България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за унищожението на цял един народ и неговата държава, със съдействието на самия този народ и неговите основни институции – Парламент, Президентство, министерства, които заработват в един момент по чужда програма…
105 години от рождението на Николай Хайтов 22 години, откакто приключи земният му път
Автор Любка Захариева
ГЕНЕРАЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ И ПИСАТЕЛИТЕ. ЗИМАТА НА ГОЛЯМОТО ПРЕДАТЕЛСТВО
„С него можеш да имаш различия, но има една тясна пътечка, на която ако се срещнете, не можете да се разминете
безучастно…”/Симеон Султанов/. Ние се срещнахме на тази пътечка.
Така започва книгата ми „Николай Хайтов – срещи и разговори, анализи, писма” в третото си, последно и окончателно издание от 2020 година.
Харесвам тази мисъл-оценка на Симеон Султанов, защото е много точна за Хайтов и защото ми дава отговор за моята невъзможност и след толкова години да не съм безучастна към всичко, отнасящо се до него като човек и
писател.
Още когато пишех първия вариант на тази моя книга за Николай Хайтов, бях наясно, че има едни страници, много важни, които обаче ще пораждат въпроси, вероятно ще интригуват, но ще оставят неяснота. Това не беше нарочно, някакъв неуместен писателски трик, а една неяснота за самата мен – неяснота за ония събития, за онова време, за което пишех, и за това, какво се случи тогава с Николай Хайтов. Очаквах въпроси и ги получих, получавам ги и до днес. Представете си, очаквах и някои от „посветените” да ми каже нещо, макар и мъничко, заради което изпратих книгата на такива, според моето предположение, хора – бяха само неколцина, всичките „отговориха” с мълчание. Аз, разбира се, не спрях да разсъждавам по тоя въпрос и да търся отговори, някакви достоверни свидетелства. Беше важно най-вече за самата мен, но и за най-добрите ми читатели, вживели се в написаното в тази моя книга. И най-вече, съзнавах и съзнавам и днес, колко важно е то да се изясни заради СБП и самия Николай Хайтов. И да се знае от хората!…
Преди да споделя до какво успях да достигна в това мое търсене, искам да припомня този текст от третото, последно издание на книгата ми за Хайтов – страница 201 и следващите:
И ТАКА – ДО САМИЯ КРАЙ НА 1995 година, когато се виждаше краят на този наистина необходим първи председателски мандат, който вече бе набрал почти инфарктна динамика с острастените и безконечни съдебни саги и спорове между Съюза и Сдружението. И когато във въздуха се долавяха наближаващите тревожни и
съдбоносни за България събития, а вътре в самия Съюз на писателите се зараждаше разслоение и оформяща се опозиция на Хайтов.
В края на тази 1995-та ние с него многократно разговаряхме и правехме планове за продължаване на общата ни работа по литературната му анкета, издаването на дневниците, довършването най-напред на неколкото негови почти готови пътеписни книги /на първо място есеистичните микропътеписи „Край село” и „Мексикански записки”, после книгата „По Света”/, а след това искаше да се посвети на биографичната си повест „През сито и
решето”. Той нямаше никакво колебание по този въпрос – че приключва дългът му към писателската организация. Нещо повече – проявяваше едно напълно видимо нетърпение това време да дойде по-скоро. Затова действията му през втората половина на 1996-та бяха пълна изненада за мен, алогични спрямо всичките му намерения и цялото му поведение от края на предходната година, та и от началото на първия месец на 1996-та. Когато му припомнях това, гледаше ме с празен поглед и мълчеше. Тази ирационална промяна у него настъпи след едни негови три пътувания в чужбина като член от няколко напълно различни делегации с напълно различни цели. Те се състояваха една след друга с много кратки интервали помежду си, та ние почти не успявахме да се видим помежду тях и да поговорим повече и по-спокойно.
Първата бе най-необяснимата за мен – в смисъл какво правеше Хайтов в нея. Доколкото си спомням /може да се провери в пресата/ участваха трима души: Жан Виденов, Хайтов и един трети човек, бе до Русия във връзка с газовия проблем и „Топ енерджи”, както и с някои други въпроси от отношенията на България с Русия, но не литературни и културни. Тя бе през януари. След завръщането си у Хайтов се появи непозната до тогава силно долавяща се враждебност към Виденов. После имаше едно пътуване до Виена, културна делегация в „Дом Витгенщайн”, преди или след 3 март, а после Хайтов пътува до Измир, Турция за Панаир на книгата. След трите пътувания той се разболя, по-точно – получи тежка и продължителна бъбречна криза. Когато след пребиваване и в болницата в Лозенец я преодоля, замина за Яврово. Може да се каже, че от началото на м.януари чак до юни аз не можех да го видя за повече от минути и общуването ни се свеждаше до тях и няколко телефонни разговори. И не
че само с мен не се виждаше. В интервалите между тези три пътувания той почти не се появяваше в Съюза. А когато през юни започна обичайното му пребиваване на „Ангел Кънчев” 5 – това бе неузнаваем човек! Той бе толкова променен, че започнах да се питам същият ли човек е; това не се бе случвало през всичките години назад от познанството ни, имах чувството, че този човек е подменен. И – той се държеше така, и разговаряше така, сякаш изобщо не помнеше разговорите и плановете ни от края на изминалата година и началото на настоящата. Беше се появила и една никога до тогава несъществуваща враждебност към мен – зад гърба ни стояха повече от 15 години сърдечна връзка и пълно разбирателство.
Знам, че с тия си твърдения – както и с мнението ми за неговата левкемия – рискувам не просто да не ме вземат на сериозно мнозина, дори всички, но и да сметнат, че са израз на моя параноя и психична разклатеност. Това обаче бе реалност – нещо се случи с Хайтов през времето на тези три пътувания. Опитвала съм да говоря по този въпрос
с няколко души, близки до Хайтов и СБП, но насреща си получавах гробовно мълчание. Като мисля и пиша за това, идва ми на ум един откъс от твърде зловещ текст, който се приписва на Алън Дълес, известният директор на ЦРУ: „Ще свърши войната, всичко някак си ще улегне, ще се утаи и уреди. И ние ще хвърлим всички сили, всичкото си злато, цялата материална сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората…! Човешкият мозък, съзнанието са приспособени към промяна… Малцина, много малко хора ще се досещат и ще разбират какво става… Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение…Ето това ще направим ние!”.
Това е казано към 50-те години на миналия век, а знаем какъв е напредъкът днес в тази област!…
/Преди да продължа към текста от книгата ми за Николай Хайтов, тук искам да поясня. Разбира се, че не смятам и не съм имала предвид, че казаното от Алън Дълес преди толкова години директно се отнася към събитията, за които съм писала и сега продължавам да пиша. Цитирала съм го, защото става дума за зловещо „революционно” досещане: може да се влияе върху човешкия мозък и съзнанието! През следващите десетилетия в Щатите започва да се работи и експериментира това – върху отделни хора, върху групи от хора и с масови социални експерименти.
Както Алън Дълес е предвидил – резултатите са повече от успешни за хората към които принадлежи той, много обещаващи и полезни. И те стават авангардни в методите и похватите на специалните служби, както в Щатите, така и извън тях. Ако само малко помислите, ще достигнете до примери и от най-новото ни време. Тези разработки не са спрели, не са приключили, те продължават – най-ентусиазирани са глобалистите и ултраглобалистите! Много съм се ровила, за да науча повече – в какво точно се състои въздействието, какво точно се прави. Намира се
достатъчно литература. Психотропни и други медикаментозни вещества, хипноза, назидателни проповеди и заплахи. Експериментира се със затворници и военнослужещи. Има трайни и временни увреждания./ В първата част на книгата ми бях стигнала до срещата ни по Коледа на 1997 година – ще се върна към нея, макар че ще ми е доста трудно да я предам подробно и свързано; тя беше инфарктна и за двама ни, никой не убеди другия в своята правота и никой не се примири с неотстъпчивостта на другия…. Тук ще маркирам само един от най- важните моменти в този наш разговор /с оглед на търсените от мен отговори за случващото се/, информацията, която тогава Николай Хайтов се изпусна да ми даде, търсейки аргументи да обясни и защити съгласието си за преориентацията, а всъщност за спирането и унищожението, на вестник „Български писател”:
„Николай Добрев ми даде 40 милиона за издателство „Български писател”. Ако не бяха те, отдавна никакво издателство нямаше да има. Той и Гущеров, Добромир Гущеров, застрахователят…” Моят апостроф: И ти излезе от името на Николай Хайтов, за да заявиш, че Николай Добрев е мъж, на когото може да се вярва и когото България трябва да слуша /визирах Хайтово интервю с подобно изявление/… Да! „… политиците ни… в по-голямата си част обслужват „цехови” и лични интереси. Има сред тях и свестни момчета. Но най-силно доверие ми вдъхва Добрев. Той е истински мъж и притежава най- рядкото качество – не робува на парата. Знае нещата в анатомията им и за кратко време би могъл да ги овладее… Да, може би каузата на този човек да е обречена и във времето да не е перспективна. Но казвам онова, което мисля… , защото искам да съм на чисто със съвестта си…”/Из интервю на Николай Хайтов за в.”Труд” от 1 февруари 1997г./…
Инфарктните събития от м.януари и началото на м.февруари – свалянето на Жан-Виденовото правителство и доброволният отказ от втори мандат на БСП, трябваше да получат легитимност и морална санкция от представителни обществени среди, а писателската общност бе сред най-безспорните такива. За да бъде спечелена за това, трябваше нейните авторитети и лидери да я убедят. Сред тях тогава безспорният пръв бе Николай Хайтов и като председател на СБП мнението му задължаваше и представляваше съюзните членове като цяло. Да не
говорим колко важно бе това съгласие за последвалите събития – обвързването на България с Международния валутен фонд и Световната банка, влизането ни в НАТО, прегръщането на „евроатлантическите ценности” и „неолибералната перспектива”. С оглед на тази позиция бе немислимо вестник „Български писател” да продължи да излиза с присъщата му ясно заявена и недвусмислена политическа позиция. Та той бе иницирал сред писателската общност подписка против споразумение на България със Световната банка и Международния валутен фонд!
Водеше безпощадна битка с „Отворено общество” на Сорос. И недвусмислено демонстрираше подкрепата си на Жан-Виденовото правителство: „Напълно сигурно е, че и правителството на Жан Виденов ще има своите пасиви, когато Времето прави равносметка за дейността му. Но едно е несъмнено и можем да го заявим без колебание
още днес: това правителство е първото, което върна себеуважението на българите след 5-годишен непрекъснат и главоломен срив на националното самочувствие. Имаме поне няколко сериозни аргумента за подобно твърдение: отхвърли елегантно, но категорично проекта на Световната банка за българското средно образование; опъна се, макар и несмело, на Международния валутен фонд; парира успешно опитите на западни политически среди да закрият АЕЦ „Козлодуй” и, най- сетне, показа воля да се справи с нахалното и агресивно „Отворено общество” на Джордж Сорос в България… Несъмнено действията на правителството са недвусмислени и ефикасни…” /Николай Хайтов пред в. „Български писател” брой 47 от 21-27 ноември 1995 г./ Ето това е написаното от мен в последното, окончателното издание на книгата ми за Николай Хайтов от 2020 г.!
ОЩЕ ПРЕЗ 2016 година, когато работех върху първото издание, ме осени и обсеби една мисъл – трябва да разговарям с Жан Виденов. Ако искам да разплета ребуса на черната 1996 година, трябва да разговарям с Жан
Виденов! Много ме окуражи интервюто му с Кеворк Кеворкян. /”Не съм срещал досега толкова овладяно политическо говорене”/. Но когато бях пред осъществяване на идеята си, разни „разумни” познати казваха: Но той
не е добре. На границата с лудостта е… Казах си, че и така да е, това е добре. Защото нали именно лудите и пияните единствени могат да изрекат голата истина, което „разумните” никога не ще си позволят.
Вече разказах каква беше политическата позиция на вестника на СБП „Български писател” и на самия Николай Хайтов. Жан Виденов бе не само за мен последният премиер на България, който се опита да е национално
отговорен и да защити националния интерес и суверенитет, макар че го предадоха всички, включително и писателите с безхаберното отношение към събитията.
Едно уточнение за СБП – с безусловното си и безкритично поддържане на БСП от един голям брой членове на СБП, мнозина големи и безспорно талантливи творци се чувстваха отблъснати от писателския съюз: Генчо
Стоев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Станислав Стратиев, Светлозар Игов, Симеон Янев и др. Някои от най-големите, като Богомил Райнов, Любомир Левчев и Йордан Радичков, бяха изцяло отдадени на творческото си дело и може да се каже, че бяха напълно безразлични към писателски съюзи и политически партии.
И така, бях решена непременно да се срещна с г-н Жан Виденов и да разговарям. Не се срещнахме, но разговаряхме. Общуването ни започна някъде към началото на февруари и почти приключи към месец май 2023 година. Състоеше се от няколко необичайни телефонни разговори /от час и половина, два, два и половина/ и разменени по десетина-петнадесет имейл писма. Жан беше болезнено чувствителен. Но разсъдъкът му си бе на
място и за сведение на „разумните”, бе с напълно здрав разум. Казваше и пишеше винаги „приятелите/предателите”, „някои от детството и от махалата”, „смятаха ме за луд или заблуден, но всъщност знаеха, че съм прав и опасен”. Струва ми се, че тук е удачно да вмъкна следното: Жан Виденов в медиите от времето, когато реши да създаде ПП “Лява алтернатива”: „БСП няма бъдеще. Аз напуснах партията още през 2000 година. Това беше очевидно още тогава. Оставих я да деградира като отпаден продукт на Генералското движение… Там бъдеще няма”; „Предстоят огромни национални предателства и нашата мисия е да се борим срещу тях. Ако не можем в Парламента, на улицата. Ако трябва – и с оръжие в ръка.” „Информационен портал” Сливен нюз. Според мен,
Виденов изначално е бил свръхчувствителен човек, с много високи морални критерии и изисквания към времето и особено към хората. Беше млад, високо образован, интелигентен и неподкупен. Беше идеалист! Но не личностните му характеристики са причина за тоталното му разочарование днес. Те само донякъде го обясняват. Виновни бяха ония, които не просто го изоставиха и предадоха, но съвсем съзнателно го набелязаха и превърнаха в жертвен агнец, за да оцелеят те в оня съдбовен момент; и не просто да оцелеят, но да не загубят в „новото време” властта и… чрез нея – парите. Подлеците нарекоха това злокобно време Виденовата зима. А беше всъщност Соросовата зима и Зимата на Голямото предателство. Ето това е моето мнение за Жан Виденов и преживяното от него през 1996-1997 година…
– Значи Ви интересува най-новата история на България?
– Да, г-н Виденов. И мястото на българските писатели в нея. Ролята им. Интересува ме и друго: Дали не можехте да бъдете българският ляв Орбан, ако не беше продажната политика на БСП и конформизма и безхаберието на българската интелигенция, на първо място на нейния авангард – писателите.
Някъде в началото на първия ни телефонен разговор така обясних интереса си, но, разбира се, добавих и питането ми за неговото впечатление от ония страници в моята книга за Хайтов, където говоря за въпросната 1996-та и
за събитията от 1997-ма година.
До това общуване с г-н Жан Виденов, както се вижда и от представянето
на интереса ми за разговор с него, аз обвинявах за събитията от началото
на 1997 година, от българска страна, единствено българските политици и
интелигенцията ни. Но мнението ми се допълни и с една трета страна-
участник, да се изразим така, остатъците от бившата Държавна
сигурност. Жан Виденов ме провокира да се разровя из известното по
този въпрос. Оказа се, че в Интернет има не съвсем малка информация,
интересни видеа-разговори с хора от „службите”. Но, все пак,
информацията в Интернет за Генералското движение е подвеждаща,
объркваща и заблуждаваща. Няма да гадая това нарочно ли е, или не. Ще
го отдам на болшинството български медии, за които е много по-важно и
достатъчно да се попадне на скандалното, интригуващото, забуленото в
тайни, догадки и легенди, а не прецизността на информацията за него.
И днес се чудя на слабоумието си, на глупостта си – да подценявам не, а
напълно да игнорирам този фактор, като е съвсем логично той да бъде
основният, главният. Та точно Те – остатъците от бившата ДС, са се
оказали тогава българската „дълбока държава”, за огромно съжаление и
нещастие, конците са се дърпали отвън, от САЩ най-вече. Те са
идеолозите и на мутризацията на България в трите й етапа – мутризация
на улицата, мутризация на икономиката и мутризация на държавното
управление! /Писателят Георги Стоев: „Любен Гоцев е истинският
Кръстник на българската мафия” „Уикипедия”/. Това обаче е друга,
отделна тема. /„Любен Гоцев е човекът, който заедно с Луканов,
конструира прехода у нас” „Анализи БГ” /
И така – допълних определението си. Случилото се през февруари 1997-ма
беше един държавен преврат, инспириран и организиран отвън, от САЩ, с
любезното съдействие на нашите продажни политици и също такива
„спецове”, остатъци от бившата Държавна сигурност, в главната роля – на
идейни вдъхновители, организатори и кукловоди. И с услужливия
слугинаж на конформистката ни и безхаберна интелигенция от първите
редици. Целта: Да се осигури удобното правителство за влизането ни
в НАТО и присъединяването ни към ЕС, плюс успешното ни
преформатиране в стопроцентова либерална държава, по възможност с
пълна ликвидация на държавността и суверенитета. Тоест, това
беше исторически момент за бъдещата съдба на България!!!
И всички, които го изиграха в своя лична полза, или го проспаха, ще са отговорни за вечни времена пред българския народ. Тук да припомним, че Правителството на Жан Виденов бе и е единственото самостоятелно
правителство на БСП след 1989 година!
…Разбира се, че бях чувала за някакво си, точно така беше в съзнанието
ми – някакво си „Генералско движение”, защото с интелигентската си
наивност и глупост аз така ги възприемах – като едни упорстващи да се
пенсионират окопни и будоарни генерали и полковници, чието време е
минало. Но не и според тях самите!… Бях чувала и за клуба „Монтерей” –
какво пък, хората имат общо минало, общи интереси. И за Капо ди тути
капи Любен Гоцев… Но не исках да изпадам като мнозина и да вярвам, че
зад всичко лошо и зло, което ни се случва, стои бившата Държавна
сигурност. Нека си живеят хората, както им се иска! Та коя държава не е
имала и няма и днес своята държавна сигурност!
О, свещена простота и абсолютно непознаване на този тип хора!…
А те за какво били: влизане в НАТО, присъединяване
към ЕС и либерална държава с всичките й атрибути, по подразбиране
споразумението със Световната банка и Международния валутен
фонд. Това им била Програмата! Виж ги ти другарите генерали! Само
където в началото били заявили нещо съвсем различно: „Движение за
единство и развитие на БСП и за консолидация на левите сили в
България”! Това за наивните леви писатели и други интелектуалци,
които им трябват за легитимност и морална санкция. Знаем докъде
това генералско „единство” и „развитие” доведе БСП – със зъби и нокти да
драска, за да задържи 5-то място в Парламента. Тия дни върви дебат къде и
кога сгреши БСП, за да стигне до тук. И върви една безсрамно нагла
натовска реклама. България никога не е избирала НАТО – нито преди 20
години, нито когато и да било; България никога не е питана за това!!! БСП
сгреши пред българския народ като се отказа да бъде българска партия, а
стана евроатлантическа партия. Това е вината и на продажния и крадлив
български политически „елит” от 30 години насам. Народният отговор е
все по-ниската и по-ниска избирателна активност…
Сега ще опитам да се освободя от емоциите и да представя фактите,
каквито ги намерих. Както вече писах информация има в Интернет, но не
достатъчно благонадеждна, а често и напълно невярна. Например, ще
срещнете такова твърдение: „Формацията бе създадена през януари 1998 година с цел да реформира Столетницата…” – „коментира специално за
„Нет инфо” доцент Таня Бурджиева, политолог в Нов български
университет”. Това няма нищо общо с истината; цялата тази информация е
пълна каша от действителната история на Генералското движение.
Подобен е доста обширният материал на Георги Пламенов във Фейсбук,
препечатан от „Терминал з БГ” – още по-разбъркващо са размесени
събитията, отнасящи се до Генералското движение, и тяхното съдържание.
Ще приключа с това така: аз не попаднах на нито един материал, верен
като хронология и съдържание на събитията, отнасящи се до Генералското
движение! Може би поради това Любен Гоцев с основание и с право
твърди: „Това е само в главите на някои журналисти и любители на
световната конспирация… Може би има задкулисие, но това не са
хората, които се споменават в медиите” – из интервю за „168 часа”,
публикувано и от „Анализи БГ”/
Кога се учредява Движението и кои са учредителите? Първата сбирка
на Инициативния комитет е на 11 ноември 1996 година. Учредителното
събрание на Движението избира Съвет за координация, като колективен
ръководен орган, който се състои от 9 души: Ген. Любен Гоцев, ген. Бриго
Аспарухов, Петър Анастасов /поет/, Димитър Димитров /банкер/, Николай
Добрев, Димитър Иванов /известен като Митьо Гестапото/, Драгни
Драгнев /кмет на Търново/, Кр. Трендафилов /депутат/. Говорител на
Съвета е Младен Червеняков /бивш министър на правосъдието. Сред
учредителите са още: Димитър Костов /бивш министър на финансите/,
Любомир Филипов /бивш директор на БНБ/, Олег Недялков /изп. Директор
на Обединения блок на труда/, Георги Агафонов /ексшефът на банка
„Славяни” и депутат/, Христо Христов /бизнесмен/, Татяна Дончева и
генералите: Иван Димитров, Костадин Коцалиев, Владимир Тодоров, Сава
Джендов, Иван Гранитски /къде без него!/.
И сега писателите учредители – всичките са емблематични имена от СБП:
Освен Петър Анастасов, който е член на Съвета за координация, Леда
Милева, Павел Матев, Валери Петров, Никола Инджов, Дамян Дамянов,
Матей Шопкин, Кольо Георгиев, Лъчезар Еленков, Петър Караангов.
Историкът професор Андрей Пантев, когото открих сред друга компания
от имена, но мисля, че по-подходящо за него е мястото тук, при
писателите. И за капак – лидерката на Съюза на жените Емилия
Масларова, след която пише „и други” . Не знам как са изпуснали Янка Такева! А може и да не е изпусната, а да е в „и други”. Представяте ли си – всичките жени и всичките учители в „Генералското движение”! …
Държа да кажа: Знам, убедена съм, че и сред генералите и полковниците не
е имало единомислие! Аз познавам такъв, един много достоен човек.
Събират се тия генерали и полковници, плюс някой банкер, плюс някой
„бизнесмен”, плюс някой „общественик”, плюс десетина известни
писатели /за да се твърди, че „това Движение е дело на стопанската,
интелектуалната, политическата и обществената сфера” „Анализи
БГ”/ , събират се на Учредително събрание на 11 ноември 1996
година, след като ядрото от тайни съзаклятници вече е задействало
първото си пъклено дело – унищожението на неправилния вестник
„Български писател”… На Николай Хайтов му е наредено да уволни
цялата редакция и да назначи нова, като на писателите се повелило да си
гледат литературата и да не се занимават с политика. За Директор на новия
вестник е назначен Лъчо Еленков, който има природна дарба, където го
поставят, да съсипва всичко, поради което не е нужно да му се поставя
специално такава задача. Та – да не се занимават с политика, но в същото
време виждаме като съучредители на „Генералското” почти дузина
емблематични имена на СБП! Те са моралните гаранти, чиито имена ще
запомнят хората. А не някой си Иван Димитров или Владимир Тодоров, не
Димитър Димитров или някой си „бизнесмен” Христо Христов, не някой
си „общественик” Драгни Драгнев”, които нищо не им говорят, не дори и
Джендов и Коцалиев като по-редки фамилии. Виновни са не Митьо
Гестапото, Агент Янев /Сивия генерал Любен Гоцев/ и останалите,
виновни са писателите. Защото са употребени.
Що за лицемерие, що за подлост, другари генерали?…
Най-голямото разноречие, най-голямата неяснота е около въпросите кога и
колко са общите събрания на въпросната „формация”, кога се приема
Програмата на Движението и как са формулирани в нея целите, кога е
приета. До какви изводи достигнах от наличните публикации по темата. На
Учредителното събрание /11 ноември 1996 г./ целите са огласени
така: Единство и развитие на БСП, консолидация на левите движения
в България. Но… в някакъв момент, те стават напълно различни! Това
би могло да е станало известно на учредителите или през м. януари, или
през м.март на 1998 година – към тези времена се говори за Второ общо събрание, като по-често споменаваното време е 26 март 1998 г.
/14 месеца след Учредителното!/, на което присъствали 104 души, а
Движението излиза с напълно нови цели: подкрепа за членство на
България в НАТО, присъединяването й към европейските структури, т.е.
към ЕС и социална пазарна икономика, гражданско общество и защита на
ценностите на либералната държава. „В Програмата на генералите е
записано, че Движението ще се разпусне в мига, в който БСП промени
отношението си към Северноатлантическия пакт” /”Нет инфо”/.
В средата на март 1999 година Генералското движение обявява,
че прекратява дейността си.
Не знам дали това може да се нарече по друг начин освен грандиозна
манипулация! И още нещо ми се ще да споделя в заключение за
Генералското движение, което в някои коментари го наричат ДЕР
/Движение за единство и развитие/. Преди да пусне статията си със
заглавие „Човекът, който заедно с Луканов, конструира прехода у
нас”, „Анализи БГ” стартира с редакторска бележка,, в която се изказва
сдържано неодобрение, че в повечето публикации за кончината на ген.
Любен Гоцев са пренебрегнати християнските ценности като прошката и
други. Но… дали оглавяваното от него Генералско движение, или ДЕР, се
е ръководило от християнските ценности? Мисля, че ако се е ръководило
от някакви „ценности”, те не са били християнските, поне според
Православието, а евроатлантическите…
Стигнахме с Жан Виденов до темата за „Генералското движение”, поради
моето обвинение, отправено тогава към Николай Хайтов, за унищожението
на собствения му вестник – „Български писател”, и за онова объркано и
неубедително интервю на Хайтов от 1 февруари на 1997-ма във в.
„Труд“, което аз определях като морална санкция за действията на
Николай Добрев, Георги Първанов и изобщо на БСП за връщането на
мандата и за фарисейското подкрепяне на преврата. Жан Виденов ми каза
точно следното: „Могъщи обстоятелства принудиха Николай Хайтов
да извърши действия против волята си” – унищожението на „Български
писател” и въпросното интервю в „Труд”. И заговори за генералите,
които вече са обвързали с предстоящите събития, така да се каже, целия
Съюз на българските писатели. Това за мен не бе известно. Да, сега
/м.май 2023 г./ го пише в Интернет, не знам от кога, но, както казах, без
ясна хронологична последователност на събитията и без пълна и вярна информация кога какво се е случило. Предполагам, че след смъртта на Любен Гоцев тази тема се подхваща доста по-смело със статийки и видеа-
интервюта. Може и да не е така. Но аз, преживявайки ликвидацията на
„Български писател” в края на 1996-та, после ангажирането на Хайтов със
събитията от началото на 1997-ма, съм изпуснала това толкова важно
събитие. А после престанах да се интересувам за дълго от каквото и да е,
свързано с Писателския съюз. Както е известно, аз напуснах работата в
СБП. Бях постъпила в писателския вестник за кауза. Каузата бе
захвърлена в калта. И затова напуснах…
Не знам тук ли му е мястото, но от г-н Виденов разбрах, че никакво общо
пътуване с Николай Хайтов не е имало до Русия в началото на 1996-та, а за
последвалите събития, засягащи Хайтов, той бе убеден, че е бил във
„Виткенщайн” при Анжел Вагенщайн, бил е и в Правителствена болница,
но не е имало никаква бъбречна криза, както и че не е ходил на никакъв
панаир на книгата в Турция. Моят личен извод е, че това е времето на
психологическата му обработка, и „вразумяването му”, с методите и
способите на ДС, за задачите, които са му поставени за втората половина
на годната 1996-та и за историческата 1997-ма. А горното – за Русия,
Турция и бъбречната криза, са абсолютни измислици, за да се обясни 6-
месечното му отсъствие от Съюза. Тук съм длъжна да поясня, че легендата
за Русия и останалите пътувания се лансираше от зам-председателя на СБП
Петър Караангов.
ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО – гневен, в „свирепо настроение” и с
убеждението, че „истините за този свят трябва да се казват на този
свят”, Хайтов написа „Предизвикани изповеди 2″. Те излизаха
непосредствено в хода на създаването си върху страниците на вестник
„Нова Зора” – от края на м. септември 2000-та година до м. април на 2001-
ва. Текстът носеше белезите на спонтанното писане – без каквато и да
литературна редакция, с вариативни повторения на теми и разсъждения.
Във всеки брой бе означено, че е нов текст към книгата „Време за
разхвърляне на камъни”. Но през м. май Хайтов издаде тази втора част в
самостоятелна книга с не по-малко сполучливото заглавие „Който има
ухо, да чуе!”, което може би стоеше и по на мястото си. Това бе
последната му авторска книга. Никой не искаше да я издаде; направи го
Орлин Загоров!… По същото време Хайтов чу невероятната си диагноза –
„левкемия”, в чийто естествен произход не само аз, но и той никога не повярвахме. Тя бе издадената му смъртна присъда заради „чепатия му характер” и упорството с цената на всичко да остане Николай Хайтов,
какъвто го знаеха българите. Ако не сте чели втората
част на „Предизвикани изповеди” /т. е. „Който има ухо, да чуе!”/-
прочетете я. Това е безпощадна обвинителна реч пред съда на историята
за вечни времена, с потресната картина на невижданата преживяна
катастрофа от България след 1989 година, с имената на фарисеи и
майкопродавци в цялата им уродлива същност, на дребни и пресметливи
душици, минаващи и до днес за „демократи” и „дисиденти”, на повратливи
тарикати и страхливци, способни на всякакви врътки в името на ситото си
и безметежно живуркане. Това е текст, излизащ извън значението си само
за България, с анализа и обобщенията си за онова, което се случи в Европа
и света след падането на Берлинската стена и разпадането на СССР, с
цитирането на европейски и американски политици и анализатори като
доказателство на собствените тези и твърдения.
Да, той беше негласен духовен водач на нацията! През годините името
Николай Хайтов се беше превърнало в институция. Като такова то
можеше да бъде понесено – у нас и от външните ментори на
„демократична” България – само ако не слагаше прът в поетия
„евроатлантически” път от „левия” и „десния” наш „елит”, здраво сплотен
и единен в убеждението си, че именно в новите „евроатлантически
ценности” е залогът за неговото добруване и оставане на власт. Текстове
като „Който има ухо, да чуе” не трябваше повече да се появяват. Народен
трибун като Хайтов – истински и неуправляем, бе крайно време да изчезне.
Евросъюзът е Черната дупка, която ще глътне Звездата на България.
Европа е една вече овладяна територия на Щатите. Ние сме вече
латинизирани.
Споразумението ни с НАТО е безусловна капитулация, каквато
историята на човечеството не познава.
България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега
механизъм за унищожението на цял един народ и неговата държава,
със съдействието на самия този народ и неговите основни
институции – Парламент, Президентство, министерства, които
заработват в един момент по чужда програма… Това е то нашата
подменена държава.
Виновни са: – нашите родни управници, в по-голямата си част
негодници, при пълно отсъствие на дълг и отговорност; почти 90% от
действащите в момента политици се разроиха, за съжаление, от
елитното комсомолско кошерище на БКП; – неадекватното поведение
на интелигенцията в България по време на „прехода” ще си остане
едно голямо мазно върху нея петно.
„Преходът” у нас премина в необратима катастрофа. Разграбването
на страната бе наречено „приватизация”.
Опозиция в България не е имало. Българската „опозиция” е обозначена
в Записките на самия Франсоа Митеран като „симулативна”. В
„Клуба за гласност” останаха мюретата, начело с Желев.
Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновните.
Ако един поне политик трябва да бъде съден за нанесена на държавата
ни съкрушителна вреда – това трябва да е бившият президент-
председател Желю Митев Желев.
Който има ухо, да чуе!
Всичко това ще намерите в „Който има ухо, да чуе!”. И не само него, и не
само него! Мислите ли, че можеше да се позволи такова говорене от човека
и писателя с огромния авторитет, който се ползваше с уважение като
никой друг в държавата, пътуваше из страната и имаше постоянни срещи и
разговори с десетки и стотици читатели и почитатели.
Не, разбира се. Категорично не! По някакъв начин бяха го озаптили в
решителния момент – края на 1996-та и началото на 1997-ма година – той
тогава „се оттегли от себе си”, както много точно се изрази
проникновеният тълкувател на българската литература Йордан Каменов /в.
„Съботен Труд” от 3 февруари 2018 г./, прекара в мълчание, наблюдение и
размисъл пет години, за да се завърне непоколебимо и страстно по
хайтовски с „Троянските коне в България” и продължението на
„Предизвикани изповеди” – „Който има ухо, да чуе!”.
Още някъде в началото на текста там, във втората част на „Предизвикани
изповеди” от страниците на „Зора”, Хайтов споделя, че – слава Богу, все
още у нас има свобода на словото. Да, имаше, макар че за личности като
Хайтов, нямаше как да им я отнемат. Но за всяка истинска свобода, винаги
има риск да я платиш с живота си… В случая невинно и недоказуемо – като ти спретнат една „левкемия”, например… Не съм сигурна кой и къде издаде смъртната му присъда. Най-вероятно я издадоха в САЩ, но я
изпълниха българи… Този мъж можеше да умре единствено от разрив на
сърцето, не и от някаква си тиха и кротка левкемия! Но може би тя бе
нужна на отмъстителите – да се радват на бавното му гаснене, да го видят
слаб и умиращ, очакващ смъртта. Не мисля обаче, че останаха
удовлетворени – до последните дни, способен все още да излиза навън и да
се движи сред хората, той остана изправен и спокоен. Запечатала се е
неизлечимо в съзнанието ми издължената, отслабналата му фигура в
бежовия шлифер, когато в късната есен на 2001 година, след първото му
по-дълго залежаване в Правителствена болница, се срещахме пред БАН
/отиващ там на заседание/ или пред Полиграфическия комбинат /за да се
качи до „Зора”/. Лицето и очите му бяха неземно спокойни. И само една
невиждана, неописуема тяхна замисленост и сериозност, издаваше, че
гледа Смъртта, но нямаше и следа от паника или страх… Беше си Николай
Хайтов.
Двайсет и две години стават от смъртта му, но никой не се интересува от
този въпрос – за произхода на тази левкемия. Е, нали не е случаят
„Скрипал”, даже не е и „Гебрев”, за които по онова време кресливите
услужливи български медии си деряха гърлата. Няма значение, че самият
Хайтов е убеден, че тя не е дошла по волята Божия и споделя това още в
началото на заболяването си с няколко свои близки хора. Дори имаше
хипотеза как е станало… Беше силен като дъб, здрав като скала…
Никой не се интересува и от друго – защо той бе убеден, че ще бъде
погребан в своето Яврово, но това не стана. Никой не се интересува и от
това, защо истинският му дом – къщата му в Яврово, не може да стане
къща-музей „Николай Хайтов”…
