/поема/
Понякога сънувам детелини
със четири опадали листа.
Аз се завръщам в детските години
по влаковите линии в нощта.
Мен трима ме очакват в цяла Варна –
не знам дали да включа всички вас.
Светът е сън. И песен благодарна,
но само че не ви я пея аз.
Което си е все едно и също –
аз имам блудна, за завръщане душа,
на бял кон, черен влак, на рикша, на талига – и пеша,
аз винаги се връщам –
аз доживях съдбата своя да реша –
на бъдещия ден да кажа:
– Стига,
ти бе до тук!
Изпратих миналото на боклука, разбрах едно –
то, миналото, пет пари не чини –
насметен в Нищото боклук.
Очи отворих – врати в пустини,
и глас извих – не беше на авлига,
запитах се защо бях тук?
Какво видях? Животът като сънна лига
тече в нивята с мак и комунига.
За всичко глух, аз вече чух –
във мен е Енисей, в мене кърти черна дига,
надига се във мен реката Об,
Иртиш и Волга в мен – и Лена се надига,
а родната ми къща е зейнала пред мене като гроб.
Нима не знаете какво е гроб?
Нима не знаете какво е гроб да зине?
Аз къртя кътници –
аз стискам
спаруженото цвете в своя джоб –
аз винаги се връщам –
на мене ми е тъпо да повтарям,
че всички ние сме проклети пътници.
Децата си целувам винаги когато спят – насън.
Или когато тръгвам на война,
макар и малка – местна –
за препикани територии във вестника,
на някой тъп, общински, нервен махленски бой
с копой –
завързан, зачислен на канчето с държавната храна –
лапач на дребни червеи.
Те на акули като мен не могат да пълзят дори –
аз вдигнах
пред тях немилостивата Стена –
да пеят там, отвъд, щастливото си нани-на
и да се пощят като весели маймунки.
Да пият вино от олимпийската си кана.
Аз вече хванах пътя за Балкана.
Това го знам от мама –
и от своята жена, която тихо каза ми веднъж:
– Мъжът е вълчи вой, а аз съм вълча рана! –
егати, тя направо ме уби.
Направо ме изкърти като тараби,
стърчащи в черния безмер –
и хлябът полетя към Нищото от празния панер.
Аз винаги се връщам у дома,
преди да са си тръгнали и тримата ми блудни сина –
засмукал съм това завръщане със майчината си кърма,
запомних го за цял живот –
тъй както всички помним
поне едничка песничка от детската градина,
горчива беше майчината гръд – изстинах! –
и рано плюх на всичко –
на семето си даже плюх –
с вампирчета света напълних.
Отрече се от мен Светият син,
отрече се от мен Светият дух –
живея, Господи, но как живея? –
питаш ли ме
аз как живея в гнездо от мълнии?
Каква завивка
да хвърля в изцъклената нощ на своите деца?
Мъгли разпрани ли да им постеля?
Дечица мои,
мои несъбудени слънца,
така жестоко се обърка
на моя ден горчивата къделя –
дори не мога да подхвана края –
къде да търся другия й край?
Аз няма да се моля,
пред вас със страшна сила се кълна –
ще вдигна бариерата на Рая,
с рогата си напред аз ще се врежа,
ако потрябва – и в Китайската стена,
ще я нацепя като стари тараби –
заради вас, повярвайте ми, мили слънчица,
ще смъкна на земята този Рай! –
пък ако Бог е рекъл, ще се пържа в Ада.
Аз целият съм вик. Кълбо от нерви.
Бук – сцепен от светкавици на две.
Изпращам положителни енергии
към времена. Пространства. Светове.
Ужасно крив, над листа си опърлен,
стоварвам тежко ехо след гърма.
Е, няма ли един да ми отвърне?
И сам си пиша лудите писма.
Безпаметен заключеник в затвори –
аз пиша глупости. Или почти.
Кой книгата ми тъпа ще отвори?
Безсъниците кой ще ми плати?
А как го помня – сякаш беше вчера –
слетя над мене ангел – призрак лек.
Той освети лицето ми с фенера
и ме прегърна като жив човек.
Като пчеличка, кацнала на цвете,
лъч светлина в креват на юродив,
той цяла нощ от книгата ми чете.
дори си подчертаваше с молив.
Разкърти вкоравената ми зима.
В лехите ръсна семе за цветя.
Пишете, ако някъде ви има,
дали над вас бял ангел прелетя?
Той, ангелът ми, е кълбо от нерви.
От нерви – кълбовидни повесма.
И цял живот в пространствата безмерни
той ви разнася моите писма.
Денят ми си отива като сън.
На доживотна нощ ли съм осъден?
Забива се във мене като трън
надеждицата – още миг да бъда.
За миг да спра на онзи сетен рът –
да пия светлина, покой и вятър.
Да разбера най-после, че светът
е път, по който тръгваме нататък.
Боли… Дори от въздуха боли.
А някъде над мен – във ветровея –
се вдигат белоглавите орли,
които няма как да надживея.
По кратък от светулка може би,
се рейнах върху своята пътечка.
Но няма да го удрям на молби –
да бъде, Боже, волята ти вечна!
Когато болката ми отшуми
и моята присъда се изпълни,
на Теб поклон ще сторя доземи.
А после, ако ще, да падат мълнии!
Да ти е драго, майко, да умреш! –
пални ми свещ, свещта ми да трепери.
Да лизне пламъкът й като жежка пещ
китарата на твоя син Валери.
Едно такова леко китарче,
издялано от липов пън във Варна.
Той пя като Парижкото врабче –
за Лех Валенса в знак на солидарност.
Той пя Кобзон. И Гот. Емил и Лили.
Не пя с Азис. С Китаеца не пя.
Рева с Джо Кокър. И намери сили
да каже – аз повече не мога да търпя!
Той бе синигер в скерцото на Лист.
Потоп по Вагнер. Камък по Бетовен.
Забивам соло в стихналата вис –
жестоко горно ре – и гръм топовен.
Ти ме роди по време на туист –
роди ме – Хомо луденс многословен.
Слетя над мен – тих вятър в липов лист –
набра ми липов цвят за чай – и помен.
Камари липов цвят набра ми ти.
Сега го рина с кривата лопата.
Това последно соло ми прости.
Не можеш ли, ще отсека липата!
Аз, който не преминах под Дъгата.
Ний бяхме млади. Глупави. И бедни.
когато гръмна страшната АЕЦ.
Естествено – научихме последни –
държавата мълча като подлец.
Гърмяха на екрана руски банди –
по-тежки и от мятане на чук.
Навред звучаха весели команди,
а птиците се връщаха от юг!
Долитаха на стройни ескадрили,
Тук се въртяхме на автопилот.
И слушахме, освен Емил и Лили,
естествено – Кобзон. И Карел Гот.
И днес ги слушам, докато ям компот.
Те в моя мозък хълтаха – цял взвод.
С тях колко руска водка сме изпили!
Пиянството на цял един народ!
Държавата обичаше кюфтета с лук.
Възнасяхме се ний далеч оттук,
а те, загнездени в съня ми даже, пяха –
като петли върху бунището с боклук,
разперили съветската рубаха!
Загадка беше. Ребус беше. Сканди –
защо все пак живеехме им тук!
Как беше топла родната ми стряха!
Китарата ми не издаде звук.
Афишът беше подменен със друг.
В афиша следваше баталия по Бондарчук.
А ние гаджетата любехме на свещи!
Емил в афиша.
Малко плаж на юг.
Гот ненавижда пясъци горещи.
Кобзон оре небето с тежък плуг.
А Лили си върти любовни срещи –
безчет са гаргите в Балкана, стария!
Кобзон трещи финалната си ария.
И радиото дъни без пощада
как Лили плаче, а Кобзон,
готов за бой, напада!
Страда! –
Направо се разтриса от любов
по наш ’та мила мамица Бълга-аа-рияяя!
Докато Карел Гот
сценичния костюм смени със нов,
към нас летяха вече птиците от юг.
Джазбанд ни бе казанът за боклук.
Ний бяхме пичове –
на всичко правехме напук!
Как помня аз!… Останали без сили,
два вечни славея се любят през април –
онази вечна, древна Амбър – Лили,
и онзи Амбър – вечният Емил.
Те бяха мюзикайдълите, Боже мили! –
Превзеха те Москва! Пхенян, Пекин.
За кратко задържа се само Лил.
Емил и Лили! Лили и Емил!
И други няма.
Няма, Боже мили!
Те бяха крокодилите във Нил!
Не сте ли бягали от гладни крокодили?
По-късно се явиха онези скъсани бродяги,
опасно злите типове от „Хиподил” –
разклащаха оголени тояги,
като че ли въртят огромен грил!
Те разглобиха сцената до гайка.
И хванах аз китарата от майка
и спрях да пия тъпия метил!
Изгърбен като изтървана запетайка,
с китарата се мъкнех по света –
недраг, немил.
До късно разучавахме „Джамааа-ййй-ка!”
От сър Том Джоунс се учехме на стил.
Какво ни пукаше за онзи пленумен Април?
Аз вече в Проходите на републиката бях забил!
На стоп до Ада бих отишъл, ако го има нейде този Ад,
щастливец – мен ме пускаха да ида,
но само – до Чикаго и назад.
Свободни бяхме. Бяхме без пари.
Горчеше тази пастичка „Капри”!
И хлебна сода пиехме в зори.
Понякога гадаехме на карти.
Изваждахме тестето за белот
и питахме загадъчните старци
кога ще свърши този тъп живот.
Тогава нямаше ни „СКАТ”, ни екстрасенси.
И гледахме как бъдещето денси! –
към нас приижда с много бавен ход.
На бавен ход – тържествен менует! –
Назад две крачки. И една – напред.
Какъв артист съм? Аз съм гол и бос.
Нима е свяст, нима е срам, заблуда?
Целуна ме един статист – Христос.
И шитна ме за трийсет цента Юда.
Когато Бог обича, е зловещ.
Ти, майчице, такъв не си ме чула.
Горчеше ми жестоката им свещ,
запалена над Кремълската кула.
Защо не ме продаде Юда кеш?
Бях рибка – и живеех в тиха гмеж –
храна за нечовешката акула.
Не със рогата – дий! И пак поглеж! –
Овчица бях под слоновата кула.
Но срина се и този тъп градеж.
И аз спечелих мача с три на нула!
Мен затова ме взеха в Комсомола.
И в Партията после ме приеха –
не исках да седя на двата стола,
на третия наметнал властна дреха.
Държавата бе дупка на геврек,
в която единицата бе нула –
зачеркната с два кръста – ХХ век.
Не беше като мама. Бе акула!
Държавата се грижеше за всичко.
Тя искаше, докато копам във зори,
Да бъда неин верен син – и чичко.
Чичко-паричко с многото пари.
Аз плащах глоби. Куп осигуровки.
От данъци и такси ми призля.
А тя ситнеше сребърни пантофки
по моите посърнали поля.
А аз въртях в едно такси геврека.
И грохвах на прогнилия дюшек.
И нямах даже силици два тека
да прасна като някой бял човек.
Тя вярата в доброто и човека
отвея заедно със двайсти век.
И гледах аз как тайно и полека
вълкът надява кожа на човек.
Тя ръсеше по радиото плява.
От БНТ ни мажеше със мед.
И казах аз – ако ще е държава,
дано начело да върви Поет!
Но кой да пише стихове в зори?
И кой да пее звездните си песни?
Ядяхме ние пастички „Капри”
под знамената в залите конгресни.
В жестоко ре китарата ми ври! –
качи ме тя на Еверест дори.
Завиждаха ми всички тъпи шерпи.
От Покрива видях, че няма Бог.
А Дяволът пилеше своя рог
и стържеха му раш-пилите нервни.
Щом няма хлебец, хапвайте „Капри”! –
не аз! Тя – мама,
тази нощ ви черпи.
Аз къртя изкривени канари.
пропадам в бездни – срязани консерви.
По-луд от юродивите реки,
се свличам в откачени водопади.
О, как не ми вървеше отръки
да пиша името ѝ в своите балади!
Прощавай, мамо! В злачните лъки
дано над теб цъфтят липите млади.
Разлисти ли се липовият лист,
жените се събират на понуда.
Дошъл съм с вик. Нормално за артист.
Живях, целунат от Иисус – и Юда.
Пред Господ исках да застана чист!
А в мен звънтя среброто до полуда.
Играех си със тях като келеш.
Със старците, дошли от други ери.
Понеча на Иисус да пална свещ,
и пише Юда в своите тефтери:
Валери взе за свещи пет пари.
И триста за пиячка олепери.
Нагъва цял ден пастички „Капри”
и вино пие с калпави авери.
А песните му – дълъг вълчи вой.
Изглежда с друг аршин простора мери.
Не е по нашия тертип и строй.
Да го завърнем тоя чер Валери! –
защото идат вълчите потери.
Докато свиря, скърца столът твой –
къде си, неизбежен Салиери?
Когато Бог обича, е зловещ.
Извърта ме в такава адска пещ,
цеди сълза по сбръчканата скула.
За хомо луденса палнете свещ!
Валери Станков – тигрова акула.
Да ти е драго, майко, да умреш!
От ноздрите ми свличат се искри –
натегнато до вик кълбо от нерви.
И вампирясах – в черни пещери.
Порой ме пра под небесата черни.
С душица на синигер в синева,
пиян лежах на спалнята си „Приста”.
Полярен лед душата ми скова,
пустинен зной над моя ден увисна.
А мама за училище ме буди.
Немигнал, ставам. Тъмни са зори.
Аз зъбките си мия. И млякото си пия.
Набързо хапвам пастата „Капри”.
За тях се моля – нека да поспят децата ни добри.
Ах, не будете спящите деца!
Галете ги, защото тръгват те.
И страх в зениците им се чете.
Все по-далеко си отиват
нашите красиви слънчица!
И аз забивах в дъждовните си звездопади,
затъкнал с паста и бозичка сит корем.
Когато, мамо, ние бяхме млади.
Когато смисъл нямаше да мрем.
Когато аз на топлите ти цици
извърших своя първороден грях –
Дванадесет ужасни ученици
в зениците на тати не съзрях.
В тях нямаше ни Бог, ни черен дявол.
Там виснеше непоносима синева,
в която аз, лопата стиснал права,
аз вече нямах никакви права.
Какво пък – казах. Малко физкултура.
Ще поразкърша лакти, гръб, гърди.
А тати си играеше с кобура.
И мисля, че патлака зареди.
А мама, по-безмълвна от ханъма,
простираше на дворното въже.
И биех аз със кирката чакъма –
ведно с дванадесет,
вбесени от потта,
мъже!
И ей ги, на! –
Дванайсет души кирките въртят.
Дванайсет души камъни копаят.
Във жегата – в дванайсет на обяд.
И никъде не му се види краят.
Земята бият те – дванайсет дни.
Дванайсет нощи им се стъжни кефа.
Дванайсет други гледат отстрани
и три пъти по толкова – край Шефа.
Дванайсет души ринат пласт след пласт.
И аз не питам, Господи! Аз вия –
ще бие ли за тях дванайсти час,
че да му седнат на една ракия?
Не смеят да обелят даже зъб.
Над камъка очите им се бялкат.
Дванадесет мъже, на чийто гръб
дори и сто тояги ще са малко.
А месецът над тях огъва сърп.
И кирката се впива все по-остро.
Дванайсет кърта, грохнали до смърт.
О, спи ли Бог? Не ги ли види Господ?
Да им изпрати сенчици на птици.
На мене – нова кирка № 3.
Дванадесет ужасни ученици
прокарват път през тия канари.
Патлакът бе „Макаров”. Як. Съветски.
Окото му ме гледаше с любов.
Не бе гърмял на борда на „Радецки”.
Един безсмислен,
умопомрачителен
пищов.
Намазан беше с два сантима грес.
Недосънувах сънищата детски.
И не сънувам сънища до днес.
Аз ровех небеса. Помийни ями.
Със кривата лопата ринах мрак.
Докато триех тежки кътници, баща ми
мълчеше като стария Герак.
Жълтиците не исках да открия –
не мога с този свят се разплати.
И питам аз над жълтата ракия –
защо мълчаха нашите бащи?
Защо не тръгнаха като мъже?
Защо като във кочина се криха?
Защо ни извъртяха те сандже?
И кротнаха се като летен вихър?
Измамени и зли като камили,
Поели през пустините на път,
Вършеехме и жънехме бодили.
И ще ги жънем – даже и отвъд.
Гераци мои,
Влиза Той – съдът.
В какъв затвор да ви напъхам,
Боже мили?!
Изобщо, ако нейде има съд,
Дано ти е простено, тате.
Дано небесната Темида
пряко сили
види,
че ние жънем тръни и осили.
Той, тати, в упор гледаше – и просто
ми казваше – Момче, добър ти път!
А аз с кърмата сякаш дъвчех троскот –
и плачех.
И проклинах майчината гръд.
Изпих на мама всичката солчица.
И затова съм толкова голям.
И тук започва тънкото на вица –
да ви го кажа ли,
или да се хилотя сам?
Там, на пазара, двама разговарят –
за всичко са виновни само Те.
Но аз не вярвам, щото на пазара
какви не простотии вятърът мете.
Не удрят във кантара само – Те.
Те имат други, опаки похвати –
Те казват ми, че ще живея до стоте,
защото генът е от мама и от тати.
Ебати, казах си – ако това е ген,
разбрах защо ме гледате като кретен.
Защо и вятърът гората клати.
За да си чеше топките
на воля благородният елен.
А мама после ме е родила мен.
Защото Бог при мама ме изпрати.
Кретен ли съм? Или не съм кретен.
Това е то – въпросът до полуда.
Когато съм се пръкнал от небето в онзи ден,
Жените се събрали на понуда.
Не аз, а Йосиф Сталин е кретен.
Когато ме е скивал,
наместил си е топките – и брича си свален,
и сигурно е разкопчал ужасната щракалка на кобура,
но после е размислил –
и ей ме, на! –
света обхождам и света облитам,
Вселената ми свири в пропелера,
а Татко Сталин ръчка ме с остен –
Не ми ли стига, че висях на Кръста?
Изтичаше от мен
кръвта ми гъста.
Не зная кой е този малоумник,
измислил го това ужасно Те.
В България извират те на тумби –
те, вождовете – гълъбчета наши,
дано да доживеят до стоте.
Ще вдигнем ние празничните чаши,
Поетът – вдъхновен – ще им чете.
Те ми желаят лека нощ по БНР и БНТ.
Те ми нашарват готината ми заплата.
Един от тях поне две мрежи да ми оплете,
че да си хващам сребристите есетри между двата свята.
Те – всичките,
са страшно ловки!
Те.
Виновни са. За всичко са виновни –
дори за млякото във майчината гръд.
Затуй, че край Азис върти се нов любовник –
Азис е бременен за кой ли път?
Дори за страшния Апокалипсис.
Затуй, че негрите във Варна все сме кът.
За прихода в бюджетните ни липси.
За соята в суровото кюфте.
Дори за страшния Апокалипсис
пак те ще са виновни. Само те!
За задухата в правната система.
За вятъра по улица „Леге”.
Затуй, че Царят си реши проблема.
Затуй, че срещаме ченге подир ченге.
За кренвирша. За мазните ловджийки.
За просещото в подлеза дете.
За вестниците – тъпички хартийки,
които вече никой не чете.
Виновни са, че бебчето не папка.
Че скърцат нощем нечии врати.
Че котето с премазаната лапка
тъй жално-милно в храстите скимти.
За трепетите, първите минутки,
в които си целунал своя син.
За всички магистрални проститутки,
които ще умрат от студ и СПИН.
За мрака през озоновата дупка.
За фаса, угасен на някой плаж.
Да си обират крушите! И – чупка!
Те! Заедно със своя антураж.
Те вярваха, че живата природа
за тях оголва майчина гърда.
Под оня лозунг „Всичко за народа!”
не всичко за народа беше, да!
Те цицаха – коли, апартаменти,
а пък на нас – в заводите „Прогрес”,
докато те се возеха на „Бентли”,
ни влизаше един голям без грес.
Те пращаха децата си във Кеймбридж,
за да не са на наш ’то дередже.
Защо не даде Господ да ги чейнджим?
И да им врътнем някое сандже?
По свирката им няма аз да свиря.
Дори да ме поканят в БНТ.
В антрето, в хола, в спалнята, на бира –
където си поискаш, все са Те.
На мене напоследък ми се струва,
като лежим на спалнята у нас,
не аз, а те чорапа ми събуват
и го миришат – без противогаз.
Те пъхат се и на жена ми –
в шкафчето с бельото,
където тя сапуните държи,
и помежду ни лягат си, защото
сме свикнали да спинкаме с лъжи.
Те пускат в бойлера ми свежа струя.
Те ми превеждат що е туй Шън-Фуй.
Добре ли сте?
Мен дреме ми на козлодуя,
че вече спряха АЕЦ „Козлодуй”.
Те ме насочват с мисъл и със чувство.
Те ми пилеят есенния листопад.
Накрая те и мрака ще ми спуснат.
Да правят те онуй, което щат.
Негодници в портретче на Негодник.
Неясни, извисени – сякаш в дим.
Шест милиарда човекоподобни –
летим напред с Вълшебния килим.
Те казаха, че с цялата заплата
аз пастички ще ям на теферич –
на цели петдесет и шест квадрата.
И гаджета ще возя във „Москвич”!
Те обещаха вятър да ни пускат.
Пак да отворят АЕЦ „Козлодуй”.
Да си изяждам цялата закуска –
не да пестя пари за туй-онуй.
Да помня, да повтарям и да зная –
щом искам да докараме стоте,
да пеем трябва „Волга, мать родная!”
За другото ще се погрижат Те.
Те дружно ще ни водят към победа.
Кого ще побеждаваме все пак?
Те щели да ни мислят. Да ни гледат
как песнички редим на „Ален мак”.
Те казаха – строи се комунизъм.
Но аз, изглежда, лошо съм ги чул –
опирам нос о своя телевизор
и плюнката отривам със цървул.
След новините филмът ще е тъжен –
пак ще избият нашите борци.
Комай ни лъжат те. Комай ни лъжат.
Комай ни лъжат тия хубавци.
Изкъсо ни държат. Командват строго –
марш в строя! Мир-но! Прибери корем!
А ние се печем на бавен огън.
На много бавен огън се печем.
Одрани като ярета. Говеда.
Въртят ни на такъв невидим шиш!…
Свободен съм, свободен! Но съм беден.
Как да отида в Рио? В Рим? В Париж?
Под танковете ничком ще се просна,
награбил в шепи кървавия чим.
И ще взривя със тежък крясък моста,
по който ние все напред вървим!
Ще бъде ден!
Напред, другари, смело,
ще бъде ден – ще бъде.
Призори!
Във всеки град,
във всяко наше село
ще има много пастички „Капри”.
А ти свири, момче!
Свири – със пот на чело!
Като щурче в замлъкнали гори.
Или умри над святото си дело.
С китарата от мама ти умри.
За тебе вече няма друга святост,
освен онази страшна свобода –
с жестоко горно ре във необята
да се превърнеш някой ден в звезда.
Вселени вият. В тебе вият – вълчи.
Ти нямаш избор, пич! Свири така,
докато Бог ръката ти изкълчи –
в последно соло твоята ръка.
Извъртам се в това ужасно соло.
По-нервно от цигурките на Лист.
Преди да чуя: – Браво! Шапки долу! –
тъй, както тихо капе липов лист,
аз ще умра пред вас – един Артист,
комуто Господ даде главна роля.
Мълчете! Още рано е за бис.
Не тропайте с галоша върху стола.
Изключихте ли вече GSM-а?
Ще дрънкам тази вечер само аз.
Боли ме зъб. Присвива ме корема.
Не се покланям. Туй ми е проблема!
Аз затова не станах педераст.
Аз не излизам никога на бис.
Единствено на мама съм се молил.
Не съм скимтял в нощта като Азис:
– Удрете ми тояги сто, на голо!
Решите ли, че свиря тъп туист,
излезте, моля! Много ви се моля.
С години влача тежка сенна хрема.
Липите не измъчват ли и вас?
И ей ме, на! – с китарата – Вселена,
се качвам на притихналата сцена,
обсебен от беса.
Направо – Бяс!
Микрофония!
Стоп!
Начало!
Раз!
Прожекторът с трасиращи лъчи
така жестоко в мене се забива,
че ще се срина ничком, по очи –
като застрелян в септемврийска нива.
Издухвам микрофоните от прах.
И с устната хармоничка на тати
опитвам се да ви изсвиря Бах –
веднъж поне да стана аз за смях.
Приготвил съм ви кофата с домати
и няколкото тояги – за пердах.
Избягайте от своите рахати.
И ей ме, на! –
Пред вас се изтипосах –
преминал санитарния бонтон.
В изкуството, не си ли Волфганг Моцарт,
ти си един нелеп и тромав слон.
Не съм Азис. Не съм дори Дан Колов,
С Четвърти дан през кеча минах – жив.
Опъвам жици, гъна липов гриф.
Валери Станков. Простичко – Артист.
И тази нощ един от вас да страда,
ще го почерпя с пастичка „Капри”.
В такава нощ навярно Бог във Ада
вселил се е във Фреди Меркюри!
Ще скъсам струна.
Вир вода съм, мокър.
В прожектора потта ми дим кълби.
Надува пияндурникът Джо Кокър
в душата ми пресипнали тръби.
А Ринго Стар в панелите ни чука.
Ужасен чук. Направо ме уби! –
изхвърли като дрипа на боклука
това първосигнално „Може би”.
Ян Гилън вади глас – вода от Дунав.
Умря от глад Парижкото врабче.
Мик Джагър по-жесток и от маймуна,
забива Ейнджи, страшното парче.
Дори и Бог не може го целуна! –
устатно е това разхайтено момче.
Лед Цепелин в окото на тайфуна
нацепиха ни сала – до парче!
Завързал панталоните с тиранти,
с въртяща се на три страни глава,
посрещах чуждестранни музиканти –
естествено и само от Москва.
Те идваха наградите да лапат.
да лапат наш ‘те пастички „Капри”.
Защото там, в държавите на Запад,
не чинеха дори и пет пари.
Москва, Москва! Ти ярко пак пламтиш.
Ти лееш светлина – дори от кофите.
А ние тук сънуваме Париж,
и будим се – из Бусманци и София.
Заспал е само звездният Бургас.
И Сульо. Пульо. Атанас.
А аз
забивам соло –
луд куршум в тавана!
С патлака на баща ми не успях
веднъж да гръмна. Или два пъти дори.
Е, хайде, нека да са три!
Специалната мишена е подбрана –
мухлясалата пастичка „Капри”!
Това е краят. Повече не мога.
Аз стрелям.
Стрелям.
Стрелям и мълча.
С жестоко горно ре не сринах Бога
върху земята – кървава бохча.
Крещя на микрофона:
– Проба! Проба!
Аз всъщност пробвам още ли съм жив –
с портретчето на Джими Хендрикс в джоба,
сюблимен – над вълшебния си гриф!
Дано да бъде Господ милостив –
да дърпам жици в кръчмиците райски.
И да ме викат три пъти на бис –
един милиард побъркани китайци
и осем милиона – за Азис!
Да свиря аз ужасното си соло,
огрян от пот под онзи звезден душ…
А вие, като срещнете Артист,
удрете го! Тояги сто – на голо!
И нека свирят ангелите: – Туш!
Да свирят те, побъркани, защото –
защото иначе ще се побъркам аз…
Последното ми соло във живота,
последното ми соло е за вас!
Валери Станков https://afera.bg/
