Ирина Кирилова – журналистка
На този втори юни си мисля какво ли би станало, ако оживее Христо Ботев. Да тръгне и да погледне каква държава имаме 147 години , след като е загинал. Как ще приеме, че този народ няма редовно правителство, че тъне в тъпотия, че някакви си хора са в Народното събрание и са неинтелигентни, че в прокуратурата се борят за власт, сякаш това е смисъла на живота им, че полицията не знае на кого да служи, че президентът говори само шаблони, че учениците пушат, че младите карат колите си пияни, че с хранителните стоки в магазините ни тровят всеки ден… да спра до тук. Защото не отричам, че има и много хубави неща в нашия живот на европейска държава. Ходим си по Европа и по света, пишем си каквото искаме в социалните мрежи, децата ни имат възможност да учат чужди езици и да работят в чужбина, а ние не сме щастливи. Погледнеш около себе си – намръщени хора, заговориш с някой – той започне за болести и болници да ти разказва, спреш при някой нагизден, а той те гледа със завист.
Какво става? – би казал Христо Ботев. – Това ли е моят народ? За него ли загинах? За него ли написах двадесет стихотворения, за него ли пишех публицистиката си, за него ли оставих най- милото си – семейството и събрах дружина, за да го освобождавам?
Не, твоят тогавашен народ беше друг. Ако търсиш, ти, революционера общото от тогава и сега, това е страхът. И тогава и сега твоят народ, поете, революционере, е страхлив. Тогава, в 1876 година не те посрещна като герой, за да ти помогне в сраженията ти с турците, а се скри в къщите и пусна кепенците.
Сега, този народ си кротува, каквото и да правят с него. Лъжат го, той мълчи. Тъпчат го – той мълчи. Гладува и мълчи. Безропотно, тихо съществува този народ на велики царе, на велики революционери, на велики поети и писатели, на създатели на букви, оживели след векове робство.
2 юни. Ще засвирят сирените, ще застанем прави точно в 12 часа, а край нас пренебрежително ще минават някои българи, които така, напук, ще покажат, че нищо не ги засяга. И някои шофьори няма да спрат за минута, защото тази минута може да „обърка“ пътуването им.
А в тази минута са събрани имената не само на Христо Ботев, а на безброй загинали за нашата България. В тази минута тече кръвта на убитите, на безследно изчезналите, на обесените, на осъдените в далечни земи. В тази минута е нашето достойнство, нашето българско име, нашето кръщение за вярност към Отечеството. В тази минута е нашето пречистване, нашия въпрос: какво дадохме ние за родината си? Христо Ботев и безбройните революционери загинаха, а ние в мирно време какво даваме на тази земя, родила такива велики чада?
Нищо не даваме, защото нямаме пример на човек като Христо Ботев, защото нямаме кумир, защото нямаме възрожденци – образовани и начетени, защото живеем само за себе си, а не всички за Отечеството. Затова искам Христо Ботев да остане само на портрет. Да не става, да не вижда в какво сме се превърнали. Нека да четем поезията му, да я изучаваме в училищата, да се възхищаваме на журналистиката му, на публицистиката му, на времето, в което той дотолкова беше надрастнал развитието на света, че се ожени за жена с дете.
И да спрем да спорим как загина. Защото той не е загинал, той е жив и неговите красиви черни очи ни гледат отгоре, неговото смело сърце тупти за нас, неговият светъл дух ни направлява, затова все още стъпваме живи по тази свещена земя, наречена България!
Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
Жените в живота и поезията на Христо Ботев
Днес отдаваме почит на големия български поет и революционер Христо Ботев и героите, които са дали живота си за свободата на България. Навършват се 147 години от гибелта на неговата чета. На 20 май 1876 г., (2 юни по нов стил) четата влиза в последния си, тежък бой. Капитанът на кораба “Радецки” спира машината, а след сражение, привечер куршум пронизва Ботев и отнема живота му. Революционерът поет завещава не само вдъхновение, заради смелата си постъпка на последователите и сънародниците си, но и много литературни творби, ценни по своята книжовна стойност.
Жените в живота на Ботев изиграват важна роля както за такта, в който тупти сърцето му, така и за ритъма, в който се движи перото му.
Историците твърдят, че жената, която първа грабва сърцето на Ботев, е Мария Горанова – жена от знатен карловски род. Стихотворението “До моето първо либе” той подписва с „посветено на г-ца М. Г-ва”. Любовта им е тайна, а и с оглед на порядките по това време, информацията за любовните отношения е доста оскъдна. Мария Горанова се омъжва за известен търговец от Карлово, който е избран и одобрен от баща й. Тъй като Горанова е в обтегнати отношения с него, няма как да не се подчини на волята му. Ботев се сприятелява и с брат й – Богдан, на когото пък е посветено стихотворението “Борба”.
Една от другите му любови с въпросителна под името, също заради оскъдната информация, е учителката от Калофер – Парашкева Шушулова. Захари Стоянов пише, че любовта между двамата е много силна. Известните исторически факти са, че той се среща с нея, подарява й книга, обсъждат я и й посвещава няколко свои стихотворения.
Със съпругата си Ботев се запознава, когато е зачислен като учител в Букурещ. Венета Стоянова Минчева Визирева е средната сестра в семейството (Мариола е най-голямата, след нея е Венета; най-малка е Анастасия; имат и брат – Кирил). На 17 години тя се омъжва по волята на баща си за богатия търновец Дончо Стефанов Петров. Той се отнасял с нея зле, отговарял троснато на питанията й и дори раждането на сина им Димитър не стопля отношенията помежду им. Венета не търпи дълго това положение и показва завидна смелост, нехарактерна за жените по онова време. Вместо да се примири със ситуацията и съдбата си, тя решава да избяга при вуйчо си в Румъния. Дори майка й не успява да промени това нейно решение и един ден, когато Дончо пътува по работа, Венета събира малко от своите вещи, взема 3-годишното си дете и заминава за Румъния. Вуйчо й – Панарет Рашев, е духовно лице с положение в обществото. И преди той се е грижел за семейството, като постоянно е пращал подаръци и пари. Не одобрява постъпката на Венета, но я приютява в дома си и се грижи за нея и за сина й.
През септември 1874 година в училището в Букурещ идва нов учител – Христо Ботев.
Той не остава равнодушен към младата жена. Има няколко версии за това кога се виждат за първи път и как точно се разгарят чувствата помежду им. Според някои това става, когато Ботев е на вечеря у вуйчо й. Според други, когато работи в печатницата и вижда преминаващата по улицата Венета. Любовта между двамата е силна и безрезервна. Венета няма как да остане безучастна и към житейската кауза на революционера – хъшовете и тяхната дейност. Скрито от вуйчо си, тя често им праща храна, чорапи, ризи и други дрехи. Научавайки за това обаче, владиката не само се възпротивява на тази помощ, но и категорично й забранява да се среща с Ботев.
Но можеш ли да забраниш нещо на жена, която веднъж е последвала сърцето си и потърсила свободата?
Сърцето на обичащия мъж винаги се колебае дали е достоен за избраната жена. Тогава устата изрича тези думи – ”Мила ми Венко, ти като ме вземаш за мъж, трябва да знаеш, че аз съм човек, дето всеки ден си търси белята и смъртта!” А тя му отговаря – “Два дни да те водя, трети ден да умра, веднъж да ми речат Вена, Хрисювица!”
Венета бяга от къщата на вуйчо си тайно, събрала само най-нужните си вещи и повела детето си за ръка. С Ботев не сключват църковен брак, но заедно с приятели, познати и много от хъшовете организират своята сватбена вечер с трапеза, песни и хора.
На 12 април 1876 г. се ражда дъщеря им Иванка. Ботев е в трескава подготовка, като пътува, за да набави оръжие от Русия, пари и хора от Одеса. Но радостното събитие няма как да не докосне сърцето на поета.
Иванка Ботева е съвсем малко бебе, когато баща й се разделя трогателно с нея и с майка й, без да споделя къде отива. Преди да тръгне обаче, два пъти се връща, за да целуне малката Иванка, а на майка й по-късно пише следното писмо:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те.
Христо 17 майя 1876. “Радецки”
На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал – “Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.”
Поетът революционер умира в навечерието на 2 юни. Венета е съкрушена. Още по-голям удар й поднася съдбата, когато преждевременно загубва и дъщеря си. Ботев живее с Венета 10 месеца. Тя живее с него през целия си останал живот – като съпругата, която не посрещат добре в България, защото нямала църковен брак с него; като вдовицата, на която Народното събрание отрежда жалката пенсия от 30 лв.
“Всички други са искали живот с баща ми. Само мама го е приела заедно със смъртта му” – отговаря Иванка на любопитните търновчани и това прозрение е като кръст с миро на челата на младоженците в църквата, които те самите никога не са били.
https://ladyzone.bg/laifstail/lica/zhenite-v-zhivota-i-poezijata-na-hristo-botev.html#
