Силвина Бел Илали:
Свободата се дава
чрез една Велика Саможертва!
За да има Полет на Духа,
трябва един Велик Подвиг!!!
Свободата е другото име
на Абсолютната Себеотдаденост!
Заслужили ли сме Абсолютната Свобода?
Очевидно не!!!
Но днес в Духа ознаменувахме
една Голяма Победа!
Празник празнуват някои!
За нас – духовните опълченци
днес е ден на Триумф!
Бог знае!
А за тези, които празнуват днес, без да знаят точно какво – ще е полезно да прочетат този разказ:
Ангел Велков
“Българин съм и до ден-днешен като чуя името на родината си настръхвам. Казвам се Ангел Велков, роден съм през лето 1859-то. През тази тежка година съм загубил майчицата си, Бог да се смили над душата и, и нека този Бог благослови златните ръце на татко, които отгледаха мен и двамината ми братя.
Мама погинала на една чешма край селото, отишла да донесе водица и повече не се върнала. Поругана и посечена от две заптиета. Тежко се бил прегърбил татко, когато я донесъл вкъщи. Така казаха братята ми. На тях се паднала участта да изкопаят гроба и да я положат във влажната земя. Не смогваше тогава земята да попие сълзите на българите.
Мисля, че бяхме добри синове и братя, но само Господ има право да отсъжда това. Не търсехме отмъщение, нямахме злоба в сърцата си. Сами носехме мъката. Аз и двамата ми братя – Страхил и Петър. Искахме да създадем семейства и да отглеждаме овчици, така както векове наред са го правили дедите ни. Но съдбата бе решила друго.
Когато посякоха Страхил на мегдана за назидание, аз поисках да отвърна очи, но татко обърна главата ми и до ден-днешен виждам това зверство. Обвиниха братчето ми в кражба и го убиха за удоволствие на един пиян поробител. Стана 18 години след кончината на майка ни. Беше започнала Освободителната война и братушките оставяха кръвта и костите си по земите български. Когато напуснахме мегдана, татко дълго не продума, след няколко дни продаде стадото си и ни купи пушки. Закле ни да паднем или да дочакаме изгрева. Чак по-късно разбрах какво означава това. Вечерта се обеси под стряхата, искаше да ни прогони от родния ни дом. И нищо повече да не ни свързва с него. Така го намерихме сутринта. За последен път видях бащината си къща, вече ми беше чужда и страшна.
Така се присъединихме към Българското опълчение и всички смятахме, че сме обикновени овчари, но съдбата избра да ни превърне в герои. Нека бъде волята и. Всички сте чували за Шипка, тонове хартия са изписани за героизма на българи и руси. Хартията е вечен пазител на чутовни подвизи, тя пази светли спомени и хората изпитват гордост, когато четат за тези дни на безкрайно величие и вечна слава.
Но малцина са останалите живи, тези, които могат да ви разкажат какво се случи на 17 септември 1877 година. Тогава се отвори ада, не зная как съхраних разсъдъка си. Но след този ден знаех, че българите заслужаваме свободата си, а лично за себе си, че нищо вече не е в състояние да пречупи вярата и душата ми.
“Орлово гнездо”… там, където кръжат тези горди и смели птици. Там беше писано да възкръсне българската надежда. Там загубих брат си и там преградих с тялото му пътя на пълчищата. Тогава ние опълченците престанахме да бъдем хора… превърнахме се в зверове и отговорихме подобава на зверствата на това черно и безбожно племе.
“Орлово гнездо” бе атакуван в 3 часа след полунощ, на първа линия ни притиснаха три табура османски доброволци, наречени “табура на обречените”. Не бяха хора това и до ден-днешен го вярвам. Това бяха чудовища, те на се бореха за кауза… те просто убиваха. Като вършина на вятъра се огъваше нестройната ни редица, но аз знаех, че трудно ще се прекърши. Защото за пръв път виждах нещо подобно в лицата на другарите ми. Те не се бяха изправили само за да загинат през тази адска нощ… те се бяха изправили, за да дочакат зората. И я дочакаха… тези, които останаха живи.
Брат ми Петър Велков водеше отряда, ясно се чуваха командите му в мрака. Но важен бе гласът му… на този глас можеше да се вярва. И един връз друг падаха другарите ни, колко ли още кръв можеше да поеме поробената ни земя. На този въпрос отговор до ден-днешен не намерих.
Когато свършиха мунициите, за нас се отвориха портите на пъкала. Атакуваха ни на нож несметните пълчища, но и ние на нож ги посрещнахме. Още помня щика, който прониза тялото на брат ми. Чудовището го набучи като животно. Аз изтръгнах пушката от ръцете на убиеца, блъснах го в гърдите, той падна на колене, после възнак и тогава направих нещо, което никога не бих направил отново през живота си. Прегризах гърлото му. Неколцина от другарите му щом видяха това, паднаха на колене и молеха за милост… но тази нощ милост нямаше за никого. Нито за победители, нито за победени.
Поробителската кръв още пареше в гърлото ми, когато коленичих до брат си и прегърнах прекършеното му тяло. Той ме целуна с пламнали устни и промълви:
– Проклети да сте навеки, ако изпуснете прохода!
Това беше. Прости и ясни думи. След това очите му изгаснаха. Сълзите ми направиха няколко вадички по измъченото му лице. Тогава се изправих. Не защото съм смел. Защото бях поел в душа две клетви: да не изпусна прохода и да дочакам зората на победата. Другарите ми видяха падението на капитана си, в този момент и най-смелото сърце потрепва, но не бе им писано дълго да стоят без водач. Кръвта и този път не се превърна във вода.
“Задръъъж, задръъъж!!!” извиках аз и щиковете се вдигнаха отново. Отново тази крехка българска преграда спря ордите и вече виждах съмнение в очите на душманите.
“Урааааааа!!!” за кой ли път подех този боен вик, той се блъсна в околните хълмове и във вражеските редици, които се огънаха “На смъъъъърт!!!”
Тогава по душманите полетя всичко, което човешката ръка е способна да отлепи от земята. А в този момент силни бяха ръцете ни. В този миг се изправиха и другари, които смятах за мъртви. Тежко ранени, те изцедиха и последните си сили в неравната борба. И скъпо продадоха живота си. Душманите ги приемаха за живи мъртъвци и ужасени бягаха от тях, защото с адски огън светеха очите им в мрака.
Тежка и кървава беше тази битка. Хора бяхме, но нищо човешко не беше останало в нас. Не чакахме помощ от никого и на помощ не разчитахме. Така дойде кървавата зора. Зората на победата. Победихме, защото братята руси смогнаха да ни изпратят подкрепление. 56-и Житомирски пехотен полк се вля живително в редиците ни и тогава се случи нещо невиждано. Преминахме в контранастъпление, без да имаме нито един патрон. Не е лесно да се уплашат чудовища. Уплашиха се, впрочем водачът им по-късно щеше да изпрати телеграма до своето командване, в която казва, че несъкрушими са българските редици. Битките при този проход промениха хода на войната. Доказаха, че ние българите заслужаваме свободата си и не сме я получили даром. Още дълги дни и нощи пазехме Шипка, но в този момент разбрахме, че няма да предадем прохода на враговете. Никога няма да го предадем. На връщане руските войници ни отдаваха чест, преживели какво ли не по света, те не бяха виждали такова сражение. Русите ни прегръщаха, прегръщахме ги и ние и плачехме заедно. В краката ни лежаха другарите ни, коленичехме до тях, но не за да затворим очите им, макар да бе изгаснала светлината им. В тях се отразяваше една друга светлина – тази от зората на победата. Прегръщахме и труповете, за нас те всички братя бяха. Независимо дали на този или на онзи свят.
Когато битката свърши, аз паднах на колене, тежката пушка изпадна от ръцете ми и щика издрънча върху скалите. После повърнах, не остана нито капка течност в стомаха ми. Така свършват тежките битки, не е точно както го описват в книгите, битките са просто едно нечовешко клане.
В този момента до мен се приближи млад руснак и ме изправи. Прегърна ме, после наметна раменете ми с плащ и ме поведе да се стопля край един огън.
До неговия гроб стоя сега, той не напусна този проход. Измръзна при Великото стоене, така го нарекохме тогава. Хиляди животи изгаси студеният вятър в снега, но ние продължавахме да стоим и да мръзнем в мрака. Стояхме и отстояхме свободата си. Сега аз стоя до гроба му и ще стоя тук на тази дата до края на живота си.”
Източник: фб
