Ирина Кирилова – журналистка
Той беше свят човек. Той беше хубав, той беше смел, той беше устремен към едно бъдеще, което другите не виждаха.
Турците го смятаха за най- големия враг на империята, защото искаше да събори една система, защото искаше България да стане самостоятелна, демократична страна, но не изолирана от другите европейски държави.
Той беше надминал във възгледите си своите сънародници и беше решил, че животът му е даден, за да спечели от неговата смърт цял един народ.
Васил Иванов Кунчев. Левски, който пееше гладен в една воденица с Христо Ботев.
Левски, който пееше в църквата в Карлово и в Дъбене и омайваше присъстващите с вълшебния си глас. Левски, който учеше децата да пишат българските буквички. Левски, на който пръв в главата дойде мисълта да основе тайни революционни комитети, в които верни
хора да подготвят едно всенародно въстание.
Левски не доживя това въстание. А можеше да не бъде заловен, защото беше предупреден да не тръгва за Ловеч. Но той тръгна, за да вземе архива на комитета. Тръгна и от там започна неговото безсмъртие.
Погледнете годините на раждането и на обесването му!
Роден 1837, обесен в 1873. Две обърнати последни цифри. Събрани, те означават край
на нещо, начало на нещо ново. Краят беше, че българинът спря да се страхува и започна да мисли, че е възможно пет вековното робство да свърши. Краят беше, че една империя беше разтърсена и светът погледна към един поробен народ. Началото беше в надеждата, че денят на Освобождението ще дойде. Защото почвата беше не само подготвена, а и засята с думите на Левски, със стратегията на Левски, с устава на Левски, с тайните комитети, създадени от Левски.
Днес него го няма. Има само името му, което носят училища, читалища, детски градини, спортни зали, села, гари, градове. Има само българи, които по целия свят днес поднасят цветя пред неговите портрети и паметници. Има една държава, която все пак един ден ще стане онази република, за която Левски копнееше – чиста, свята, демократична, с усмихнати хора, които живеят заедно и вървят по една пътека нагоре към възход и величие. Ще дойде този ден. Защото Левски ни гледа отгоре и по светлината, която идва от неговата звезда, идва онова, което той искаше – свобода на мисленето, смелост в действията и вяра в бъдещето.
18 юли. Денят на рождението на най- великия българин. Да се поклоним на Васил Иванов Кунчев, който остави името си безсмъртно, за да се гордеем, докато има българи по света!
Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
МОЯТ ЛЕВСКИ
Помня как го нарисувах за първи път, нямах и десет години. Имах поръчение от организацията на чавдарчетата да направя табло за годишнината от обесването му. Обичайното беше да вземеш един цял голям бял полукартон – кадастрон и да налепиш изрязани картинки, после
да напишеш надписи с червена боя.
Аз пък го нарисувах. Вдъхнови ме картината на Димитър Гюдженов в учебника по история на брат ми. Само че моят Левски те гледаше право в очите. С онези негови сиви очи “сиви, много сиви”, както гълчеше Али Чауш- заптието във Вазовата творба. Та моят Левски се беше изправил гордо под бесилото и гледаше право напред към теб и към бъдещето.
Заобиколен от цигани-палачи, турски заптиета и паши и един български поп. Не разбрах как стана толкова добре този негов поглед, отвътре ми дойде и стана. Откъдето и да погледнеш, Левски все в тебе гледа. Иначе детска рисунка, къде има перспектива, къде няма, но погледът на Левски кърти.
Занесох кадастрона с рисунката в училище. Часът вече беше започнал, когато влязох с кадастрона. Всички седяха притихнали. Като разгърнах кадастрона, се разнесе приглушен шепот. Погледът на Левски обходи цялата класна стая. Някак си изведнъж оживя, престана да бъде препечатваното безброй пъти копие, стана истински.
Така го усетих, така го видях. Съучениците ми също го усетиха. Таблото – картина намери място в стаята. А бяхме шарен клас – турци, гърци, арменци… Но Левски си е Левски за всички. Защото е герой, защото е загинал за свободата на всички. За “чиста и свята република”.
След няколко години направихме и пиеса: Левски пред съда. Този път по Ангел Каралийчев. Пенко беше Левски. Заради сивите очи, естествено.
Румбата – хаджи Иванчо хаджи Пенчович, моя милост – Махмуд Мазхар паша. Момчетата го взеха на сериозно и много се стараха. И Пенко наистина стана Левски. С неповторима ирония отвърна на пашата, когато го попита:
“Защо имаш толкова много имена?” – “За разнообразие.” Цял клас падна да се смее.
Левски е имал куража да се смее пред смъртта. И Ботев го отбелязва:
“Приятелят ми Левски е нечут характер. Дърво и камък се пукат от студ, а той пее и все весел.”
После дойде “възродителният процес”. Комунистическият режим реши да смени насила имената на българските турци. Седи д-р Изетова у нас на гости и плаче как са я унизили в Районното управление на МВР, как са я направили д-р Златарска. Защото знае, че само пред родителите ми може да си излее мъката. А баща ми възмутен говори за Левски как е искал
чиста и свята република за всички – българи, турци и как комунистите се кичат с Левски, а какво правят?
Минаха години, отидох отново в къщата на Левски в Карлово, този път с децата. Синът ми Сашо сякаш получи криле. Толкова беше възторжен, толкова внимателно разглеждаше всичко. Тръгна си с портрета му и с няколко сувенира за приятелите си в Европейското училище в Брюксел – да им разказва и показва Апостола.
Жив е той, жив е!
Кирил Николов
