В биографичната книга, посветена на един от най-мрачните субекти в епохата на “Великата френска революция”, периода на Терора, Директорията, Консулството и Наполеоновата империя – Жозеф Фуше, бивш монах – писателят Стефан Цвайг включва описание на “Лионското клане”, за което “якобинецът” Фуше е пряко отговорен, заедно с друг известен кожодер и нагаждач, “десен” якобинец, впоследствие термидорианец – Коло д’Ербоа, бивш комедиант. Забележете от какви достойни фигури е формиран якобинският политически “елит”. В главата “Le mitrailleur de Lion – 1793”, Стефан Цвайг описва сцени, които са класически в демаскирането на действителните “революционни ценности на свободата и демокрацията” – първообраз на днешните “евроатлантически ценности”, противопоставящи се на духа на европейската цивилизация. 

Епизодът, известен като “Лионското клане” ( пропуснат в съвременните учебници по история ), започва с извършена коварна провокация от страна на Конвента, която трябва да послужи като мотив за посичането на втория по големина град на Франция и неин индустриален център. В Лион бива гилотиниран Мари Жозеф Шалие, якобинец, бивш свещеник, отхвърлил кръста. Веднага след гибелта му, “в защита на революцията” от “развилнелите се контрареволюционери”, Конвентът приема декрет за избиване на гражданите, сриване на всички исторически сгради, дворци, черкви и по-заможни домове, както и изтриване на името Лион от историческите анали – и преименуването на града във “Вил Афранши” – “Освободен град”. Точка 6 от Декрета гласи – “Върху развалините на Лион ще се издигне стълб с надпис: “Лион поведе война срещу свободата, Лион не съществува вече!”, който ще разкрива на потомството престъплението и наказанието на роялисткия град. За целта Фуше и Коло д’Ербоа са изпратени в Лион. 

Разказът на Стефан Цвайг:

“Коло д’Ербоа пристига в Лион на седми, а Жозеф Фуше на десети ноември ( забележете окултната дата, бел.м. ). И се залавят тутакси за работа. Но преди действителната трагедия, уволненият комедиант и неговият помагач, бивш свещеник ( Фуше, бел.м. ), инсценират едно кратко сатирично представление, може би най-предизвикателното и най-наглото в цялата Френска революция: един вид пъклена литургия посред бял ден. Повод за тази пищна атеистична оргия дава тържественото чествуване паметта на Шалие, мъченика на свободата.

Като пролог, в осем часа сутринта, от всички черкви биват ограбени последните религиозни символи и съборени разпятията по олтарите, отнасят също одеждите за богослужение и покровите, а след това едно невъобразимо шествие потегля през целия град към площад де Теро. Четирима, дошли от Париж, якобинци носят бюста на Шалие върху носилка, покрита с килими в цветовете на трикольора; бюстът е обсипан с цветя, до него стои урната с праха на Шалие, а в малка клетка се вижда един гълъб, който уж бил утешавал мъченика в затвора.

Тримата проконсули крачат сериозно и тържествено подир носилката на новата, невиждана досега “литургия”, която трябва да свидетелства велелепно пред населението на Лион за “божествеността” на Шалие ( …). Но тази сама по себе си вече неприятна, патетична церемония, бива принизена от още една особено тягостна, тъпашка безвкусица: глъчна сбирщина играе някакъв “индиански” танец и влачи триумфално ограбените от черквите утвари, потири, дарохранителници и статуи на светци; зад тях крета едно магаре, върху ушите на което изкусно са нахлупили открадната владишка митра. За опашката на бедния Сивчо са привързали разпятие и Библия ( “грешка” – става дума за Евангелие, бел.м.) – и така посред бял ден вързаното за магарешката опашка Евангелие се търкаля в уличната кал за глума на тълпата, която реве и се киска.

(…)

След тези три тържествени благоговейни поклонения ( пред праха на якобинеца Шалие ), запалват висока клада. И Жозеф Фуше който неотдавна е бил подстриган като монах ( преди революцията, бел.м. ), наблюдава сериозно с двамата си колеги, как отрязват Евангелието от магарешката опашка и го хвърлят в огъня, да изгори там сред пламъците, лумнали от черковните одежди, требници, съдове за причастия и изрязани от дърво, образи на светци.

После накарват още сивото четириного да пие вода от един свещен потир (…) и след приключването на тия крещящи нелепости, четиримата якобинци занасят на раменете си бюста на Шалие обратно в черквата и там го поставят тържествено пред олтаря на мястото на разбития образ на Христос.

За увековечаване на това достолепно тържество, чрез следващите дни насичат един нарочен медал (…)”.

По-нататък Стефан Цвайг описва страховитото клане на гражданите на Лион, чиито окървавени тела, някои от които още живи, са хвърляни в Рона. Мощната река не е могла да влачи хилядите трупове. В същото време се пристъпва към разрушаването на града.

Ето как Коло д’Ербоа “защитава” пред Конвента в Париж една от проведените “хуманни” екзекуции – на двеста човека наведнъж, завързани и избити с оръдейни залпове:

“Ние решихме – казва той – да избавим човечеството от страшното зрелище на прекалено много, редуващи се една след друга екзекуции, затова решихме да унищожим в един ден и наведнъж всички осъдени (осъдени за деня, всъщност осъдените са хиляди – бел.м.); това желание бе породено от една действителна чувствителност – une veritàble sensibilite. (…). Да, ние повалихме с един залп двеста осъдени. Ако гилотинираме двайсет души, то те ще умрат предварително двайсет пъти едно след друго, в случая обаче двеста предатели загинаха заедно.”

Ето ви част от “ценностите”, които днес наричаме “евроатлантически”.

Нима не виждаме подобна картина в обладаната от евроатлантически делириум Украйна, в която горят християнски светини? А светът мълчи.

                                                                       Милена Върбанова

https://svobodnoslovo.eu/lyubopitno/cennostite-na-svobodata-i-demokraciyata-po-stefan-cvayg/54574