една. Какво ще бъде нейното заглавие и поезия ли ще бъде?
– Все още не съм мислила, но най-вероятно ще е нещо, свързано с
живота, с неговата преходност и това, че ние хората не осъзнаваме
колко кратък е този живот и колко добро трябва да направим, за да
сме живели не напразно. Да, поезия ще бъде.
– В първата Ви книга са намерили място над петдесет
стихотворения. Семейството ви са Ви мотивирали за
написването ѝ, а за втората от къде дойде импулсът?
– Намираха ги навсякъде, тук някъде мушнато нещо, там някъде
изпада нещо и ми викат: „Абе, майко, защо не ги събереш на едно
място, поне и ние да ги прочетем?“. Има много непубликувани
творби още от първата книга. Малко се колебаех кое да влезе и кое
не, но сега се оказа, че има добри творби, които не са влезли в
книгата. Понеже продължавам от време на време някакъв импулс да
поддържам, пиша и те взеха, че се събраха пак много, може би
около сто. Реших пак да бъде под формата на книжка, тъй като
много ме критикуват. Изливам себе си и след като отмине, не търча
да коментирам колко е хубаво и как трябва да се публикува. Даже не
съм пращала. Нямам такава нагласа.
– „Нелогични съвършенства“ са илюстрирани с Ваши картини.
Това ме кара с учудване да Ви запитам кога картината се
превръща в поезия и кога поезията в картина?
– Не е толкова сложно, картините са ми в главата. Аз съм много
наблюдателна и когато видя нещо, то се запечатва в главата ми. Идва
време, когато изплува. Събуждам се някои сутрини с две картини в главата
и то в определен колорит. Спомням си един ден сънувах две картини,
станах и ги нарисувах. След време на една изложба в село Старосел по
време на селищните празници, на всички, които можехме да правим
нещо, ни предоставиха по една шатра, там бяха и тези две картини. Дойде
една англичанка и ми каза, че ги иска точно тях двете. Значи не напразно съм ги
сънувала. Все си мисля, че нещата в живота се случват ненапразно, има
причина и не се случват току-така.
– Споменавате, че пишете и рисувате с еднакво удоволствие, но за
рисуването говорите по-задълбочено, като самата Вие го
определяте като вътрешна потребност, която Ви успокоява и
зарежда. Какво прави за Вас писането и колко често отделяте
времето си за него?
– Правя ли нещо с ръцете си, значи съм добре. Докато не изкарам
нещо от ръцете си, не се чувствам добре. Плетка ли ще бъде,
картина, преди шиех. Винаги съм правила нещо с ръцете си.
Писането ми е инцидентно. Идва някакъв момент, някаква мисъл ми
минава през ума, сядам и го написвам. След това, ако трябва се
връщам отново, за да видя дали е това, което искам, оправям го или
го изхвърлям. Но мисълта трябва да ми се избистри.
Имам едно стихотворение, което написах на един дъх. Станах около
три часа през нощта и го написах. След това си легнах. Оказа се, че до ден
днешен на това стихотворение не му е променена и една буква. Така се
получава някой път- изведнъж става нещо хубаво.
– Изкуството е във Вас в неговите различни форми.
– Ние сме от този тип хора изглежда, които трябва да изработят нещо
със своите ръце. Баща ми беше с ниско образование, но правеше картини от
счукана руда, понякога намираше интересни камъни, той си счукваше и
правеше неговото изкуство. Но картините ги откраднаха, тъй като бяха
окачени на входа на блока по стълбите, за да могат да се любуват всички.
Последната една аз я прибрах.
– Когато денят Ви не е минал достатъчно добре, към четката ли
протягате ръка или към писалката?
– Като нямам време да дойда тук и съм обременена с домашните
истории, които са много досадни и губят адски много време, тогава
отивам и лягам, опитвам се да напиша нещо или пък чета. Тук в
ателието ми имаше една врата, през която влизах направо вкъщи.
Сега я няма- затворих я.
– Госпожо Спиридонова, имате стотици картини с разнообразни
имена, като вдъхновението Ви е в природата и в женската сила.
Кое Ви накара да се обръщате към природата, пресъздавайки я с
цветове? От самата нея ли са те?
– Да, определено! Аз и до днес, толкова години съм в Хисаря, когато се
прибирам от Пловдив и преди Черничево открития пейзаж влиза
навътре в мен и усещам нещо много хубаво. Разхождам се покрай
крепостната стена и я гледам с едно удивление. Приемам природата не
като даденост, ние просто не сме я заслужили тази природа. Ние хората
сме много лоши, не мислим, че тя е живо същество. Имам картина, което
се казва „Нейно величество-Природата“. В нея има всички сезони.
Женската сила е силата на народа. Аз лично съм силна жена, защото когато
ме сполети някаква беда, аз не охкам, а търся начин, по който да изляза от
ситуацията. Аз съм продуктивна, защото правя нещо, което не се яде.
Рисувайки, се спасявам от битието.
– Всеки цвят има своята красота, но Вие как подбирате цветовете
си и как ги разбирате?
– Аз изглежда си имам любими цветове. Те не са фрапантни, повечето са
Цветовете, дадени от природата, която е около мен. Не знам как ги
подбирам, мисля, че имам добър усет, избирам ги така, че да не се бият
върху платното. Търся хармонията. Тази картина, например, е по-
фрапантна, тя е един спомен от Париж. Имам изложба с парижки картини,
но с тази картина исках да създам сборно усещане за този град. Той е
шарен.
– България не е ли шарена?
– Шарена е по друг начин. Там е много кичозно, поне според мен.
Златното е прекалено, направо ти се навира в очите.
– Какво гледате в големите градове?
– Архитектурата, тя много ме вълнува.
– Коя архитектура Ви допада най-много?
– Красивата, онази, която има свое лице.
– Госпожо Спиридонова, на честването на двадесетия рожден ден
на литературен клуб „Извор“ споменахте за предстоящата Ви
изложба в град Казанлък през август тази година. Разкажете
малко за нея и колко време Ви отне подготовката?
– На 13 август ще бъде. Две седмици ще бъда там. Аз съм готова
отдавна. Ще представя 60 картини, ще напълня залата доволно. Избрала
съм това, което ми харесва повече. Прецизна съм към себе си и искам да
се представя добре, показвайки едни от най-добрите ми картини.
– Къде в страната и по света има закупени Ваши картини?
– В Китай има една, в Нова Зеландия две, в Русия около седем и на други
места. Един руснак идваше и вземаше непрекъснато от мен, но тази
година не посмя. Беше при мен и разгледа, но миналите години все се
пазареше. Доста картини ми е смъкнал от стената за нищо пари, но тогава
нямаше и на какво да рисувам дето се казва. Рисувала съм дори и върху
фазер някога. Сега си купувам по 10 – 20 платна, спокойна съм и рисувам
по две – три картини наведнъж.
– Кое Ви накара да подарите на вицепрезидента на Българя Ваша
картина, когато тя беше в Хисаря в деня на откриването на
празниците на града в 2024 година?
– Усещането за човека. Годишно подарявам много картини, това ми е
навик.
– Какво Ви кара да подарявате?
– Усещам нещо истинско в тях. Обикновени хора, които не са
„надувковци“. Подарих на семейство от Варна, на ветеринарния лекар, на
майстора и на много други хора. Те ще си спомнят за мен и ще ме
споменават. Оставят нещо след себе си.
– Как виждате развитието на изкуството в България и какво
трябва да се промени?
– Аз съм много малка, за да си представя как ще се развие. Но мисля, че
хората трябва да имат повече лично време, за да могат да погледнат на
другите неща, различни от изхранването и да погледнат с други очи.
Нашият народ е много талантлив. Аз смятам, че ние сме богопомазани и
може би затова се стремят да ни притиснат в калта.
– Хората, които се изразяват чрез изкуство, често в днешно време
се оказват различни. Как бихте описали Вашата уникалност сред
останалите художници? Научих, че сте обожавали Златьо
Бояджиев.
– Не смятам че съм уникална, защото има много добри художници и аз
самата се удивявам на много неща. Да гледам хубави картини ми е голямо
удоволствие. Моя роднина навремето си купуваше картини от нашите
златни художници. Гледах ги и настръхвах. Започнах да рисувам и аз.
Обожавам го и покрай него открих много творци, всеки от които има нещо
много интересно. Има един художник- Александър Асенов. Харесвам го
много, защото съчетанието на цветовете му е прекрасно. Но не всичко
харесвам, измениха се моите критерии, но не съжалявам. Харесвам много
творци.
– Къде е мястото на изобразителното изкуство в училището? Може
ли то да превъзпитава?
– Занемариха го в училищата, а децата са много талантливи. Трябва
да имат възможност да се изразяват чрез своята духовност. Може да
превъзпитава. Човек се научава да вижда красотата. Когато виждаш
красотата, не можеш да бъдеш такъв глупак и безумник да хвърляш
боклуци по земята. Научаваш да бъдеш нещо по-хубаво, да пазиш, обичаш
и създаваш, а не да рушиш.
– Поезията може ли да помогне хората да станат по добри?
– Разбира се! Човек твори или когато е много тъжен, или е радостен. И
двете са много човешки чувства и те правят по-добър.
– Вие кога творите най-много?
– Аз творя нощем, когато няма никого и може би когато тъмнината,
спокойствието и тишината са около мен.
– Благодаря Ви много за отделеното време, г-жо Спиридонова!
Желая успех на изложбата в Казанлък и на бъдещата Ви втора
стихосбирка и Ви честитя плакета, който получихте от община Хисаря за
приноса Ви към изобразителното изкуство!
– Благодаря и аз и до скоро!
Лора Филипова – стажантка за Тракийски Свят
