ЗЕМЯТА НИ ГЛЕДА
ИНТЕРВЮ НА ЖУРНАЛИСТКАТА ИРИНА КИРИЛОВА С ЖОРЖ ТРАК
Заглавието на това интервю го измисли художникът, скулпторът, който е прочут не само в Пловдив и в страната, а и по света. Събра ни една национална конференция за тракийското изкуство, която се провежда всяка година в края на юни в Културен център ТРАКАРТ.
Любезен, внимателен, кавалер, той ми предложи да се отделим настрана, до уникалните мозайки, край които хиляди пловдивчани минават всеки ден.
– Завършил сте Международни икономически отношения, Художествена академия, след това сте защитили докторат в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Можете ли да ми кажете как тези три образования помагат за Вашето творчество като художник и скулптор?
– Всеки човек трябва да се стреми да се образова през целия си живот. Това не е задължителен акт, нo oбразованието е нещо, което трябва да се случва през целия живот на човека и по-добре е да се случва в първата трета на неговия живот, за да може след това да се справя с проблематиката, която самият живот създава. Когато ме попитат какъв си, аз казвам, че съм художник. Моето желание, моят стремеж, моят копнеж винаги е бил да работя в областта на изобразителните изкуства. Фронтът на изобразителните изкуства е толкова широк, че трябва задължително да
има някаква база, за да го осъществяваш. Когато няма институция в държавата, която да се грижи за творческите и креативните личности, тогава трябва да поемеш съдбата в своите ръце. И за да бъдеш правилно ситуиран, трябва да бъдеш добре образован.
– И Вие намерихте начин с доброто си образование за това?
– Да, трябваше да намеря начин да подплатя правото си да работя изкуство със съвременните икономически и социални възможности. Човек трябва да изгради своята структура, която да му позволи да работи в областта на изкуствата. След като завърших Художествената академия при проф. Светлин Русев, си дадох сметка, че стъпала има, стълба няма. Така през 1990 година реших, че трябва да правя стълба и стъпало, стълба и стъпало. Благодарение на това, мога да кажа, че следващите 33 години минаха в изграждане на стъпаловидна структура, която носи името ТРАКАРТ.
– Дисертацията Ви на каква тема беше?
– След като 20 години аз направих доста неща, които са структурно-образуващи в областта на културата и културното наследство, реших, че този емпиричен опит трябва да го структурирам и да го подредя в теоретичен модел. Изследванията и дисертацията, която написах, беше на тема: „Икономическите проблеми за Арт-центровете“. Такава дисертация до сега не е защитавана в България – да се изследват моделите на съществуване на Арт-центрове в България и да се съпоставят с тези в световната практика. Аз се гордея с моята дисертация, защото тя не е изсмукана от пръстите, а е базирана на 25 годишен опит. Написах я, за да може да служи и на други хора.
– Тезата в нея?
– Основната теза в тази дисертация е, че култура има не когато има пари, а че парите са в културата. Това дава правото на креативните, творчески личности да стоят достойно с вдигната глава и да казват, че не са служители на някой конюктурни, политически или други зони в страната, а че те имат правото да определят и самоопределят себе си и
живота в страната като дейци на културата и радетели на изкуството.
– Един мой приятел беше режисьор в Младежкия театър в София, беше поканен на Бродуей и остана там. Той казва, че американците нищо не разбират от култура.
– Това е така.
– Казва, че трябва да се направи предаване не „Как ще ги стигнем…американците?“, а „Как американците ще стигнат Вълчан Петров?“. Питам Ви за него, защото знам, че сте приятели. Какво научихте от него?
– Той е човек, който е свързан с културното наследство на България, с тракийските мистерии – всичко, което е плънка на тъй наречената тракийска култура. Той успява в 2Д формат да втъче всичките митове, легенди, всички тракийски епоси и те да станат негово лице и физиономия. Той предава тази мистериозност в нашето съвремие. Изключително
качествен художник. Радвам се, че в продължение на много години имаме
удоволствието да контактуваме и да споделяме.
– А спомняте ли си първата картина, под която се подписахте Жорж Трак?
– Аз се казвам Георги Иванов. Когато завърших Академията и започнах да правя първата си самостоятелна изложба в Стария град Пловдив, замислих се как да се подпиша, защото космонавтът беше иззел моята идентичност. Обърнах се назад в историята и открих, че най- здравия корен е тракийският и няма аналог в световната култура. Аз съм трето
поколение пловдивчанин. За Пловдив като център на Тракия е най- логично да се издигне в духовен култ точно тракийската култура и изкуство. Подписах се Жорж Трак и от там нататък всичко, което е мое дело, се нарича ТРАКАРТ – културния център, изследователския център, фондацията, сега правя Тракарт – парк. Това, че го свързват с Жорж Трак,
смятам, че е нещо добро. Неглежирането на понятието и на културата Тракия през онези 45 години беше доста голямо, то продължава и сега. Основания от проф. Фол Институт по тракология го преименуваха на Институт по балкански науки. Това е голямо отстъпление на научната мисъл в България и заслужава само порицание. Надяваме се, че ще дойде
време, когато отново ще има Институт по тракология.
– Шест години от живота Ви в Художествената академия минават в класа на Светлин Русев. Толкова много ли го харесвате и ако Ви задам въпроса Пикасо или Златьо Бояджиев какво ще кажете?
– Не могат да бъдат сравнявани Рила с Родопите, нито Стара планина с Витоша. Това са върхове в световното културно наследство, защото са върхове в различни исторически периоди. Когато говорим за Пикасо, трябва да имаме предвид времето, в което живее, и времето, в което налага нови естетически концепции, които променят изкуството тотално.
По същия начин страданието на Златьо Бояджиев не може да бъде сравнено с никой друг и продуктът на това страдание е неговото творчество. Болката, преживяна от Светлин чрез неговото творчество и чрез неговия обективизъм на социалния статус на обществото, разкрива, че той е социалистически реалист- художник, но в никакъв случай не беше
политически художник. Той беше социален художник. В творчеството си страдаше. Всяка една маска на Светлин е страдание за ближния. Няма развяващи се знамена или маршируващи политически фигури, портрети на
социализма или на култа. Светлин беше и е емоционално преживяващ и страдащ с болезнена чувствителност човек. Светлин беше тотален художник. Както рисуваше, така и пишеше. Той можеше с две боички да размаже принципите на всеки художник, защото беше тотален в своя изказ.
– Вие сте художник и скулптор. Като имам предвид, че шедьоврите, да кажем в Санкт-Петербург или в Рим, са създадени преди всичко, защото тогава скулпторите са били и художници – един Бернини да вземем, как Вие във вашата творческа работа съчетавате двете неща? Или, когато правите скулптура сте вглъбен там, когато рисувате, мислите само за
идеята в картината?
– Понятието художник е по- голямо. То е като понятието музикант. Един художник може да прави всичко, ако е достатъчно свободен и достатъчно креативен. Моето становище е, че ако един човек е творец, той може да използва широката палитра от възможности на изразните средства, защото да се изразяваш чрез скулптура, ти ползваш един
асортимент от възможности, които са свързани с формообразуването. Това е обемно-пространственото въздействие на обемите. Когато работиш с живопис, ти работиш с други изразни средства, които са свързани с противопоставянето или синхрона на цветовете. Едното е 2Д, другото е 3Д. Работейки монументални произведения, художникът се намесва в
публичното пространство. Всеки цвят и форма е различна дължина на вълната, и когато съчетаеш различни цветове по определен начин, ти предизвикваш биохимични процеси в организма на човека. Една картина може да те доведе до лудост, а друга да те успокои. Всичко зависи от емоционалното състояние на автора. В развитието на съвременното
изкуство преобладават абстрактните картини.
– Не мога да го разбера абстрактното изкуство!
– Защото няма кой да ви го обясни. Аз ще ви го обясня с две думи.
– Защо разбирам Рембранд, а не разбирам абстрактната картина?
– Защото не знаете как да гледате. Приемете изкуството като едно дърво. Това дърво има два клона – единият клон е реалистичното, а другият – абстрактното изкуство. В реалистичното изкуство са включени всички „изми“ и те интерпретират реалния свят, разказват нещо – маса, пейзаж, хубава жена, породени в началото на 20-и век. Абстрактното изкуство борави с всичките изразни средства на една академична картина – цвят, форма, пространство, ритъм, композиция, но се абстрахираме от разказ. Трябва просто да си отворите сензорите. А сензорите са една арфа във вашата душевност и с тази арфа може да се работи единствено през очите и през ушите. На тази арфа се получава съчетание от топло и студено, които са безкрайната комбинация от цветове. Окото на човека възприема 10 хиляди нюанса, пораждащи различни емоционални комбинации. Всеки един човек трябва да се погрижи струните на неговата
духовна арфа да бъдат достатъчно чисти.
– Вие сте стопанин от 2002 година на Културен център „ТРАКАРТ“, а сега имате и Изследователски център „ТРАКАРТ“. Как се справяте икономически?
– Парите са в културата. Всяка една наша дейност, която осъществяваме в света, като минат сто години се превръща в култура. Тъй че всеки от нас трябва да се замисля дали гради културата или я руши.
– А ако няма интелигентност?
– Ако няма интелигентност, има война. Това наблюдаваме в момента. Там, където интелигентността се замести с бруталност, става война. Развитието на обществото, създадено от хората, се базира преди всичко на агресията и на войната, а не толкова на културата.
– Казвате, че мозайката е послание през вековете. Вие можете да я разчитате. Защо мислите така?
– Още от моите ученически години мозаистиката ми е слабост. Аз съм член на Световната организация на мозаистите в Равена от 1994 година. Тя обединява хората, които работят в областта на мозайката. Благодарение на моя интерес и чувството към камъка, през тези години съм направил много мозайки, както по- малки, така и по- монументални.
Идеята да се занимавам с Културен център ТРАКАРТ е преди всичко наличието на тази уникална мозайка, която е най- старата мозайка в Пловдив с едно уникално послание: „Добре дошли и щастливо пребиваване с мир!“. Това е написано преди 2000 години и този стремеж към мир е това, което ме ръководи в последните години.
– Като казахте най- старата мозайка, да Ви попитам образът на Ирени наистина ли е единствен в Европа?
– Когато човек види надписа „Ир-ни“, написано на тракийски, ни говори за Ирник, един от най-старите царе. Това връща историята хилядолетия назад. Ценностните категории тогава са били различни от сегашните, но стремежът към духовност и умиротворение не е пресъхвал до ден днешен. Това беше фактът, който ме мотивира преди 25 години да
се явя на конкурс за концесия. Спечелих го и останах до сега единствен в България частен субект, който съхранява, възстановява и опазва паметник на културата от национално значение. Смятах, че това ще бъде пример за цяла България, защото в България има над 300 хиляди недвижими паметници на културата, от които държавата може би се грижи само за 300. Всичко останало е оставено на произвола на съдбата.
– И това ли Ви провокира да напишете докторантура?
– Това беше причината да направя докторантурата, защото показах един работещ икономически модел, който може да бъде използван в цялата страна. Съжалявам, че никой не обърна внимание на това. Написах неведнъж концепции, които предадох в Министерството на културата, в Президенството… но ние не сме дорасли така, че да направим културата
национален приоритет. В новата ни история е всичко приоритет, но не и
култура. Имаше един малък отрязък от времето, когато Людмила Живкова се опита да постави тази карта в приоритетите на държавата. Знаем какво последва от всичко това. Много ми се иска това да достигне до хората, които търсят пътища за развитие.
– А защо смятате, че ромбът е окото на Бога? Ернс Мулдашев в своите експедиции до Тибет като е стигнал до сумати-пещерите и до Кайлас смята, че има висш разум, който чрез мисълта умее да премества и планини!
– И мислите, че този висш разум няма око? Има око. Ромбът е окото на Бога и това не съм го измислил аз, има го във всички учения, които се срещат в тази географска ширина. Какво има в окото на Бога, който дойде в Културен център „ТРАКАРТ“, ще види. Има нещо важно.
– Кажете го какво е!
– Мъжкото и женското начало, свастиките…
– Ама нали римляните са мислили по тоя начин като вас?
– Научната конференция, която е и част от Международен фестивал „Дни на тракийската култура“ 2023, дава възможност на академика, на професора, на хора, които работят и изследват години наред, да споделят откритията, които са направили. В едно съм сигурен – на времето творците, които са изградили и пирамидите, и мозайките и сградите, са били просветени хора. Те не са били изпълнители на чужда воля и са оставили послания в метал, камък и стъкло.
– Аз имам особено чувство днес като седя до мозайките. Някаква енергия усещам!
– Всеки предмет, който е сътворен от духовно просветен човек, носи енергия, с която помага да се докосне тази лира.
– Чудесно е това, ако на всеки въздейства така!
– На всеки, който се грижи да са чисти струните.
– Не знам дали всеки има антени да улови това!
– Всеки има, затова е казано, че човек е Бог в развитие. Всеки от нас има дух, който дух не е нашия, това е божественият дух. А вярвате ли си на божествения дух? Щом като вярвате, значи вие сте част от Бога.
– Аз също смятам, че моят талант на журналистка, на писателка, на поетеса идва от Бога.
– Точно така! И той там ще си отиде.
– Ще се събере ли горе интелектуалната енергия на човечеството?
– Даже няма да стигне.
– Сериозно? Да се успокоя тогава! Казвате, че Вашето мото е синтез на античност и съвремие. Разгадайте го!
– Заповядайте в Културен център „ТРАКАРТ“! Едно живо пространство, в което усетихте, че камъкът въздейства, стъклата въздействат, изложбата, която виждате също въздейства и всичко това е енергия. Енергия, която е синтезирана на едно място и дава възможност на тази сцена да живее. Смисълът на един музей е не да е мъртво средище на паметници на миналото, а тези паметници да одухотворяват съвременните активности, творчеството, независимо дали е сценично, музикално, изобразително. Всичко това въздейства.
– Кажете какво научихте от Кольо Фичето като отидохте в село Алеково?
– Бригадата, която е построила църквата „Света Богородица“ в Свищов, след това отива да построи църквата, посветена на Св. Иван. Фичето умира и бригадата завършва църквата, но в нея витае неговия дух. Тя е църква, в която от римския град цели плочи са били пренесени и вградени в църквата. Тя няма прав ъгъл, всичко е елегантно, заоблено, църква, в която се усеща умението на един строител-творец. След като стоеше в забвение 40 години, успяхме да я възстановим.
– Минавам към илюстрацията на книгата на Владимир Левчев „Смъртта и Бог“. В едната половина са черни листове, в другата половина са бели листове. Няма нищо странно, защото Бог е светлина.
– Такава беше идеята между бяло и черно – да се направи аналогия между Бог и смъртта. Аз направих корицата.
– Каква идея имахте като правихте корицата? Заглавието ли взехте като същност?
– Тази тема ме вълнува и аз доста произведения съм чел.
– Мислите ли, че Бог идва, когато умираме?
– Не, ние отиваме при Бог, той не идва, духът ни отива при Бог. Думата смърт за мен бележи един етап от развитието, в който енергията на човек преминава във други форми на съществование и това реално прави човека богу- човек Какво означава богу- човек – да сме деца на Бога. Но не ние сме деца на Бога, а духът ни е божи. И когато човек прекрачи този праг, фактически той преминава и отива при отца си.
– Картината, която сега рисувате?
– Тя е посветена на нещо подобно. Това е един бягащ човек в кръг, който бягайки, преминава непрекъснато от светло в тъмно, от светлина в тъмнина и докато се бори със светлината и тъмнината в себе си и извън себе си, изведнъж вижда как образа му се променя и настъпва във втора фаза, в трета фаза, за четвъртата не смея да помисля, защото тя е при Бога.
– Спомних си за Дориан Грей. Да, а това бягане в кръг не е ли малко опасно? Не е ли по-добре човек да върви по правия път?
– То е символично казано в кръг, защото за мен кръгът това е духовността, квадратът е материалността и фактически като се наредят много квадрати, те стават един кръг. За мен кръг преди всичко има формата на спираловиден кръг. Обичам кръговата форма.
– Животът наистина е една спирала. Звучи ли музика край Вас, когато рисувате?
– Във всички случаи ми е по- приятно, отколкото в тишината.
– А когато моделирате?
– Няма разлика за мен.
– Използвате ли живи образи за модели?
– Не съм ползвал от студентските години. Случвало се е да нарисувам портрети на мои приятели, но тогава предпочитам те да са на живо, да са пред мен, да си пием чаша вино и да рисуваме.
– Благодаря Ви за интересния разговор! Пожелавам нови творчески идеи!
Ирина Кирилова и Жорж Трак специално за „Тракийски Свят“
