Присъединете се към нашия канал в Телеграм: https://t.me/trakiaworld
Ирина Кирилова
Да! Той е инженер и може да построи къща, завод, административна сграда и какво ли не още. Но той е и писател, драматург, разказвач. Той е на солидна възраст, но интелектът му определя ежедневието му, а в пътя на живота му остава изграденото и написаното. Той е проф. Банко Банков – един мъж, който застава пред мен с убеждението, че е дал на обществото всичко, на което е способен. А дали обществото ще оцени труда му, историята ще определи мястото на всеки от нас.
– Проф. Банков, след като имате толкова голяма наклонност към литературата, защо сте станали инженер? Завършването на гимназията със златен медал ви е дало много възможности. Защо тръгнахте по пътя, който Ви изведе до професорска титла в Университета по архитектура, строителство и геодезия?
– Като деца със съученици и приятели от махалата играехме на държави, строяхме градове от цигарени кутии в празни тавански стаи, сглобявахме конструкции от плочки за домино.
Всяка сутрин радиото съобщаваше новини от пореден нов национален строеж. Същевременно стана популярен известният бразилски прозаик Жорже Амаду с романа си „Какао и кръв”, жадувахме за екзотика, пътешествия, блазнеше ни престижната дума „писател”. Прописах стихове, цяла поема – „Бразилия”, старателно римувана, в точно намерен ритъм. Рецитираше я моят съученик, бъдещ известен актьор – Борис Луканов. Колебаех се какво да уча – инженерство или литература. Родителите ми, редови, трудови хора настояха: професията трябва да осигурява препитание, а да пиша – кой ще ми пречи.
Имали са донякъде наивна представа за литературните нрави. Всяка професионална среда посреща със съпротива, с недоверие опити на „чужди тела” да „се вредят”, да проникнат в нея.
Но бях под влияние на откровението на Горки – „животът – моите университети”, преценявах, че за да стана истински писател, трябва да мина през школата на материален, съзидателен труд, че ще са ми нужни впечатления от различни човешки характери. Строителството също блазнеше въображението ми. Имах „пространствено мислене”, така че постъпих в тогавашния Инженерно строителен институт, с подсъзнателна цел, че ще съчетая инженерство с писателство. Животът ми протече в два свята – на формули и думи. Години след това съм се замислял, правилен ли беше избора ми, защото оптималната реализация във всяка среда изисква напълно да ѝ се отдадеш. Но съчетаването на числа и слово има и едно важно предимство. Когато те наранят в едната недоверчива към тебе професионална гора, скриваш сев другата, ближеш раните си и набираш дързост за нови предизвикателства в тази, която те е пренебрегнала.
– Като се връщате назад във времето, в което сте бил инженер, кога бяхте повече удовлетворен – когато бяхте в Комбината за цветни метали край Пловдив, или в Нефтокомбината в Бургас?
– Трябва да повторя, че се стремях към придобиване на „второ висше образование” в университета на живота още като студент. То щеше да е удовлетворение за стремежите ми. По време на летни строителни стажове не потърсих възможност да ги прекарам в родния град, а предпочетох практика на големи обекти, на строежа на медо-добивния завод край Пирдоп и на Химическия комбинат в Димитровград. Същевременно печатах стихове в институтската многотиражка „Млад строител”. Наградиха ме на студентски фестивал на художествената самодейност за изпълнение на собствена басня, публикувах сатирични стихове в „Студентска трибуна” и в „Стършел”. Бях от съоснователите на литературния кръжок „Димчо Дебелянов” към Централния студентски културен дом. Доайенът на българската лирика – Найден Вълчев подбра цикъл мои стихове и ме представи в списание „Септември”, тогавашен параден вход към литературата. Когато след дипломиране дойде ред за задължително разпределение по работни места, макар като отличник да не подлежах на такова, за мълчаливо недоумение на колеги, избрах да постъпя на строежа на Оловно-цинковия комбинат край Пловдив. Там усвоявах практическите тънкости на строителството. Те не се изучават в университетска аудитория и продължавах да пиша стихове, които се поместваха в многотиражката на строежа, вестник „Заводски строител”. Но почнах да осъзнавам, че крилата на вдъхновението ми са тромави за поезия, че широка картина на живота, анализ на човешки съдби и характери може да се постигне органично в прозата. Бях наивен оптимист, както героят на Джек Лондон – Мартин Идън. Изпратих първите си разкази не къде да е, а до редакциите на водещите литературни списания – „Пламък” и „Септември”. И както се полага в щастливата младост, получих очаквани насърчителни отговори от младите тогава редакторки – белетристката Лада Галина и поетесата Станка Пенчева. Разказите ми бяха отпечатани, стъпих на дългата и каменлива пътека на прозата, по която и днес все още вървя. А междувременно, следзавършване на оловната секция на Пловдивския металургичен комбинат, повечето колеги взеха пловдивско жителство и жилища, а аз пожелах да ме преместят сред разкаляни изкопи на строежа на Нефтохим край Бургас. Убеден бях, че ще трябва да опозная и магията на морето. На днешен ум се колебая – все пак, доколко обосновано или самонадеяно е било да следвам наумения път. След завършване на първата секция строителната дирекция в пловдивския завод трябваше да съкращава излишни кадри. Бях млад, не до там опитен и ерген, не е чудно да са дочули намерението ми и им е било добре дошло. Отчели са дължима бройка с преместването ми.
– В едно интервю Ваш колега инженер каза пред мен, че всичко в живота е конструкция. Вие сте написали учебници по строителна механика, което означава, че сте открили не само конструкцията в един градеж, но и сте намерили точните думи, с които да конструирате изречението. Това ли е връзката между инженерството и литературата?
– Връзката е нужна между инженерното познание и езиковата, словесната надареност на преподавателя. Светът на числата и светът на думите трябва не да се допират, а да се пресичат органично. Имал съм сред преподавателите си отлични специалисти, които обаче нямаха дар слово, не можеха да контактуват с аудиторията. Не можеха да предадат ефективно ценните си познания на обучаваните. И на изпитни сесии се получаваха скандални разминавания между усвоеното от изпитваните и изисквания на екзаминатор; стигаше се до немислими студентски протести по тоталитарно време. Вследствие на това екзаминатори с партийни заслуги бяха наказвани с отстраняване от лекции и отпращани на дългосрочна командировъчна специализация в Масачузет или Принстън, (не в Улан Батор!). Но когато преподавателят е с предварителен богат практически опит, владее в дълбочина теорията и има словесна култура, езикова гъвкавост да представя знанията едновременно достъпно и достоверно пред аудиторията, поколения обучавани си спомнят за него като за легенда.
– Приложната механика, когато се прилага в гражданското строителство, я наричат инженерна механика и е свързана със законите на Исак Нютон. Но за баща на съвременната инженерна механика смятат Степан Тимошенко. Вие имате над 70 научни статии и монографии на тази тема. Само за специалисти ли са предназначени?
– Зараждането на инженерната механика трябва да се търси далече назад в древността, в трудове на Витрувий, когато тя се е зародила емпирично като набор от правила, почерпени от опита. Трябва да признаем, че опитът на древните строители е респектиращ и до днес: знакови обекти от онова време – Пантеона и Колизеума в Рим, акведукти и амфитеатри, църквата Света София в Константинопол, великата китайска стена, храмовите комплекси в Анкгор, култовите съоръжения на маите и ацтеките са оцелели след разрушителни земетресения. Трудно постижими днес са дълготрайността на монументалната древна „суха” каменна зидария, на римския „бетон”.
За родоначалник на съвременната строителна механика днес се сочи забележителният учен от Възраждането – Галилео Галилей. Списъкът на учени-бащи на модерната конструктивна механика е много дълъг. Минава през трудове на Хук, Бернули, Ойлер, Лагранж, Навие, Ламе, Клапейрон, Сен Венан, Журавски, Максуел, Кирхоф, Кастилиано и десетки други, до Рабинович и Тимошенко. Популярни сведения за развитието на конструктивната механика може да се видят в глава първа „Възникване на строителната статика” от моя учебник „Строителна статика”, част I, определими системи, София, 2001 г.
Личното ми, предпочитано научно поле е Методът на крайните елементи. За него разбрах и започнах да го разучавам по време на едногодишната ми научна специализация във Франция, в Технико – индустриалния център за метални конструкции в Пюто, край Париж, през 1973-74 година. На този метод, основа на съвременните автоматизирани програми за анализ на най- широк кръг явления и специално – на строителни конструкции, ще се спра малко по-подробно по-нататък. Той е развиван, обясняван и е залегнал в основните ми научни статии и монографии, но възприемането му изисква системна научна подготовка. Тя предполага притежание на базови научни познания по техническа механика, съпротивление на материалите и изчислителна математика.
– Когато сте правили проекти като инженер, старали ли сте се в тях да има пространство, красота и дълъг живот?
– Красотата в инженерния проект е дълбоко специфична, отличава се от преките визуални впечатления за обекта. Тя трябва да се вложи, да се търси в логиката, с която са съчетани отделните конструктивни елементи, в простотата и компактността на връзките, в прякото предаване на товарните въздействия върху конструкцията – собствено тегло и полезни товари, сняг, вятър, земетръс – към земната основа. В осигуряване на достатъчна по размер и дълбочинно залагане контактната плоскост със земната основа. Не случайно преживелите хилядолетия пирамиди контактуват със земята не с върховете си, а с широката си базова плоскост. И колкото и непривично да е, условна „красота” трябва да се търси и в скритите елементи на конструкцията. Детайлно трябва да са проучени в дълбочина якостните и деформативни характеристики на земната основа, правилно да е оразмерената фундаментна плоча, основите да са изолирани от евентуален хидравличен натиск и да е предотвратена последваща ерозия на почвената структура.
Разбира се, има инженерни съоръжения, например многоотворните гредови мостове, големите дъгови мостове, висящите верижни и вантови мостове, пространствените черупкови покрития на спортни зали и козирки на стадиони, при които естетиката, визията, произтича неотделимо от конструктивния замисъл. При тях инженерът-проектант може да мисли например за съчетаването, силуетното очертаване и оцветяването на отделни групи конструктивни елементи. Крайно време е, обаче, обществеността да бъде предупредена категорично, че самоцелното търсене на съмнителни естетически архитектурни въздействия, за сметка на изхвърляне на обрамчващи греди, повсеместното приложение на безгредови плочи, самоцелното наклоняване на силуета на високи сгради извън основната плоскост, усукването на конструкциите във височина, крие значителни рискове за поведението на подобни сгради, по- специално при катастрофални сеизмични въздействия. Разрушителните земетресения около нас – във Вранча, Скопие, по анадолския разсед – в Ада пазар, Истанбул, Газиантеп и Хатай доказват, че конструктивната рационалност трябва да предшества, да обуславя архитектурно- естетическите търсения.
– Какви пътища отвори пред Вас специализацията Ви във Франция? Знам, че в България има много добри инженери. Французите могат ли да научат нещо от нас?
– Специализацията във Франция ми даде широк поглед върху реализирани инженерни конструкции и съоръжения, като се започне от дълбока древност до наши дни. Имах възможност да пътувам из страната и да видя импозантните готически катедрали – Нотр Дам, катедралите в Сартър, в Реймс, в Труа, истински шедьоври от каменна зидария, практически невъзможна за изпълнение в наши дни. Уникална вътрешна архитектура в Лувърския и Люксембургския палат, впечатляващи съчетания на парково и сградно строителство в дворцовите комплекси във Версай, Фонтенбло и Компиен. Органично включване на природни дадености в отбранителни замъци и ловни резиденции – по долината на Лоара, в Блуа, Шамбор, Шенонсо. Историята на строителството е текла като златна река във Франция. Дивих се пред уникалната мрежова конструкция на Айфеловата
кула, впечатляваха ме ажурните фермови покрития над парижките гари, дъговите масивни мостове над река Сена, дълбоките тунели на метрото под реката. Неотразимо пространствено впечатление ми остави мощният вечерно осветен силует на Триумфалната арка, респектира атомният център в Сакле, строителната площадка за плаващи нефтени платформи в Дюнкерк, висящият мост над естуара на Лоара в Сен Назер, очертан в пространствена крива и тамошната корабостроителница за крупни круизни кораби на фирмата „Алстом.“ Многократно след това гостувах по проекти за Темпус-сътрудничество на университетите в Нант и филиала му в Сен Назер, в Страсбург и Ница.
Специализацията във Франция ми даде аванс в запознаването със споменатия вече основен изчислителен метод, използван в програмите за автоматизирани инженерни изчисления днес – Метода на крайните елементи. Той се превърна в приоритетно поле за моите научни изследвания. Заедно с доц. Павлова сме автори на първата обстойна монография у нас за приложението на метода в Строителната механика, претърпяла две издания. На втората част от въпроса ви, можем ли ние да дадем нещо на Франция в областта на инженерно-техническия обмен, не се притеснявам да твърдя – да, с качествено обучени инженерно-технически кадри. Базовата подготовка, която дава българското инженерно образование, разбира се – на оня, който учи сериозно, е много солидна. Тя се основава на индуктивния преход от частния случай, от типичния пример, към теоретичното обобщение и формулиране на основни зависимости. Във френските политехнически училища подходът е дедуктивен- обучаваният сам трябва да изведе решението на частната задача от общия принцип. Това той усвоява, когато постъпи след дипломиране в големите частни строителни компании. Спомням си, че по време на престоя ми в Париж колега от София бе ме помолил да му потърся учебник по тунелно строителство. На въпроса ми в големи технически книжарници за такова помагало, учудено ми отговаряха, че такъв учебник няма, пък и защо е нужен на специалист, който е изучавал Земна механика? От познанията по нея ще си изведе необходимите проектни решения. Аз самият, предизвикан на тема „ние” и „те”, съм си правил експерименти, поставял съм елементарни статически проблеми за решаване на западни абсолвенти. Възпитаниците на тамошните политехнически институти са „разглезени”, разчитат почти изцяло на усъвършенствана изчислителна техника. Когато се налага да се смята „на ръка”, на терен, без подръчна техника, добре обучения български конструктор се справя впечатляващо грамотно в
сравнение с тях.
– А как ще ги стигнем китайците?
– Ние сме народ, осъден да не изживява самостоятелно историята си. Чужди сили периодически налагат волята си върху собствените ни решения за външна политика, икономика, социално устройство, образователни приоритети, културни акценти. Аз съм живял дълго. Помня как като невръстни деца ни изкараха да посрещаме с цветя немците, на мода беше немският език: флигел, блицкриг, луфтвафе, дранг нах остен. След това посрещахме руснаците, престижна проява беше в речта ти да се вмъкват шлюпка, парус, завуч, стахановец, че и шлюха. Англичани и американци не сме посрещали с цветя, но къде ти днес без фючърс, франчайзинг, клъстер, биткоин, хаштаг, флашмоб, пърформанс, хепънинг, плейоф, лузър и т.н. Та като стигнем китайците, ще сменим чуждиците с техни, но няма гаранция каква мода ще дойде след това. Трябва да си държим на българщината,
да помним българското.
– Сега да видим кога Вашият инженерен мозък започна да твори литература! Още като млад сте сътрудничили във вестници и списания. Колко време Ви трябваше, за да напишете 400 заглавия в художествената литература?
– Вече споменах за първите ми официални стъпки във вестниците „Стършел” и „Студентска трибуна”, за вдъхващия ми надежди стихотворен дебют в списание „Септември”, представен бях в дебютния сборник стихове „Ято пред полет” на млади автори от литературния кръжок към Централния студентски дом. За създаване на цялостно литературно творчество, за адекватна творческа изява е нужен един живот.
Такъв шанс не се подарява на всекиго. Съдбата често е немилостива към ярки таланти. От моите литературни съвременници си отидоха без време Любен Гройс, Григор Ленков, Рашко Сугарев, Маргарит Минков, Стефан Чирпанлиев, Лиляна Михайлова, Виктор Пасков… Така е било писано.
Утвърждаването ми в прозата и драматургията беше бавно, с много препъвания, но съм бил упорит оптимист, вярвал съм, че трябва да кажа нещо важно, нещо нужно на хората. Свалиха от предпечат, въпреки застъпничеството на редактора ми Ивайло Петров, дебютният ми прозаичен ръкопис (роман!) „Момче за лятото”. Сценарийни комисии в Киноцентъра на три пъти отхвърляха със скандални аргументи мои киносценарии, докато ги надборя с четвъртия.
Претенциозни театрали, не оставили ред в авторската драматургия и промишляващи от колажи, не допуснаха до сценична реализация премирани на конкурси мои пиеси. Трябва да споделя прозрението си – това не е непременно лично отношение към отделния автор, а първосигнална съпротива на средата към опити за проникване в нея на „чуждо тяло”.
Дебютантът трябва да помни, да е готов – ще се наложи да почука на девет врати, та да му се отвори десетата. Всяко препъване, обаче, те амбицира със следващ ръкопис да докажеш, че си бил прав – гласът ти да бъде чут, защото анонимен читател се нуждае от него.
Като човек с техническо образование аз имам внедрено коректно отношение към документа, към датата. Пазя подробен архив с всичките си печатни изяви, от първата – “Моето щастие”, стихотворение, поместено във в-к “Млад строител”, ИСИ, София, бр. 6, 29.10.1955 г., до публикувания тази година драматургичен сборник „Недописана страница”. Шейсет и осем години за изява, ако не съм казал каквото съм могъл, каквото е трябвало, иди чакай от сега нататък… Споменах, че живея в два свята, на буквите и числата. Ако можех да започна живота си отново, щях да го повторя.
– Кога пишете, проф. Банков? Денем, нощем, или когато имате вдъхновение?
– Прозаикът е черноработник. Докато се издържах с инженерен труд, (а той ме прехранваше цял живот), пишех късно вечер, след работа, когато приключвах с битови и семейни ангажименти. От двайсетина години вече е по-друго. Всяка сутрин сядам пред клавиатурата на компютъра, независимо дали е дошло вдъхновение, но първите едно-две изречения те тласват, вкарват в захванатата и прекъсната вчера история. Оттам нататък мисълта потича и се раждат спонтанни три или четири страници, които трябва да прекъснеш преди завършека на епизода, за да влезеш по описания начин в него на другата сутрин. Опитният белетрист знае, че героите постепенно почват „да се държат” самостойно. Не можеш произволно, против житейската логика, да манипулираш поведението им в ръкописа. Читателят ще „хване” веднага изнасилването на истината. За това трябва да внимаваш – искрен ли си, пренасяш ли адекватно жизнените си впечатления върху екрана или белия лист? Проблемът, обаче е, а дали жизнените ти впечатления за съответното време не са конюнктурно повлияни, дали не си сляп за скритите, земетръсни напрежения, които се трупат в корените на видимото.
– Написал сте повече от 30 тома разкази и повести, романи, книги с детски приказки, драматургични сборници и отделни пиеси. Това е голямо литературно творчество. Как се раждат идеите за всяко литературно произведение? Търсите тема от ежедневието ли, или мисълта ви тече в друго пространство, което Ви рисува картина, от която да се композира сюжета?
– Заобикалящият ме живот, съвременниците, взаимоотношенията им са кладенците, от които черпя подтик, идеи за онова, което пиша. В историческите ми опуси много внимавам поведението на героите да е съобразено с типичната човешка психология, да не влагам в устата им думи, разсъждения, които не биха изповядвали. Защото те не могат да се изправят срещу мен и да възразят. Изграждането на образите им трябва да се опира върху факта, че докато за хилядолетия техниката се е развила неимоверно, човешката психология, чувствеността почти не търпи изменения. Майчината и съпружеска любов или антипатия, приятелската привързаност или неприязън, доблестта или двуличието, креативността или леността са били еднакво присъщи на предците ни и на нас. Днешният творец трябва да улавя точно пружините, проявите на човешкия характер. А дали героят ще е на кон или на мотоциклет, е режисьорска прищявка, която между другото издава повърхностни възможности на постановчика да извлича същността от драматургичния материал.
– Получавали сте много литературни награди.
– Да, така е! Ще си позволя тщеславието, човешката суета да изброя някои: първи награди в конкурси за разкази на радиото и ежедневници, награда от конкурса на Съюза на артистите и националния комитет за честване 1300 годишнината на българската държава за драмата „Кой ще дочака изгрева” през далечната 1982 година, първа награда в конкурса за сборник с детски приказки на издателство „Фют” през 2004 година, две големи литературни награди през 2015 година: Националната награда за белетристика и драматургия „Димитър Димов“ и литературната награда „Николай Хайтов“ за романа „Зряла възраст“. През 2019 година ми е бе присъдена голямата награда за българска драматургии „Иван Радоев“ за пиесата „Под южния кръст“, а през 2022 година спечелих лауреатското звание в първия национален драматургичен конкурс „Антон Страшимиров” за пиесата „Недописана страница”. Присъдени ми бяха две награди за драматургия от Съюза на българските писатели – през 2012 година за
драматургичния сборник „Светът не е от днес” и през 2020 година за сборника „Прозорци в зида”.
– Безспорно това признание Ви топли. Къде сте ги скътали?
– Творчеството на редовия писател, който не ползва протекции – фамилни, партийни, на анонимни или официални фондации, е като пълнене на дълбок кладенец. В дълги периоди кладенецът е сякаш без дъно. Писателят се ослушва буди ли словото му отзвук, достига ли до читателско внимание или пропада нанякъде. Наградите са признание, че творецът върви по път, който води към читателя, че словото му е нужно на днешния ден. А дали ще бъде нужно и на утрешния? Отхвърляни творби днес са печелили читателско признание утре и разхвалвани днешни опуси са били забравяни утре. Но е истина, че наградите топлят, те са като ордените на ветераните, не се окачват на ежедневна дреха, но са свидетелство, че си дал в нужен момент каквото се е очаквало от теб.
– Виждате ли опасност да загубим красотата в общуването помежду ни, да забравят децата български думи, след като техниката ни лиши дори и от това да смятаме с молив?
– Опасността е вече реалност в домовете ни. Внучката ми, петокласничка, мило, паметливо момиче, не разтваря книга и дели цялото си извън учебно време между таблета и телевизора. Единствено решение виждам стойностното слово по подходящ, привлекателен за съответната възраст начин да бъде представено достъпно и достоверно на електронни носители.
– Кой Ви покани да бъдете съветник в Комисията по култура и медии в 43 и 44- тото Народно събрание и какво допринесохте с Вашето присъствие?
– Покани ме един достоен лекар – народен представител от Стара Загора- д-р Кирил Добрев Добрев – човек с широки професионални и културни интереси. Заедно с него опитахме да обърнем внимание на народните избраници върху необходимостта от регламентация при ползването на българския език като средство за общуване между сънародниците ни.
– Вие сте автор на проекто – закона на Съюза на българските писатели за съхранение, употреба и развитие на българския език. И какво стана?
– Заедно с господин Добрев и колегите от писателския съюз Христо Ганов и Иван Есенски работихме върху пореден текст на Закон за съхранение и развитие на българския език, заедно понесохме преднамерената, направо да си кажем злобна кампания на компрадорски слоеве от псевдо-интелигенцията, която търси дивиденти от наводняване на звучния ни език с чуждици.
Недоброжелатели изтъкнаха анекдотични доводи да се противопоставят на проекта ни, десети по ред, внасян в Народното събрание. Издириха гимназиална учителка, която да търси печатни грешки в публикацията на проекто- текста. Възроптаха как можело да настояваме в оперните спектакли да се пее на български език, а чуждият текст да върви на електронен запис. Колко българи днес, при повсеместната инвазия на английския, разбират оперните езици – италиански, френски или немски? Словото е подтикнало композитора да пише музиката и без въздействието на текста музикалният спектакъл се превръща в соаре за сноби. Как сме могли да подскажем, че черковните служби е препоръчително да се водят на говорим, днешен език, та миряните да не се разсейват с мисли за какво ли не, докато свещеникът произнася неясно трудноразбираеми стари думи. Защо не се правим на разсеяни, когато на конкурси за нови български песни българското национално радио допуска песни на английски език. И така нататък… и проекто-законът не бе дори депозиран за разглеждане в комисията за култура и медии.
– Имате ли приятелски кръг, или предпочитате да сте сам? Защото, когато човек е сам, той създава около себе си пространство, пълно с думи. Остава да има талант да ги улови.
– Имам кръг от пет-шест единомишленици-приятели. Общуваме не на разпивки, а на словесна трапеза, обменяме идеи, текстове в работни варианти, публикуваме мнения за тях. Но моят приятелски кръг от години е неумолимо оредяваща гора.
– Какво пишете в момента, проф. Банков?
– Почти е готов за печат пореден мой сборник разкази и новели под заглавие „Раним свят.“ Започнах да събирам в хронологически композиран сборник анализите, които в течение на десетки и десетки години съм публикувал за творби на мои колеги. Творби, намирали спонтанен отклик у мен и подмамили ръката ми към клавиатурата. Не става дума за критични студии, а за изтъкване на стойностни изяви на колеги. Когато харесвам, никога не премълчавам приятелски или чужд успех. Дори да драска върху егото ми.
– Преведени книги на друг език?
– На чужди езици са преведени само три-четири мои разкази и приказки. Нито една книга. Живея със съзнанието, че моята четяща публика е българска, пиша за нея на български и това ми стига. Няма да скрия мнението си, че превеждането на творби на чужд език зависи не само и не толкова от качествата на творбата, а от компенсаторни лични зависимости между автор и преводач.
– Представяте ли ги пред публика?
– Да, всеки път с вълнение на дебютиращ. Но тъй като разпространението на книги у нас след промените е почти недостъпно за редови автор, ако нямаш договорни отношения с някое от три-четири големи издателства, стопанисващи собствени книжарници, пътят на пишещия към читателя е какъвто е бил на времето пътят на Отец Матей-Миткалото. С торбичка книги през рамо – на среща с любители на словото по читалища и клубове. Те са истинската, жадна за слово публика.
– Благодаря за отделеното време, професоре! Желая здраве и дълголетие!
Проф. Банко Банков в интервю на Ирина Кирилова, специално за „Тракийски Свят“.
Присъединете се към нашия канал в Телеграм: https://t.me/trakiaworld
