Ана- Люля Симидова – Праун Анета Булант – Каменова
Интервю на журналистката Ирина Кирилова
Анета Булант – Каменова е българка, която е известна в много страни по света. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия в София, а след това отива на специализация в Техническия университет във Виена, където живее и работи и днес. Нейни преподаватели от България казват, че тя още като студентка е била талантлива. Доказателство за това е участието и в екипа за мащабен културен мемориал в чест на 1300 години българска държава край Шумен. Освен това работи с един прочут специалист от страната ни – инж. Лало Райков по проекта за подбалкански път. В София има сребърна награда от международно триенале на архитектурата и наградата на кмета на София за два градски моста, награда от Съюза на архитектите в България, както и първата награда „Златен Визар 2003“, присъдена от Европейския културен парламент за българска архитектура за един екологичен проект на инсинератор за изгаряне на отпадъци и производство на био-газ.
– Арх. Каменова, Вие живеете в чужбина. Какво значение има това за Вашето творчество? Смятате ли, че натрупаната във вековете българска култура Ви е помогнала за успехите?
– Аз живея в Австрия повече от 40 години. Тук работя и сега заедно с моя съпруг , архитект Клаус Вайлцер. С него успяхме да осъществим някои проекти, които получиха признание в световен мащаб. Особено за отбелязване са няколко неголеми обекта, стъклени павилиони – зимни градини и един окачен на въжета стъклен мост, за които получихме най-високи награди. Тези обекти се отличават не само с архитектурата си, но и с иновативната технология на изцяло стъклени конструкции, създадена от нас и осъществени чрез най-напредналите в технологично отношение австрийски фирми, интересуващи се от нововъведения и готови да експериментират. Така например, висящият стъклен мост на Лугнер беше построен от една стара традиционна австрийска фирма „Вагнер-Биро“, която през 1903 година е построила желязната конструкция на „Орлов“ мост в София, а понастоящем е една от водещите световни фирми за стоманено-стъклени конструкции.
– Безспорно, голямо значение за Вашия път в архитектурата има образованието Ви от България!
– Аз съм доволна, че наличните в Австрия технологични предпоставки ми дадоха възможност за осъществяване на тези, в известно отношение, експериментални проекти.
Но архитектурната концепция на обектите е до известна степен независима от технологията. Оформянето на моята личност и светоглед през ранните ми детски и младежки години е протекло в България, както и образованието ми и първите години на архитектурната ми практика. Поради това намирам, че пространствените решения в моите проекти често са повлияни от традиционната българска архитектура , с която съм израснала. Така например, още проекта за първата зимна градина, пристроена към къщата Сайлер в Залцбург, носи композиционни елементи от историческите български къщи. При тях има богато степенуване на пространства с различни качества; пред затворените стаи има покрит чардак, използван като една лятна стая, следва пергола с лозница и след това се излиза в двора, който чрез високите дувари е още едно дефинирано пространство в цялата поредица. В къщата на сем. Сайлер в Залцбург стъклената зимна градина е достроена от нас към затворения обем на съществуващата сграда и създава едно преходно пространство между вън и вътре. Чрез една пегола, предвидена за озеленяване и засенчване се създава още един преход към оградената с висок зид външна тераса и едва след това се излиза в градината. Това богатство от степенувани по своите качества и предназначение пространства често липсва в архитектурните традиции на запада. Тук повечето исторически къщи са затворени и от тях, без преходни пространства, се излиза директно на вън. Сигурно климатичните условия са повлияли за това, но за мен като архитект е важно да създавам богатство от разнообразни пространства и за това много ми помага българската традиция, с която е свързано и моето вътрешно чувство.
В такъв смисъл, смятам, че както възможностите на страната, в която живея, така и традицията, която нося със себе си от родната ми страна, са дали своето отражение в моята работа. В днешния свят, който бързо върви към глобализиране, традиционните национални култури са тези, които допринасят за индивидуалността и оцветяват много от създаваните артистични творби.
– Зададох Ви този въпрос, защото проф. Йоханес Шпалт ви е предложил да се занимаете с изследване на българските исторически къщи. Как се случи това?
– След завършване на следването си в София, през лятото на 1969 година имах възможност да гостувам във Виена за няколко месеца при известната интериорна архитектка от българо-руски произход – Анна -Люля Праун, приятелка на моето семейство. По неин съвет и със съдействието ѝ успях да направя практика в бюрото на проф. Йоханес Шпалт, един от най-известните австрийски архитекти, ръководител на майсторски архитектурен клас и ректор на Академията за приложни изкуства във Виена. Професор Шпалт беше голям специалист в областта на жилищната архитектура, познавач на традиционната архитектура в много страни и почитател на скелетните дървени къщи на Азия и Източна Европа. Аз му подарих няколко книги със стари български къщи, които той намери за много интересни и базиращи на модерни архитектурни принципи. До подобно становище преди беше стигнал и един от най-известните представители на модерната архитектура, архитект Корбюзие, при едно пътуване през България и Турция. Професор Шпалт реши да организира една екскурзия из България със своите студенти през 1972 година. Аз придружавах групата като водач и преводач при посещението на най- интересните селища със запазени исторически къщи: Копривщица, Банско, Рилския манастир, Пловдив, Трявна, Котел, Жеравна, Търново и Арбанаси. Аз познавах тези стари градове, но чрез анализите на професор Шпалт започнах да ги виждам с друг поглед, не само като живописни места, но и като извор за инспирация за съвременна и бъдеща архитектура. И не директното взаимстване на формални елементи, а конструктивните и композиционни принципи на традиционните ни дървени къщи бяха оценени като важен източник на съвременни архитектурни идеи. По-късно, през 1981 година, аз дойдох във Виена по официална покана на проф. Шпалт, за да му сътруднича при подреждане на архива от снимки и скици от екскурзията със студентите му в България. В Австрия проф. Шпалт ме насърчи да започна научно изследване под форма на дисертация, отнасящо се до структурните характеристики на традиционните български къщи.
– И подреждате една голяма фотоизложба, с която направихте популярна българската възрожденска къща!
– Със съдействието на Българския културен институт във Виена, който ми предостави материала от една фотоизложба на исторически къщи от България, успях да направя една изложба, придружена с мой текст и каталог, която беше показана при голям интерес в архитектурните факултети на Виена, Инсбрук, Мюнхен и Берлин в края на 80-те години. През 2007 година, заедно с куратора на поредицата архитектурни изложби на една известната галерия в центъра на Виена, организирах една изложба за архитектурата на България. За статии в каталога, описващи различни периоди и течения, поканихме известни колеги от България, занимаващи се с теория и история на архитектурата, както и много млади архитекти , които ни предоставиха свои проекти от най-ново време. В каталога поместихме и текст за историческите къщи в България, който беше извадка от моите предишни изследвания. В този текст бяха особено изтъкнати структурните и пространствени характеристики на традиционната българска архитектура, които имат актуалност и до днес и могат да служат за инспирация и в бъдеще. Аз бях убедена, че не фолклорната архитектура, появила се на много места в България през 90-те години, която съдържаше директно пренесени и хероизирани исторически форми и елементи и граничещи с кич, е правилния път на вдъхновение от нашите традиции. И не пренасяне на формални елементи, а основни композиционни и конструктивни принципи са тези, които дават материал за инспирация.
Особена радост ми достави една почетна грамота от Министерството на културата в България, присъдена ми в 1999 година за популяризиране и разпространение на българската култура по света. Тази награда ценя особено, защото по това време министър на културата беше архитект Ема Москова, призната специалистка, дълги години преди това работила в Института за опазване на архитектурните паметници.
Интересното е това, че макар на разстояние от България, започнах по-дълбоко да разбирам и ценя нашето архитектурна наследство и да прилагам съзнателно някои от принципите му, без да изпадам във фолклоризъм.
– Преподавали сте в Техническия университет във Виена и това Ви е дало възможност да четете лекции във Виена , в Инсбрук, в Берлин. Когато сте заставали пред студентите, не Ви ли е било мъчно, че не преподавате знанията си на български деца?
– Ние живеем в бързо глобализиращ се свят. Научната информация не е ограничена в територията на страните, а е широко достъпна навсякъде, разпространява се лесно и бързо във всички медии. Ако с моята преподавателска дейност в чужбина съм успяла да дам някакъв принос в областта на архитектурата, той би трябвало да е всеобщо достъпен и да служи и на България. Освен това в Австрия студентската аудитория е многонационална. Във Виена има и около 5 хиляди български студенти. Във Виена съм имала наред с австрийските и много български студенти, но и такива от Египет, Корея, Индонезия, Русия, Турция, Иран, Германия… През 2006 година бях поканена и като гост-професор в Мексико, където бях очарована от живия интерес и голямата любознателност на студентите. Независимо в коя страна, работата с подрастващите архитекти винаги ми е харесвала, защото обмяната на мисли с младежи, идващи от различни културни зони, е обогатяваща не само за студентите, но и за преподавателите. Никога не бих отказала да изнеса лекции и пред български студенти. Между впрочем, преди да се преселя в Австрия, аз бях шест години хоноруван преподавател и в Архитектурния факултет в София, в катедрата по обществени сгради. От това време имам още контакт с някои мои бивши студенти.
– Безспорно, за да тръгне един специалист нагоре в професията си, той трябва да влезе в интелектуалните среди на Виена. На Вас за това ви е помогнала срещата с Ана- Люля Симидова – Праун, австрийска архитектка от българо- руски произход. Това ли беше началният тласък?
– Люля Праун беше от дълги години в Австрия. През 1924 година е започнала да следва в Грац като първата жена- студентка по архитектура там. След Втората световна война открива свое бюро по вътрешна архитектура във Виена. По времето, когато ѝ гостувах за първи път, в 1969 година, тя беше една от най-известните интериорни специалисти и близка приятелка с голяма част от културната интелигенция на Австрия. При нея идват често прочути художници и скулптори, най-известни архитекти, музиканти и хора от средите на австрийското благородничество, видни индустриалци, лекари, артисти.
Когато по-късно, през 1981 година се преселих в Австрия, поради близостта ми с Люля Праун се сближих и с нейното обкръжение от много интересни хора, както приятели, така и клиенти. Това ми помогна бързо да се запозная с културата и изкуството на страната и да не се чувствам изолирана от тях. За някои проекти започнах да работя заедно с Люля и след това, когато на 95-годишна възраст тя престана да работи, аз поех голяма част от нейните постоянни клиенти. За мен това беше голям късмет, защото тези хора, живеейки в изисканата среда, сътворена в домовете им от Анна-Люля Праун, имаха вече създаден интерес към архитектурата. Този факт ми позволи да реализирам някои от най – интересните си проекти. И до ден днешен работя с моя съпруг за някои от тези наследени клиенти. За семейството на композитора Лигети сме направили преустройство на едно жилище във Виена, едно музикално студио в Йоханесбург (ЮАР) за сина му Лукас Лигети, също музикант, както и стъкления надгробен паметник за самия Гьорги Лигети – един от най-важните композитори на модерна музика в света.
За индустриалната фамилия Денцел и за галериста от Залцбург Франц Сайлер, също бивши клиенти на Анна-Люля Праун, имаме много проекти и реализирани обекти – две изцяло стъклени зимни градини, вила в Китцбюл, вила на остров Майорка, заедно с Люля – една къща в Южна Франция и др. На Люля Праун дължа и много от знанията и уменията си в областта на вътрешната архитектура. Запознанството ми с нея оказва решаващо влияние върху моя живот и работа като архитект. Тя и професор Шпалт са важните ментори за мен.
– Да минем към това, което Ви направи известна в света – стъклените мостове. Ще информирам нашите читатели, че най- дългият стъклен мост е във Виетнам и беше открит през май 2022 година. Той е дълъг 630 м. и висок 150 м. и е със стъклено дъно. Как се гради това чудо?
– Понятието „Стъклени мостове“ звучи куриозно, впечатляващо и интригуващо, но не точно това беше базата, върху която добих известност. Най -големият първоначален принос за това имат две малки стъклени пристройки – зимни градини към съществуващи жилищни сгради, първата в Залцбург (1996г), към къщата на семейство Сайлер и последвалата стъклена пристройка към вила Денцел във Виена. И двата обекта бяха голям принос в архитектурата, употребяваща ламинирано стъкло. Ние с моя съпруг, архитект Клаус Вайлцер, успяхме да развием собствена техника за слепени, изцяло стъклени конструкции, която през 90-те години беше една световна новост. Чрез множеството интернационални награди, които получихме за това, бяхме станали утвърдени специалисти за новаторска архитектура със стъкло.
Чак след това, по препоръка на главния архитект на Виена, получих поръчка за един стъклен мост, водещ към търговския и киноцентър на известния бизнесмен Рихард Лугнер. За да избегнем носещи колони в общественото пространство на един от централните булеварди във Виена, решихме да окачим моста на две въжета към сградата. Разбира се, основната носеща конструкция, скрита в пода на моста, беше от стомана, но цялата стъклена обвивка беше изпълнена като слепена и със скрити в стъкло-държателите скоби. Това беше голям експеримент, защото до това време нямаше построен изцяло стъклен висящ мост. При вибрациите, които се получават, това беше свързано с риск, но мостът беше открит 2005 година и до сега няма никакви повреди.
Така наречените стъклени мостове, които в Азия и над някои дълбоки пропасти в планините на Европа напоследък се строят, като платното по което се ходи е стъклено, са всъщност традиционни стоманени конструкции, върху които са поставени добре осигурени многопластови стъклени панели. Стъклото няма конструктивно значение, но е употребено заради възможността да се гледа през него към впечатляващите бездни.
С право да бъдат наречени наистина „стъклени мостове“ проектирахме една поредица от малки мостчета в един исторически дворцов парк в Барут, Германия. Тяхното построяване е предстоящо. Те имат изцяло стъклена конструкция от многопластово ламинирано стъкло и подпорни разстояния от 2 до 10 метра. През нощта излъчват светлина като лампи в парка, а през деня се претопяват в природата наоколо и стават почти невидими.
Един втори, стъклен мост за пешеходци и велосипедисти във Виена, построихме след спечелен европейски конкурс. Мостът се нарича Skywalk и се намира на най-сложното кръстовище в града. Преминава над улици, кръстосващи се на различни височини и пресичащи се от пет различни моста и преминава с тунел през конструкцията на историческото първо метро във Виена, построено от арх. Отто Вагнер. Поради сложната ситуация избрахме една проста, но гъвкава конструкция, която променя посоката си с височината, за да реагира на множеството параметри, определени от околната обстановка. Това е един вид „параметричен дизайн“, при който параметрите не са зададени изкуствено с компютъра, а съществуват като дадености от мястото. Работата по конструиране на мостове е много интересна не само за инженерите, но и за архитектите. Това са обекти със своя специфична архитектура, свързана тясно както с конструкцията, така и с околната среда.
– А от къде идва интересът Ви към мостовете?
– Интересът ми към архитектурата на мостовете е до голяма степен повлиян от сътрудничеството ми с групата на първокласните български инженери около Лало Райков. Още през първите години на своята практика имах възможност да работя с тях за конкурса на Аспаруховия мост във Варна, както и по мостовете на подбалканската магистрала при Розино, обекти с впечатляваща конструкция и елегантност. И не само стъклени мостове представляват интерес за нас. Напоследък построихме един живописен мост, т.н. „Мост на водните лилии“ сред китната природа на един страничен ръкав на Дунав при град Тулн. На конкурс имаме награди и за един железопътен мост над канала на Дунава във Виена, както и за един голям пешеходен висящ мост в Линц. Чувстваме се много поласкани от една покана от общината на Пало Аалто и Американския архитектурен институт (AIA) за участие в ограничен хоноруван конкурс за мост за пешеходци и велосипедисти над прочутия Highway 1 при залива на Сан Франциско. За съжаление по това време вече работихме над един проект за опера в Южна Корея и нямахме възможност за участие , но поканата ни достави голяма радост и чувство за признание.
– Вие имате награди във Франция, Австрия , Германия . Работите със съпруга си Клаус Вайлцер. Името Ви на световен архитект ли дава възможност за работа по целия свят?
– Архитектурата е бизнес, в който има ожесточена конкуренция. Наградите, които сме получили, както и множеството публикации на проектите в цял свят, спомагат за нашата популярност и ни дават удовлетворение и стимул за работа. Но при получаване на нови директни поръчки значение има не само известността , а и качеството на построените обекти. Освен това по-важните обществени обекти в цяла Европа биват възлагани въз основа на конкурси, в които участват и други известни архитекти. И за спечелването на всеки нов конкурс трябва да се работи усилено. Ние имаме някои успешни проекти и в други страни: Германия, Китай, Русия, ЮАР, но главното поле на нашата дейност е Австрия.
– Чели сте лекции в Мексико в университета Монтерей. Вероятно са Ви „грабнали“ сградите от различни епохи и култури в тази държава, граничеща със САЩ!
– Както античната така и модерната архитектура на Мексико е впечатляваща. Щастлива съм, че имах възможност да видя пирамидите на Ацтеките в Теотихуакан, и модерни сгради с грандиозни бетонови конструкции от Феликс Кандела , както и да посетя сгради на знаменития мексикански архитект Луис Барраган, носител на най-високата световна архитектурна награда, „Притцкер“ . Проектираната от него собствена къща, която посетихме в Мексико Сити, е обявена от ЮНЕСКО за световно архитектурно наследство.
– Като казах САЩ бих Ви помолила да разкажете как Музея за архитектура и дизайн в Чикаго Ви даде наградата за глобален дизайн за стъкления мост на Лугнер.
– Музея за архитектура и дизайн, наречен „Атенеум“ е единственият архитектурен музей в САЩ и една многоуважавана инстанция. Той отличава всяка година архитектурни обекти с „ Интернационална награда за най- добър дизайн в света“ ( International Award for Best Global Architectural Design). Проектите биват избрани от международно жури. За висящия остъклен мост на Лугнер ние получихме тази награда през 2007 година. Същевременно този проект получи годишната награда на клиента в Австрия и беше номиниран за най-престижната европейска награда за модерна архитектура, присъждана от фондацията Мис ван дер Рое в Барселона.
От Барселона през 2008 година бяхме избрани като финалисти за наградата „ Дизайн на градското обществено пространство“ за остъкления мост SKYWALK. За него получихме и най-престижната австрийска награда за урбанизъм на името на архитект Отто Вагнер, присъдена ни от международно жури под председателството на тазгодишния носител на наградата „ Притцкер“- английския архитект Дейвид Чиперфилд.
– Имате награда Дю Понт Бенедиктус на Американския институт по архитектура във Вашингтон. Как американците Ви наградиха за иновации в архитектурата за ламинирано стъкло?
– След като в Англия през 1994 година от инж. Тим Макфарлан беше направен един експериментален опит да се приложи изцяло носеща конструкция от ламинирано(многопластово) стъкло, аз и моят съпруг решихме да направим изцяло стъклена конструкция за една зимна градина в Залцбург. Това беше много по-голямо предизвикателство и риск, защото в Австрия, за разлика от Англия, климатичните условия са много по-неблагоприятни и сградите трябва да издържат на много големи натоварвания от сняг. Поради липса на опит при суровия австрийски климат, инж. Макфарлан не се реши да сътрудничи при нашия експеримент в Залцбург. Клиентите – галеристи Франц и Ингрид Сайлер бяха така възхитени от идеята за изцяло стъклена пристройка, че ние се решихме сами, без инженер -конструктор, заедно с една австрийска стъкларска фирма, да развием своя технология и да осъществим напредничавата идея като направим широко приложими в практиката изцяло стъклените конструкции. Това сложи началото на нашата работа със стъкло и ни донесе множество австрийски и международни отличия, в това число най-високата световна награда за архитектура от ламинирано стъкло „ Дю Понт, Бенедиктус“, учредена от АIА (Американският институт за архитектура), UIA ( Международния съюз на архитектите ) и световния концерн DuPont. Журито беше от най- висока класа: президентът на UIA, Sara Topelson de Grinberg (Mexiсo- USA), Richard Hough ( Ove Arup, Australien), und Rafael Viñoli (USA).
По повод на наградата бяхме поканени на конгреса на американските архитекти, който се състоя през 1998 година в Сан Франциско, а наградата ни беше официално връчена в замъка Шильон на Женевското езеро при закриване на юбилейния конгрес на UIA . След няколко години по-нататъшни изследвания на строителните възможности с ламинирано стъкло, успяхме да построим едно разширение към Вила Денцел във Виена, което представляваше съвършена стъклена слепена конструкция, без никакви други метални елементи, освен пантите на вратите. За този проект получихме още една голяма награда от САЩ, „Solutia Design Award 2003“, дадена за пръв път на проект в Европа.
– Не се ли страхувате да поемете риск да минават толкова хора по висящ стъклен мост? Аз не бих могла да мина, примерно, по най- високия мост на Алпите, където са обработени 30 хиляди отделни части и гледаш надолу 400 метра!
– Както вече казах, нашите мостове не изглеждат така опасни за хора, страхуващи се от височината. Но докато алпийските мостове имат сигурна изпробвана конструкция, нашият окачен мост на Лугнер е един рисков експеримент поради това, че остъкляването на обвивката му е направено като слепена стъклена конструкция и е налична опасността стъклата да се чупят при вибрациите и да падат като тежки елементи върху уличното движение. Но, въпреки, че ние използвахме максимално големите панели от изолиращо, ламинирано стъкло( джумбо формат от 2 на 5 метра), бяхме използвали един нов, още дотогава не прилаган патент на нашата стъкларска фирма, който ни позволи да направим между слепените със силикон стъкла скрити укрепвания от метал и с това да осигурим конструкцията. Няколко месеца след откриването на моста един голям товарен камион излезе от уличното платно, смачка предпазната стоманена шина на тротоара и се блъсна в моста. При това мостът издържа много добре това изпитание само с един напукан стъклен панел, който лесно беше заменен. На платформата на моста има едно много посещавано кафене. Чувството на посетителите да висят над натоварения булевард и да наблюдават отгоре потока от коли и светлини е необикновено и изпълнено с емоции. Но мостът съществува от 2005 година и вече е доказал своята сигурност.
– Списанието „Архитектурни световни новини“ пише за Вас, когато получавате наградата WAN ( World Architecture News – Glass Award 2015) за надгробния стъклен паметник на композитора Георги Лигети. Това поласка ли ви?
– Поласка ни вниманието на журито и специалното почетно отличие, което то ни отсъди за този миниатюрен обект, при положение, че наградените други два проминентни обекта – един стъклен павилион на фирмата Аппл ( Appl) в Станфорд и една стъклена църква в центъра на Ню Йорк бяха забележителни. Журито писа, че е впечатлено от идеята за стъклена надгробна плоча, използваща пълноценно „артистичните свойства на стъклото да пропуска и многократно да отразява светлината и да променя всеки момент изгледа на обекта, да създава неочаквана картина…..“ Английското списание „Electronic Music“ сравни стъкления паметник с магическия монолит от филма на Стенли Кубрик „ 2001г. Космическа одисея“, в който е използвана музика от Лигети.
– Пътувате непрекъснато. Остава ли Ви време да гледате постановка във Виенската опера, да отворите вратите на Българския културен център, да отгърнете страници от Елин Пелин, за да си спомните за ученическите години?
– Не толкова пътуванията, колкото ежедневната работа поглъщат голяма част от времето ми. Но моята любов към музиката ме кара да посещавам често фантастичните концерти в прекрасната златна зала на Музикферайн, позната в света от Новогодишния концерт. Стремя се да не изпускам някои забележителни постановки в операта или интересни изложби в музеите на Виена, както и мероприятия в Българския културен център. Той се помещава в една прочута модерна сграда, проектирана със сътрудничеството на философа Витгенщайн. Някои от директорите на центъра са се допитвали до мен за евентуални саниране на сградата. Често посещавам тази фантастична сграда с приятели – архитекти, които идват от други страни. Архитектурното дружество на Виена беше избрало за своите мероприятия къщата Витгенщайн и веднъж имах удоволствието да бъда поканена да изнеса там лекция за своята работа.
Доколкото имам възможност следя и съвременната литература от България като чета нашумели български книги, които ми изпращат български приятели.
– Стремежът към съвършенство във Вашата професия къде ви поставя? Най- горе в архитектурата или на върха на известността? Имам предвид, че 40 години вече сте в Австрия и тази държава Ви е наградила с „Ото Вагнер“ за градска среда, архитектурна награда имате от Залцбург за зимната градина на къщата Сайлер, както и награда за централата на Червения кръст в съавторство с професор Йоханес Шпалт и т. н.
– При работата си се стремя да следя за качествени и интересни иновативни решения, а известността идва чрез качеството на проектите.
Радвам се, че като чужденка съм успяла да получа добра оценка за моята работа. Също съм горда, че имах възможност за някои проекти да работя в партньорство с професор Шпалт, един от най-известните архитекти в Австрия, което беше за мен важен знак на признание.
– На 23 януари 2023 година Вие сте изпратили едно писмо до Съюза на архитектите в България. В него пишете: „Наградите от България са с най- голяма емоционална стойност за мен. Чрез тях се чувствам свързана с Родината си.“ Продължавате да сте член на Съюза на архитектите у нас. Как се отблагодарявате на Родината си?
– Аз членувам в Съюза на българските архитекти и в архитектурната камара и не съм престанала да работя като архитект за България, главно по някои жилищни проекти. В момента имам и една нова поръчка за достройка към един хотел в Боровец, при който ще бъдат приложени стъклени конструкции. Надявам се да мога да изпълня добре този интересен обект.
Непрекъснато следя развитието на българската архитектура и освен изложбите, които подготвих за Виена, миналата година бях консултант на немско-френската телевизионна програма АРТЕ за един филм, описващ възникването на курортните комплекси по българското крайбрежие.
– Ако българин дойде във Виена къде може да стъпне по Вашите стъклени мостове?
– Двата моста, този на Лугнер и Skywalk се намират на централния булевард „Гюртел“, който е и магистрала от национално значение.
– Накрая ще Ви попитам кога проектирате? Когато фантазията надделява, или когато виждате реалността, за да я претворите във фантазия?
– Стремя се да проектирам така, че сградите да служат най-добре на обитателите си, не само за да покриват реалните им нужди, но и за да могат да подхранват фантазията им от допира с изкуството архитектура. Архитектурата е едновременно техника и утилитарна необходимост, но не може да съществува без своите артистични компоненти.
– Благодаря Ви, арх. Каменова, че ми отделихте време за това интервю! Желая Ви здраве и творческата искра да не загасва!
Архитект Анета Булант – Каменова пред журналистката Ирина Кирилова специално за „Тракийски Cвят“
От редакцията:
Снимките са предоставени любезно от архитект Анета Булант – Каменова!
