Посветила съм множество свои текстове на доказателства, че Апенинският полуостров и прилежащите му острови са населени с траки и директно с българи (като част от тракийските народи). За българи могат да се приемат сикулите, еднозначни с енотрите, водени от цар Итал (син на Енотър, син на Ликаон, син на Пеласг – цар на Аркадия) и заселили се в Средна и Южна Италия и островите в най-дълбока древност – като тяхното присъствие е особено осезаемо в Сицилия, островът дори носи тяхното име.
Част от българите са волските, които пък са част от дошлите от Лидия тирени – етруски. Етнонимът волски означава “вълци” и е идентичен с етнонима “българи”. Тази древна тракийска и българска подложка е получила нов прилив през Ранното Средновековие, когато вълна от българи – сикели, секеи, отново се е установила на Апенините и е създала селища, назовани с безспорно български имена.
Официалната българска историография постепенно ще приеме тези факти. Още повече, че те се съдържат в трудовете на най-сериозните древни учени, хронисти и писатели. Там добросъвестно е изложено всичко – стига да имаме очи да го открием. Но “очи” ни дава само просветеното и непредубедено съзнание.
В Книга Пета на своя величествен труд “География”, Страбон прави описание на Италия и островите ѝ, давайки безценни сведения за народите, населяващи отделните области, за техния произход и обичаи. Глава 2 на тази Книга, географът е посветил най-вече на Тирения, сиреч на Етрурия, и в нея сякаш с мощен прожектор осветява знаменателни факти, които можем да приемем като отнасящи се пряко до българите. Ето текстът, за който става дума:
Във вътрешността ( на Тирения, бел. М. В. ) има и други градове, освен вече споменатите: Аретион, Перузия, Волсинии и Сутрион; а освен тях, и много малки градчета – Блера, Ферентинон, Фалерии, Фалискон, Непета, Статония и още някои; някои от тях са основани в стари времена, докато други са римски колонии или са покорени, както е с Веии, който често е воювал с тях и както са покорили Фидене. Някои обаче наричат фалериите не “тирени”, а “фалиски”, особено племе; други пък наричат Фалискон град със свой особен език; а трети под Фалискон имат предвид Еквуфалискон, който е разположен на Фламиниевия път между Окрикли и Рим. Под планината Соракте се намира град Ферония, с името на някаква местна богиня, която околните народи много почитат; на това място е свещеният ѝ участък и има забележителни церемонии, защото обсебените от тази богиня вървят с боси крака през голяма купчина жарава и пепел без да пострадат; и много хора се събират по едно и също време, не само за да присъстват на празничния сбор, който се провежда всяка година, но и за да видят споменатата гледка…”
Имената на етруските градове Аретион, Перузия и Волсинии са много интересни. Първият от тях – Аретион, Aretium, днешният Арецо ( Arezzo ) в Тоскана, е наречен на Арес, най-почитаното божество у траките. Името на Перузия, днес Перуджа, главен град на Умбрия, е идентично с това на българската Перущица, а Волсинии означава буквално “Синове на волските” и е основан от волските ведно с град Волтера – буквално “Земя на волските” – в територията на етруските, които са приели с мир пристигналите по-късно от тях и пак от Лидия, волски. Както и по-рано съм писала, етруските, най-мощният народ на Апенинския полуостров, логично биха могли да приемат с мир в земите си само свои еднокръвния братя – и тъкмо такива са за тях волските. Страбон споменава волските под названието “волатерани” ( от “земята на волските”) и в 6 параграф на същата 2 Глава от Книга Пета.
Но следващите сведения, които дава географът, са наистина от изключително значение за нас, българите. Той описва нестинарския обичай, извършван на празника на богиня Ферония ( чието име носи и град Ферония ), на който ежегодно се стича многоброен народ в “свещения участък на богинята” за “забележителни церемонии”. Тези празници се отбелязват в подножието на “планината Соракте”. Името на планината Соракте ( днес Сорате, Soratte, близо до Чивита Кастелана, на 45 км от Рим ), е истинско откровение, то свързва населението, извършено и почитащо нестинарския празник, не само с траките, а пряко с българите. Името Соракте е идентично с древната българска дума “саракт”, която историците по-рано интерпретираха като “дворец”, а днес – по-скоро като “държава, царство, управление”. Свързвам я и с персийското слово “сарай” – дворец, палат – преминало в турския език. Достатъчно е да заменим началната буква “с” с “ц”, при което се получава “царакт”, за да се види приблизителното значение на думата. Името на планината, упоменато от Страбон като “Соракте”, отхвърля някои днешни твърдения, че всъщност българското понятие е “сарак”, а не “саракт”.
Но най-интересната информация, която директно дава отговор на въпроса за етническия произход на народа, практикуващ нестинарството в подножието на планината Соракте, е споменатият от Страбон етноним “фалиски” – на едно “особено племе” – идентичен с “фалерии” – и на неговия град “с особен език” – Фалискон. Нужно е само да заменим звука “ф” ( “f”) с “в” или “б”, за да осъзнаем за кой народ става дума. Това са “балиски” или “балерии” и още по-точно “валиски” ( вълиски ) или вълерии” – волските и българите с тяхното древно название “ВЪЛЦИ”. Името на града им Фалискон тълкувам като ВЪЛК – КОН, което се потвърждава от спомената от Страбон разновидност на въпросното име – “Еквуфалискон”. “Кон” вън от специфичния контекст, може да се тълкува и като разновидност на “град” -“кан” Вълчиград. Знаменателно е също името на богинята, в чиято чест се извършват ” забележителните церемонии” и нестинарските танци. Тя се казва Ферония – ВЪЛЧИЦА, защото тъкмо от вълка и неговата специфична, “организирана жестокост”, произлиза думата feroх ( лат.) – неустрашим, храбър, дързък, жесток, свиреп. Тази богиня-вълчица е праобраз на Капитолийската вълчица, откърмила Ромул и Рем. Вълкът е обожаван и от етруските, той е техен свещен символ. Разликата в езика на етруските ( тирените ) и българите ( волските), за която загатва Страбон – “особен език”, едва ли е била толкова съществена.
За “балари”, планински народ на остров Кюрнос ( Корсика ), Страбон съобщава в параграф 7 на Глава 2.
Вероятно тъкмо от feroх и името на богиня Ферония, произхожда и името на град Верона, едно от главните селища в днешната област Венето, чието название пък идва от названието на венетите, отъждествявани от официалната историческа наука със “славяните”. Вече писах, че “славяни” е късен термин, а старинното понятие е “словени” – морална и цивилизационна категория, която означава “човек”. В Глава 1 от цитираната Книга Пета на “География”, в която описва особеностите на земята, климата и населението на Паданската равнина, Страбон ситуира т.нар.”венети” , които нарича също “енети” и “хенети” – в “транспаданската” част, между река Падос ( Паданус, По ) и Алпите, давайки две възможни версии за произхода им. Ако съдим по текста, географът клони повече към второто обяснение, което привежда и на други места в труда си:
“… а други твърдят, че някои хенети от Пафлагония са се спасили тук с Антенор от Троянската война и като доказателство за това привеждат тяхната привързаност към развъждането на коне, която днес напълно е изчезнала, но с която са били прочути в древността, заради рвението им към развъждане на кобили за мулета. Омир също припомня това: “от Енетия, гдето се въдят мулета диви” (Ил. II. 852). Дионисий, тиранът на Сиракуза, взел оттук разплод за расовите си коне, тъй че славата на хенетийското коневъдство не само стигнала до елините, но дълго време самата порода се е ценяла високо.”
Антенор е цар на Тракия и един от най-мъдрите защитници на Троя. Този откъс от труда на Страбон може да послужи като доказателство за тракийския произход на словените ( “славяните”), а също да утвърди тезата за етническата връзка между троянци и българи. Древните автори наричат троянците “тевкри” по името на първия им цар – Тевкър, син на речния бог Скамандър и нимфата Идея. Но какво ще рече Тевкър и съответно “тевкри”? Нищо друго освен “Вълк” и “вълци”. Думата се състои от представката “те” – членна форма – и понятието “вкр” – което на санскритски означава “вълк” – vrka, с допустима инверсия на звуците “к” и “р”.
Етнонимът “хенети” – “енети” – е пряко свързан с името на троянския герой Еней, но и с името на един от най- известните допотопни патриарси на човечеството – Енох. Енна ( Enna ) се нарича и един от най-древните градове на Сицилия, “пъпът на острова”, основан през 11-о столетие пр. Хр. от сикулите, днес център на провинция, в която се намира селище със забележителното име Тройна. Градът Енна носи това име в древността, после го сменя и си го връща по времето на Мусолини. Дали коренът “ен-” (“хен-” ) ни отвежда към енотрите – “правещите вино” или към заветните образи на кучето и неговия предшественик – вълка – е въпрос на по-късни изследвания. Страбон драсва един загадъчен щрих – в Корсика е имало град, назован Ениконие – странно име, което свързвам с цитираното вече Фалискон (“Вълк-кон”).
Милена Върбанова
https://svobodnoslovo.eu/lyubopitno/traki-i-balgari-v-drevna-italiya/109605
