Ирина Кирилова – журналистка
Какъв ще да е бил този 13 януари, та в него да се родят Тодор Каблешков, Алеко Константинов, Пейо Яворов? Свещен ден трябва да е бил. Представям си го с много, много сняг, студен, а три майки, благословени от Бог, са раждали своите деца, без да знаят, че те ще бъдат известни в бъдещето, че ще ги споменаваме, докато има България.
Избрах тях
И от Средна гора, да прескочим до Дунав, където се ражда в Свищов един велик български писател – Алеко Константинов. 13 януари 1863 година е. И никой не предполага, че това момче ще завърши Южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев – Русия, а след това завършва и право в Одеския Новорусийски университет. В България работи в Софийския окръжен съд, а след това е съдия в София. Когато споменем името на Алеко Константинов, ние веднага си представяме образа на бай Ганьо, който е очертан в цялостна книжка в 1895 година, или се разхождаме из изложението в Чикаго, където той отива и след това написва „До Чикаго и назад“ в 1894 година.
Алеко Константинов е бил голям родолюбец и поклонник на природата. Възторга си изразява в „Какво, Швейцария ли?“, „През марта в Чепино“, „София- Мездра“… Основател е на туристическото движение у нас. Животът му завършва с куршум, изстрелян от наемен убиец, когато той се връща от Пещера в 1897 година на 24 май.
Винаги съм си мислила дали Пейо Яворов би се застрелял, ако не беше срещнал на една екскурзия в Драгалевци Лора Каравелова. Обявената за най- красива жена на София щерка на Петко и на Екатерина Каравелови така поразява чирпанския поет, че той веднага пише стихотворение за нея. Но Лора не е обикновена жена. Тя е ерудирана, с много култура, обича страстно Яворов и изпитва луда ревност към него. Точно когато Яворов е най- скръбен, защото в Париж умира голямата му любов – Мина Тодорова, а брат ѝ не му позволява да я види, преди да умре, Лора се възползва от това и отива на гробищата, където Яворов ходи всеки ден. Тази, наречената от Симеон Радев фатална жена, твърдо решава, че Яворов ще бъде неин. Нищо, че майка ѝ го нарича черен чирпански циганин. За нея Яворов е велик поет, недостижим и голям. Още повече, че това е времето, когато кръгът „Мисъл“ диктува каноните на поезията. В него са Яворов, д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков. А величието на Яворов е толкова ясно, защото още на 22 години той вече е признат за голям български поет.
Щеше ли да се застреля Яворов, ако не беше женен за Лора, която една вечер, в своята луда ревност грабва пистолета и се застрелва пред Яворов? Той я последва, но за съжаление не умира, а само ослепява. Започва неговото очерняне. Започват страданията му. Започва падението на авторитета му и всичко това прави Екатерина Каравелова – майката на Лора, която води дело с обвинението, че Яворов е застрелял Лора. Мъките на поета, драматурга, директора на Народния театър, човекът, който пише стихотворения и ти гледаш един цял филм, революционера- участник в Македонското революционно движение, продължават една година. Никой не знае кой му даде отрова, за да я глътне и кой го снабди с пистолет , за да се застреля и да е сигурен, че ще умре. Просто той желае да запази доброто си име, а България губи един велик, ненадминат съчинител на стихове, на поеми, на пиеси, които се играят и до днес.
Аз обичам Яворов не само заради трагичната му съдба, не само за ненадминатото му творчество, а и заради онази особена любов, която могат да изпитват само надарените от Бога хора. А той беше пратен от горе, за да покаже не само как може да се пише любовна лирика, а и как може да се обича – дълбоко, съкровено, до смърт. Роден в годината на освобождението ни от турско робство, Яворов се застрелва в 1914 година.
Е, това са те – трима мъже, трима българи и връзката между тях е куршумът. Но куршумът не винаги води до забрава. При Тодор Каблешков, при Алеко Константинов и при Пейо Яворов куршумът ги доведе до безсмъртие.
Да си спомним за тримата велики мъже на 13 януари!
Обяснение: Ако някъде прочетете, че тримата са родени на 1 януари, това е заради различните календари.
януари 2024 година Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
Тодор Каблешков: Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа
В годината, в която се навършват 145 години от Априлското въстание, се отбелязват и 170 години от рождението на един от неговите водачи, Тодор Каблешков.
През 1898 г. в. “Юнак” – орган на българските поборници и опълченци, публикува биография на комитата, разказваща без излишен патос за краткия му, но изпълнен със смисъл, чест и жертвоготовност, живот.
“Един от най-великите отечестволюбци, един от най-славните юнаци във въстанието през 1876 г. е Тодор Лулчов Каблешков.
Портрет на Тодор Каблешков, изложен в родната му къща в Копривщица
Каблешков е роден на 1 януари 1851 г. (13 януари – н.ст.) в Копривщица. Той бе син на заможни родители. Баща му Лулчо Каблешков се броеше помежду чорбаджиите по онова време. Негов чичо е прочутият в турско време пловдивски чорбаджия Цоко Каблешков.
На шестата си година Тодор постъпил в училището, гдето следвал до 12-тата си година. Около 1864 г. той бил изпроводен в Пловдив – до 1867 г. В това време чичо му Цоко му издействувал да отиде да се учи в Цариград в турското училище-лицей, гдето се учеха момчета от всичките народности в Турското царство и се подготовляваха за бъдещи чиновници в турската държава. Каблешков трябвало да се учи, за да служи с науката си на турците, но той не бил роден нито за турски чиновник, нито пък за чорбаджия. Той бил роден да умре за свободата на майка България.
Каблешков следвал в лицея докато в училището преподавали учители френци. През 1871 г. френските учители били заместени с турски, училището започнува да се разваля, Каблешков го напуща и се завръща в Копривщица. Той бил и заболял малко в това време.
В Копривщица престоява до началото на 1873 г., за да поправи разваленото си здраве. През това време няколко пъти бе канен да стане учител, но не прие.
Той търсеше друга работа, работа по-свободна, и наистина сполучи. В началото на 1873 г. той бе назначен на служба в гр. Одрин по железницата на барон Хирш. В разстояние на три месеца той научил всичката работа, която му била показана. Изучава добре телеграфното изкуство и през пролетта на 1873 г. бе назначен за управител на Бельовската станция. В онези времена беше много чудно да постигне българин такава голяма служба. Каблешков я постигна със способността и труда си.
Две години прослужва той като управител на Бельовската станция. През това време най-много се е занимавал с изучаване нуждите на народа. Подир Старозагорското въстание, Каблешков си дава оставката и пътува по разни места из България, за да се запознае по-отблизо как върви народното движение за освобождението от турците.
През есента на 1875 г. се завръща в Копривщица и започва да работи сам, за да повдигне въстание в Средна гора. Във време на тази му деятелност, през зимата на 1876 г., дохождат и Апостолите Волов и Бенковски от Румъния. Те се запознават с Каблешков, определят го за свой помощник и той започва мъжки своята работа. Някои тъмни личности, уж съзаклятници – българи!! разкрили пред Татар-Пазарджикския каймакам, а тоя последния препратил с препоръка предателите до Пловдивский Мютесарифин Паша, комуто да разкрият за подготвеното въстание.
На 18 априлий 1876 г., когато предателят Иуда се намирал в Пловдив и дал показанията си пред мютесарифина, пристигнал и друг още един предател с писмо, с което се потвърдили показанията на първия.
По разпореждане на мютесарифина, веднага бил изпратен за Копривщица Неджиб ага с 10 души жандарми конница и стотина души башибозуци. Последните оставил в Медет-дере на 3/4 часа разстояние от Копривщица, чрез които да изпраща виновниците в Пловдив, а в случай на нужда да ги повика и на помощ. Той пристигнал на 19-ий вечерта, слезнал в полицейския дом, цялата нощ не задрямал, с мислене осъмнал и конете никак не отседлали.
На 20-ий сутринта, според дадения му списък от Пловдив, той изпратил жандарми да уловят Тодор Каблешков, Петко Бояджиев, Лука Гьотлийски, Цоко Голхасанов, Георги Н. Тиханек и Брайко Еньов. Всички упоменати лица били в това време на заседание освен последните двама, понеже били заловени и арестувани. Щом се известили в заседанието за участта на другарите им и за това че и тях търсят, всички единогласно решили да се провъзгласи въстанието, и в същата минута станали разпореждания да се образуват две чети, от които едната под предводителството на Т. Каблешков, а другата – на Г. Тиханек, тръгнали из разни улици към конака (полицията) да искат освобождението на запрените.
Първата турска жертва е паднал убит Кара Хасан заптие, което чакало да улови Бояджиев, те го убили с револверите си на място. Каблешков пръв гръмнал с револвера си и дал знак за общо въстание. Тогава загърмели клепалата и камбаните, народът въоръжен обиколил полицията от всички страни, а Неджиб ага с жандармите си се затворил вътре. Знамето със златогривий лъв и с надпис “Свобода или Смърт” се развяло, въстанието вече било обявено и пушките почнали да гърмят.
В същото време Каблешков написал следующето писмо, ознаменувано с кръвта на мюдюрина и изпратено с куриер до Бенковски в Панагюрище:
“Братя!
Вчера пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало на Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюрина с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екота на черковните камбани и юнаците се целуват един други по улиците…!
Ако ви, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков”
Текстът на Кървавото писмо, написано от Каблешков, е издялан в камък.
Горното писмо се е получило в Панагюрище същия ден после обед в 3-4 часа. Бенковски щом го получил и прочел пред другарите си, всички се разхълцали да плачат от радост. Бенковски изревал като лев: “На оружие, мили братя! Бунт!” и пр., и въстанието избухнало същий ден и в Панагюрище.
През времето на десетдневното царувание Каблешков е командувал, разпореждал и насърчавал въстаниците, с една реч той е бил душата на въстанието в Копривщица.
Подир потъпкването на въстанието, Каблешков биде уловен в Троянский балкан, но когато го карали, за да го накажат в Пловдив, той сполучил да се самоубие в затвора в град Габрово. Той се самоуби, за да не остави да се подиграват неприятелите с него и с тялото му като го обесят.
Костите на Каблешков са пренесени от Габрово в Копривщица на 16-ий август 1883 г.
Вечна ти памет, лека ти пръст и покой на праха ти, мъчениче за скъпата ни свобода!!!”
В-к “Юнак”, април 1898 г.
За Тодор Каблешков в спомените си през 1938 г. разказва друг виден копривщенец – Михаил Маджаров. Той е публицист, държавен и обществен деец, един от водачите на Народната партия, министър в няколко правителства, дипломат и племенник на Георги Бенковски.
Спомен за Тодор Лулчов Каблешков
“Той е роден горе-долу по същото време, по което съм и аз (Михаил Маджаров е роден през 1854 г. – бел. ред.). Както по занятие, тъй и по нрав, баща му беше истински чорбаджия. Бащината му къща, която и днес стои здрава и непокътната, свидетелства за охолност и големство. Между другите копривщенски къщи тя стои като донесена отвън, например от Пловдив или от Одрин.
Архитектурата на тая сграда няма нищо местно, освен дървените материали. С младия Тодор аз се познавах от детинство. И двамата ходехме редовно в старата черква “Св. Богородица”, и двамата участвахме в службите: носехме свещниците, хоругвите, четяхме на вечерня “Св. Боже, св. Крепкий”, а на литургия – апостолът.
В черквата бяхме като у дома си. Той се ползваше с привилегията, че бе съсед на черквата – дори между техния двор и черквата имаше една малка вратца, а аз бях внук на протопопа Михаил и се чувствах също като у дома си. Още на осем-девет годишна възраст ние се сборихме с него в черквата, кой да чете “Св. Боже, св. Крепкий”, та стана нужда да дохожда клисарят да ни разтървава и да прочете той сам молитвата.
След като получихме надлежното смъмряне и заплашване, че не турим ли сами ред в четенето, ще бъдем лишени от тая привилегия, въпросът се изглади и ние извършвахме службата по ред и без сблъскване.
Още от млади години Каблешков бе останал сираче без майка, която бе се поминала, според тогавашната мълва, от охтика. Втората му майка бе от Сопот. В онова време копривщенските вдовци предпочитаха да вземат жена от чужд град, вижда се, защото мислеха, че втората жена все ще си остане чужда за къщата, та да няма роднини.
Любопитно е, че по-богатите копривщенски вдовци отиваха да търсят втора жена предпочтително в Сопот. Каблешковата втора майка се оказа предана не само към мъжа си, но и към заварените си деца. Тя ги гледа като свои собствени – това го признаваше цяла Копривщица.
Още от детинство Тодор Каблешков беше слаб телесно, но с хубави черти на лицето, с живи маниери и сангвически темперамент. По ходатайството на чича му, Цочо Каблешков, който беше един представител на българите в Пловдив пред местните турски власти, Тодор биде приет заедно с други българи младежи в новооткрития Галатасарайски лицей, от гдето турското правителство се надяваше да извади просветени администратори, с помощта на които да реформира турската държава.
Отначало преподаването в този лицей ставаше на французки език, с избрани французки учители, надъхани със свободолюбив дух и с искрено желание да направят от своите питомци също такива администратори, каквито бяха французките. Самата турска държава по онова време прекара един период на свободомислие. Не само християнските населения търсеха нещо ново, но и интелигентните турци бяха се поддали на новия дух, който идеше от Франция.
Калъчевият мост в Копривщица, на който гръмва първата пушка на Априлското въстание
Младият Тодор, който беше прекарал три години в лицея и беше научил доста добре французки език, не можа да завърши учението си по причина на слабо здраве. Лекарите му препоръчаха да напусне учението и да се настани в някоя гориста местност. По същото ходатайство той биде назначен за чиновник в тъй наречената компания на ориенталските железници. Тая компания бе едно чуждо сдружение, с чужди капитали и с големи привилегии. Тя можеше да се нарече държава в държавата.
Чиновниците в нея бяха французи, немци, белгийци, гърци, българи, арменци и други – само не турци. Тогаз турците се смятаха неспособни за една сериозна, особено техническа работа. В ориенталските железници те заемаха най-ниските служби, като пазачи, кантонери, стрелочници, огняри, но не и машинисти, началници на станции или пък инспектори. Регистрите и сметките, па и цялата кореспонденция се държеха на французки и отчасти на немски.
Персоналът изобщо не се отличаваше с широко образование. Па и самата задача на ориенталските железници беше чисто търговска, без да се обръща внимание на нейното обществено, национално и политическо значение. Турското правителство малко се интересуваше от железниците, то не обръщаше внимание какъв персонал е назначен в тях, не го интересуваха и тарифите, които често се изменяха, според сезона, но с оглед само на печалбите, които изваждаше за себе си. Правеха се сегиз-тогиз оплаквания от по-крупните търговци, само че нямаше кой да ги чува. Турското правителство не се занимаваше с такива “дребни работи”, а чиновниците се грижеха само за своите заплати.
Линията Цариград-Одрин-Пловдив циркулираше редовно за пренасяне на стоки и пътници само до Саранбей (дн. град Септември – бел. ред.), но компанията бе поставила релси и издигнала станция чак до Белово, за да може да експлоатира обширните беловски гори. По причина на слабо здраве, Тодор Каблешков бе преместен за началник на тая гара, но и тук здравето му не можа да се поправи, и той биде принуден да подаде оставката си от служба и да замине за Копривщица в бащината си къща.
Там се предаде всецяло на обществена деятелност, която отпосле се изрази в чисто бунтовническа. Галатасарайският лицей, макар турско училище, но благодарение на французките учители, насаждаше у всички ученици, независимо от тяхната националност, един пламенен патриотически дух. Трябва да кажа, че в онова време и в самото турско чиновничество си пробиваха път западноевропейските идеи, особено в Цариград, откъдето се разнасяха и из провинцията. През тоя период аз бях още ученик в Роберт колеж и всяка година прекарвах ваканцията в Копривщица при родителите си, но тая година бях принуден да остана в колежа през цялото време на ваканцията.
От избухването на въстанието до есента аз можах да получа известие от къщи само един път и то чрез преводача на американската анкетна комисия на Скайлер, учителя в Роберт колеж П. Димитров, който обади, че комисията прекарала два дни у дома и могла да узнае всички подробности на трагично потушеното въстание.
Съобщи ми, че всички домашни са живи и здрави. При влизането на турската войска в Копривщица, когато една делегация от първенци отишла да посрещне Хавус паша и да му заяви, че копривщенското население е верноподаническо и е готово да се подчини на турските войски, един войник го ударил с дипчика на пушката си, за да не приближава към стана.
Същият ми обади, че Копривщица не е била изгорена, благодарение мерките на турския паша, който е бил възнаграден за това не само с благодарности, но и с някои подаръци. Есента, когато въстанието се счете за окончателно потушено и пътищата между въстаническите местности и Цариград бяха освободени, когато голяма част от затворниците българи бяха пуснати, няколко копривщенски абаджии, между които и баща ми, дойдоха в Цариград, за да продължат своята търговска работа.
Родната къща на Тодор Каблешков, построена през 1845 г. и превърната в музей през 1954 г.
Сведенията за някои от въстаниците не бяха твърде благоприятни, но за Каблешков не чух укори. Например, баща ми ми обади, че когато да избягат от Копривщица за планината, Тодор Каблешков дошел у дома, за да си вземе сбогом и да каже: “Аз ще трябва да избягам, но вие трябва да поискате редовни войски, на които да се подчините. Запазете, ако можете, бащината ми къща и домашните!”.
Той бил бледен, но не се забелязвало страх. А той бе бледен и сух още преди въстанието. Каблешков бе болнав, имаше постоянна температура, но дали от треска или от някоя друга болест, не зная. Къщата се запази, но говедата на баща му в голямата си част бидоха разграбени, както и добитъкът на другите скотовъдци копривщенци.
След освободителната война бащата на Тодор Каблешков беше назначен за финансов чиновник при новото окупационно и после Румелийско управление. Той бе доста грамотен, а най-важното, доста опитен в стопанските работи. Своите познания той дължеше на своите частни занятия и на участието си в бегликчилъка и юшорджилъка.
И по занятие, и по лични наклонности, той не издаваше никакви бунтовнически стремежи. Може да се каже, че, както всички българи от неговата възраст и съсловие, считаше бунтовничеството пакостно за бъдещето на българския народ. Преди всичко, той знаеше силата на турската държава и слабостта на българското население.
След Освобождението, когато беше вече чиновник, не един път ми е говорил за тежките минути, които прекарал от април 1876 г.: “Аз загубих сина си”, казваше той, но не бе само това, а трябваше да преживея и укорите, че той е станал причина да загинат толкова българи, замесени или незамесени в Априлското въстание. До дохождането на русите аз бях проклинан, но слава Богу, че дойде Русия да ни освободи. Моят син не оживя, но изчезнаха укорите, които се отправяха от самите българи към цялото ми семейство”.
Михаил Маджаров,
сп. “Родина”, декември 1938 г.
След като се самоубива в Габровския затвор, Тодор Каблешков е погребан от местни жени в града. След Освобождението, през 1883 г., костите му са пренесени в Копривщица и са погребани в двора на църквата “Св. Успение Богородично”.
През ноември 1922 г., по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски, Каблешковата къща е отчуждена за местен музей на българското духовно и политическо възраждане. Като къща-музей “Тодор Каблешков” започва да функционира през 1954 г.
Паметник на героя в родния му град е издигнат едва през 1980 г.
Снимки: “Изгубената България”
