Репортаж
Жорж Трак пред Ирина Кирилова
Гостувам в „ТРАКАРТ ПАРК – Център за съвременно изкуство“- Пловдив,
ново културно пространство, което се намира на „Асеновградско шосе“, в
близост до аерогара Пловдив. Домакинът на това забележително място е
художникът и скулптор Жорж Трак, д-р на икономическите науки.
Идеята на Тракарт парк е създаването на един организъм с културна
цел и мисия. Жорж Трак сътворява идеята си така, че всеки, който идва
тук, да преживее нещо различно от останалите публични културни
пространства.
– Тук има синтез на изкуства, които се развиват в кръгове, в спирали,
нещо, което е характерно в моето изкуство – започва Жорж Трак. – Всичко
това е естетизирано и балансирано по такъв начин, че да може да се усеща
създаването на едно ново пространство.
– Подредените картини Ваши ли са?
– Да, всички картини, скулптури, експонати са мои, които съм донесъл
от Иран, от Китай, от Германия, картини, които са ми подарък или
закупени от изложби. За мен изкуството е документ на времето, защото е
от автори, които са съпреживели определен исторически период на възход
и на падения, на войни, на възраждане, отразено във времето. За мен
времето е човешка измислица.
– Но ние сме във времето и пространството! И времето отминава, а
ние с Вас стоим тук в пространството.
– Времето няма никакво значение за космоса и за света, то има
значение единствено само за нас. Чрез времето ние отбелязваме нашето
присъствие на този свят.
– Спираме пред каменните стени, където виждам мозайки в рамки –
копия от Вила „Армира“- Ивайловград.
– Това са музейни копия и са изпълнени така, както изглеждат във
Вила „Армира“. А сега погледнете към купола, който е интересна
заигравка на светлина, на пространство, завити черно- бели спирали!
– Защо обичате толкова много спиралите?
– Животът ни е едно спираловидно развитие. Енергията винаги около
нас се движи във формата на спирала. Или върви нагоре, или пада надолу.
С движението ѝ нагоре, ние повдигаме вибрационните си нива, а с
падането си надолу, ние пък унищожаваме вибрационните си нива. В
целия този диапазон нагоре – надолу, ние съществуваме и общуваме
помежду си, по- скоро като енергии, отколкото всичко останало, защото и
думата, и цвета и музиката е енергия.
– Е, да! Но по- добре би било да вървим нагоре по прав път.
– Мечтата на всеки духовен човек е да върви нагоре, материята иска
надолу. Общо взето в тази непрекъсната борба между дух и материя, явно
всеки един за себе си успява да намери баланса къде точно е неговото
вибрационно ниво. В зависимост от това ниво ние се обичаме или се
мразим, воюваме или сме заедно.
– Това ли е целта на изкуството?
– Точно това е. Да предаде емоционалното състояние на автора в
определен период от деня, годината, века.
– Сега поглеждаме към този изключително красив килим на стената!
– Наричам го килимчето на Шехерезада и то е изключително
постижение на декоративното изкуство, защото това, за което си
говорихме, е постигнато по един съвършен начин. Въздействието на цвета,
ритъма и формата е такъв, че ако го гледаш десетина минути, ти ще се
пречистиш енергийно. Защото съчетанието на цвят, ритъм и форма в него
е съвършено. Целта му е да пречисти твоето вибрационно ниво по начина,
по който само цвета, ритъма и формата може да направи. Явно, както у нас
един булченски чеиз е правен десетки години, така в това килимче е
втъкана чувствителността, посланията и емоцията на хора, които са били
изпълнени със стремеж за духовно съвършенство.
– Виждам един кръг от мозайка, изработен от Вас.
– Това е един цикъл, направен от седемнадесет кръгли мозаични
дискове.
– Какъв е символа?
– Всеки един от тези дискове е послание и е израз на определено
състояние, в което съм провокиран да бъда. Ето, мъжката фигура е
мозаична живопис, а женската се намира в Солун. Подарих я на мой
приятел. Тази мозайка се нарича „Стремеж към проникване“. С нея бях
участник на световния конгрес „Мозайката в модерната архитектура“ в
Камакура – Япония. Тя символизира моето желание да проникна от един
материал в друг, от една форма в друга, от едно време в друго време. Това
е изобразителният момент на всичко, което ме е водило през тези 30 – 40
години творчество.
– Кога се раждат идеите Ви?
– Всеки ден, всеки миг. Съществува нещо около тебе, ти си го улавяш
със своята сензитивност и го развиваш. Идва като идея, тази идея добива
цвят, форма и ново решение и започваш да си го осъществяваш. Някои
неща стават бързо и веднага, други им трябва доста време, често пъти –
десетилетие. Такъв е проектът „Тракарт парк“. Аз го съграждам години и
може би ще продължа да го правя още десетилетия, ако Бог ми даде сили.
– Доста амбициозен проект!
– Да, ще се развие на площ от 15 дка, като във вътрешни пространства
са представени сборна колекция в голямата изложбена зала, зала „Проф.
Иван Кирков“ с работи на художника, творчески ателиета, и външни
експозиционни площи, в които ще има скулптури, алеи…
– Вие никога ли няма да се откажете от твърдението, че траките са в
основата на онова, което се намира в нашата земя?
– Като се обърне човек към пластовете на историята, той опира винаги
до тракийската култура, факти, традиции, вярвания, слово…Всичко това е
навсякъде. Напоследък се вижда, че 60% генетичният ни материал е
тракийски. Повечето от сведенията ние получаваме от чужди източници.
Оказа се, че другите знаят повече за нас, отколкото ние за себе си и това е
повод за тревога. Аз съм научавал неща за траките в Испания, за които тук
никой учен не е стигал до тях. Достатъчно е да минете на географската
ширина, на която ние живеем – от Португалия до Япония и навсякъде като
червена нишка вие ще видите по един или друг начин тракийското,
реципрочно българското влияние, което сме оказали на света.
– Сега се намираме пред „Молитвата на Пилигрим“, донесена от
Германия.
– При мен така си идват нещата по някаква особена причина. Тази
работа е на старо-немски и в нея, когато пилигримите вървят по пътищата
и трябва някъде да пренощуват, произнасят тази молитва.
– Виждам една много интересна керамика – три дървета, създадени
по оригинален начин.
– Това е по рисунка на Салвадор Дали. Тези три дървета са три фигури
и на средната в главата има гнездо.
– Сега сме пред музикалната палитра.
– В нея се намира тази лира, а над нея е музикалният инструмент на
Айваза, един пловдивски зевзек, който свиреше на този цинбал.
– Вие организирате тук в „ТРАКАРТ ПАРК – Център за съвременно
изкуство“ симпозиуми, пленери и конференции. Повече за тях!
– Да, при нас вече са се провели няколко такива симпозиуми, в които
се срещат изявени български художници, работят тук и после представяме
в изложби техните произведения. Предстоят до края на годината още два
симпозиума. Единият ще бъде с млади художници, които са завършили
Художествената академия в София. Темата е много интересна: „Акварелът
в различните му съвременни интерпретации“. След това ще ми гостуват
италианци и австрийци, които ще посрещна на 10 октомври и ще работят
съвместно с българските художници.
– Продължаваме обиколката и стигам пред нещо, което направо ме
поразява.
– Това, което виждате, е един оригинал от 1028 година. Така е
изглеждала първата столица на Китай – Сиан и е една панорамна графика
на живота на тоя град по това време. Виждаме стотици малки фигури,
всеки един прави нещо, пазарищата, колите, мостовете, корабите…
– Как е изработено това произведение на изкуството с такава
прецизност?
– Това е уникално произведение на изкуството, не само заради
перфектната си направа, а и затова, че е един документ на времето.
– Как го донесохте тук?
– Два пъти съм ходил до Сиан и два пъти съм имал удоволствието да
се върна с интересни спомени от там. Изкуството няма граници и е важно
да бъде експонирано за достъп до публика.
– Това е страхотно. Не съм си представяла, че може да има такава
веща ръка по онова време. Да погледнем към външната стена на
галерията!
– Външната стена на галерията е копие на мозайката, която е в зала
„Ирене“ – това е бившият Културен център „Тракарт“ в подлез
„Археологически.“ Тя е най-старата мозайка в Пловдив и там е посланието
„Добре дошли и щастливо пребиваване с мир“. Аз исках това послание да
го пренеса в „Тракарт парк“, където целта е именно със средствата на
изкуството да бъде провокиран всеки един, който посети това
пространство. Има голяма изложбена зала, тук е и рояла на „Тракарт“, има
възможност за концерти, за изложби, срещи. Тук е пространство за
изкуство, колекционирано във времето и вълнувало ме. То ме е възпитало,
и аз съм продължил в този исторически период да рисувам, свързан е и
със света на моите приятели, семейство, обкръжение, близки, с които съм
живял, рисувал, съществувал.
– Спираме пред картината Ви „В търсене на убежището“.
– Като застанеш пред картината, това е твоята сянка, което напомня,
че човек търси убежището си преди и след съществуването си.
– Не е ли малко страшничко там, накрая? Много тясно ми се вижда. Аз
мисля, че когато отидем горе ще е по- широко.
– Е…
– Виждам още Ваши творби!
– Да, част от тях съм рисувал в Академията и преди Академията, тук е
дипломната ми работа, подарените и закупени от мен картини. Общо
взето моят свят е тук. На мен ми е приятно да съм с тези спомени на
времето, защото изкуството е документ на времето.
Още много си говорихме с Жорж Трак. За времето и отражението му в
изкуството, за хората, оставили следи в душата му, за духа и материята, за
работоспособността. Вървяхме от зала в зала, слушах за същност и
надграждане, за минало, настояще и бъдеще, което е в основата на целия
му живот. Гледах картини на известни български художници, на известни
автори на скулптури… С едно изречение: Бях в „Тракарт парк и изживях
ден на хармония и красота.
Още какво стана, ще научите в следващия репортаж.
Следва
Ирина Кирилова специално за „Тракийски Свят“
