Автор: Ирина Кирилова – журналистка
Всичко започна от едно предаване на БНТ 1, „История БГ“ избра тема за самоубилите се български поети. През деня ми се обади доц. арх. Димитър Андрейчин, с когото бях правила интервю, и ми каза, че в предаването ще стане дума и за негов роднина – Иван Стоянов Андрейчин. Реших да гледам. Не останах доволна, защото при споменаването на Иван Андрейчин водещият тръгна в „жълта“ посока – как и защо са го съдили. Без да споменавам другите поети, ще кажа, че Иван Андрейчин изобщо не беше представен, както заслужава. Това, че аз знам, не значи, че и хилядите зрители знаят.
На другия ден се чухме с Димитър Андрейчин, който също беше недоволен от това, което се каза за роднината му, и от това, което не се каза. И той ми изпрати едно стихотворение от Иван Андрейчин, написано три години, преди да умре. То е публикувано от Д.Н. в бр. 142, година VIII от 2 март 1934 година във в. „България“, заедно с възпоменание за Ив. Андрейчин по повод 40 дни от смъртта му. И така стигнах до секретарката на читалище „Напредък“ в Радомир – Нели Петкова, за да разбера има ли вестник „България“, съхранен в библиотеката на читалището. Да, оказа се, че пазят вестника. Точно този брой е там. В него – каза г-жа Петкова – е не само статията, но и онова стихотворение от 1931 година. Тя ми ги изпрати и аз съм ѝ благодарна. Изпратеното от г-жа Петкова беше направо от вестника и на стария правопис. Научих от нея, че издателят на „България“ е бил Стоян Бумбешев и негов наследник е Максим Караджов. Никой не може да каже чии са инициалите Д.Н., но от статията става ясно, че е познавал Ив. Андрейчин. Д.Н. е написал:
„Известният поет и писател Иван Ст. Андрейчин почина на 15 февруари. От нощния си сън, той се пресели във вечния си сън.
…В неговите стихове, разкази, студии за любовта лъха свежест и красота. През 1931 година, когато той беше в Швейцария, написа последното си желание под заглавие: „ОТИВАМ СИ…“
Разрових се в електронното списание „Литературен свят“ и там намерих една кратка статия от д-р Георги Иванов Бояджиев за поета, преводача, критика, писателя Иван Андрейчин.
И за да разбера повече за човека, роден в Габрово, следвал литература в Париж, всяка година ходил да слуша лекции там и преподавал в българските училища литература и френски език, живял пет години в Швейцария, започнах да търся.
Иван Ст. Андрейчин е имал още четирима братя – Андрей, Стефан, Еким и Димитър. Доц. арх. Димитър Андрейчин е син на проф. Любомир Андрейчин и внук на Димитър.
Би трябвало да се направи предаване по някоя от телевизиите, за да научат хората повече за Ив. Андрейчин и неговия род – например, че има снимка на четирима от братята, тъй като най-големият – Андрей – вече не е бил между живите.
А в предаването „История БГ” на БНТ можеше поне да се каже, че Иван Андрейчин е бил първият председател на Съюза на българските писатели, основан през 1913 година, с почетен председател Иван Вазов. Почетни членове са били Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, д-р Кръстев, Антон Страшимиров, проф. Иван Шишманов, Ал. Теодоров Балан – все хора, които са били на върха на литературната мисъл в България. Нито дума не бе споменато за това. Нито пък, че за известно време Иван Андрейчин е бил режисьор на театъра в Бургас.
В началото на ХХ век той е считан за интелектуалец от най- висока класа. Още преди Иван Хаджийски, Иван Андрейчин е написал „Психология на самохвалството“, „Плагиатството“, „Дилетанството, „Психология на вестникарските нападки“.
А снимката му с Драган Цанков? Нима Цанков е случаен човек? Учил в Духовната семинария на Одеса, заминал при брат си във Виена, през 1852 година издава българска граматика на немски език. Това е третият министър-председател, бил е председател на Народното събрание, един от инициаторите за създаване на Търновската конституция…
Бащата на арх. Д. Андрейчин – Любомир Андрейчин имал 20 хиляди тома книги, но сред тях са само книгите от Иван Андрейчин. За съжаление, там липсват издаваните от него списания „Из нов път“ и „Бисери“.
В статията на Михаил Неделчев „Забравени поети“ авторът го определя като предводител на млади и непризнати таланти, неофициален ментор на литературната бохема, а за стиховете му в списанията „Из нов път“ и „Бисери“ казва, че поезията му е скандално модерна.
Да допълня, че Иван Андрейчин редактира в. „Свободна мисъл“ – издание за литература, театър, изкуство, критика. Печата в повече от 13 списания и вестници. Съставя сборници и антологии. Превежда произведения на Пушкин, Гогол, Майн Рид, Чарлз Дикенс, Джек Лондон, Андерсен …
Но нещо, което би могло да не води предаването за Иван Андрейчин в махленските клюки, би било поднесената информация за това, че след първата кино-прожекция в София той е написал есето „Синема“, отпечатано на 25 февруари 1909 година в рубриката „Подлистник“ в „Свободно слово“. През 1910 година издава книгата си: „Книга за театъра“ – историко-теоретически и критически бележки. В нея включва статията „Синема“, в която предвижда бъдеще на кинематографа, предвижда, че може да се използва за научно кино, за литература, писана за кино. Преди още да имаме филмо-производство, Иван Андрейчин в „Книга за театъра“ вече пише теоретична статия, като вижда слово и цвят в киното и за него това е изкуство „странно, сложно и синтетично“.
„О, да – синемата пише своята история и приготовлява своята еволюция.
Синемата се приближава до драматическото изкуство. Ако това сравнение изглежда за някого светотатство, нека се успокои. Може да се помисли, че като във всички области на човешкия труд машината побеждава и прави излишни човешкия труд и човешките ръце, тъй ще бъде и тук в борбата на кинематографа и живия театър. Преди синемата да измести театъра, тя ще му стане добра помощница.“
През 1921 година в списание „Свободна мисъл“ има и втора статия „Синема“, но там той се подписва с псевдоним „Ерик Светлооки“.
По времето на социализма Жельо Авджиев и Иван Богданов се наемат да възкресят имената на десет писатели и сред тях е и Иван Андрейчин. Това става през 1960 година в издателство „Български писател“. Сборникът е със заглавие „Забравени реалисти“. И днес този сборник може да се намери – това напомням на авторите на предаването „История БГ” за самоубилите се български писатели.
Няма да пиша за смъртта на Иван Ст. Андрейчин, станала повод за толкова противоречиви мнения. Но през 1934 година семейството му не е искало да се знае, че се е самоубил и това тогава се е спазвало. Затова и във възпоменанията не се говори за това. Но разни клюкарски вестници пишат и досега достатъчно гадости. Няма да спомена вестниците, за да не принизя стила на написаното за този човек от културния елит на страната ни. Ще цитирам само Георги Бакалов, който след смъртта му пише, че „Иван Андрейчин платил данък на дребно-буржоазния социализъм“. И само Васил Гендов във вестник „Ново време“ дава положителна оценка за творчеството му. Характеризирайки времето, в което е живял поетът, той цитира Хамлет на Шекспир: „Дошло е време мъдростта да прави поклон на подлостта.“
Връщам се към публикацията за смъртта на Иван Андрейчин във вестник „Литературен глас” г. VI, бр. 222 от 18 февруари 1934 г. с разтърстващото възпоменание за Ив Андрейчин от д-р Георги Иванов Бояджиев, озаглавено „Срамно мълчание“, отпечатано в електронното списание „Литературен свят“. Ето откъс от него:
„Иван Ст. Андрейчин умря. Още едно голямо сърце престана да тупти. Литературните лилипути, скрити в хралупата на мъничкия си морал, потриват ехидно ръце и лукаво се усмихват. Един голям човек по- малко, какво от туй?“
. . . Мълчете! Андрейчин умря, но той живее и ще продължава да живее в душата на всеки честен български интелигент. Срамно и подло мълчание.“
Представям ви стихотворението, написано още през 1931 година, изпратено ми от секретарката на читалището в Радомир – Нели Петкова и от арх. Д. Андрейчин:
ОТИВАМ СИ…
Отивам си, напускам аз живота.
Изминах дълъг път и близко е Голгота –
Пристанище последно на земята.
Живях и никому не пречих да живее.
Търсѝх и знаех накъде е
Щастливий изход на борбата.
Със песнѝте си на хиляди наслада
Аз дадох… И очаквах ли награда?
Аз сложих ли цена на живото си Слово?
Останах чужденец във моята родина
И чужд на всички искам да замина.
За път последен всичко е готово.
Отивам си и искам нито дума
За мене тук да не се продума
От ничии уста нескромни.
Затворя ли очи, веднага вече
Да бъда аз от всички тъй далече,
Че никой никога за мене да не помни …
Щастливий изход на борбата
Забрава пълна на земята
И вечний сън във тъмнината.
Това може да напише само човек, напълно разочарован от обидите, клеветите и съдебните изпитания. Човек, който е преценил колко много е дал на загубилото морал и съвест общество, което го отпраща в отвъдното.
Използвани материали:
В. „Литературен свят“, бр. 93, март 2017 год. – статия от бр. 222 от 18 февруари 1934г. – „Срамно мълчание“ от д-р Георги Иванов Бояджиев, отпечатано във в. „Литературен глас“
В. „Дума“ – бр. 47, 25 февруари, 2012 г. „Рицар на свободния дух” – статия от Борис Данков
„Забравени реалисти” – сборник, изд. „Български писател“, 1960 г., съставители Желю Авджиев, Иван Богданов
Забравени поети – статия от Михаил Неделчев
„Първият киноманифест в света и неговият автор” – Петър Кърджилов
Книга за театъра – Иван Ст. Андрейчин
Архив на читалище „Напредък“ – Радомир
Личен архив на арх. Димитър Л. Андрейчин
Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
