Ирина Кирилова – журналистка
И остана България! След пет века робство, след кланета, насилие, огън, унищожение на книжнина, на черкви, на манастири, след въстания и борби за независимост, след обесени, изгорени живи, след мъки и сълзи – България остана! Жива със земите си, жива с планините си, жива с морето, жива с хората, жива с най- важното за един народ – език и вяра.
Остана след петстотин години турско робство със същия български език, остана с православната християнска вяра, остана с българските имена, с които са наричани децата ни още преди да дойдат да ни поробят. Остана с хилядите си герои, които загинаха за Освобождението. За да светят днес образите на Ботев и Левски, Бенковски и Каблешков, войводи и хайдути, Петлешков и Бачо Киро и още, още , още много… Така, както е много българското самочувствие, така, както са много българските обичаи, останали от преди да бъдем поробени, така, както са много народните песни, съчинени от хората, за да се пеят и днес.
„Еничари ходят, мамо, от село на село.
Мъжки рожби вземат, мамо, еничари правят.
Взели кого взели, мамо, взели и Стоянчо,
А Стоян си беше, мамо, едничък на мама.
България! Единствената, която запази името си от създаването до днес!
България – част от рая. България, която на Трети март пада на колене.
България, която сваля шапки, за да чуе „Мила Родино“ – нашия химн.
България, която никога няма да се предаде вече на никой – нито на източни, нито на западни тирани. Това е моята страна. Това е тя – горда, красива и вечна. Защото ние сме по целия свят. И във всяка държава, колкото и да сме, говорим български език, пеем на български и влизаме в български черкви.
Ние, които искат да ни претопят. Ние, които искат на ни няма, защото сме най- интелигентният народ в света. Ние, които не предадохме език и вяра, откакто съществуваме.
И когато на Трети март, там, където ветровете са най- силни, там на величествения паметник Шипка се изкачат хиляди, ще се веят български знамена. Защото мъжете ни са целували това знаме по време на войни и са го пазили да остане свещено.
Българи, руснаци, сърби, финландци, румънци са дали живота си, за да го има Трети март.
Минаха 146 години от тогава. Денят, в който светът се чуди как един толкова малък народ има толкова високо национално съзнание, как един народ накара управляващите този ден да остане с червени букви в българската история.
И така ще е, докато свят светува. Така ще е докато пеем „Караджа дума Русанка“, „Изворът на белоногата“, „Три синджира роби“, „Индже войвода“ и стотици още народни песни, събрали сълзите, мъките, тревогите и надеждите на този народ.
И днес надеждата е жива, че България ще я има на светската карта, че ще бият камбани, че ще се играят български хора, че ще има свобода, независимост и вяра. Така да е!
Ирина Кирилова за „Тракийски Cвят“
