ДОЦЕНТ АРХ. ДИМИТЪР АНДРЕЙЧИН ПРЕД ЖУРНАЛИСТКАТА ИРИНА КИРИЛОВА:
Той е аристократ в поведението си, във възпитанието, в разговорите. Започнал като преподавател в Университета по архитектура, строителство и геодезия в София, сега е доцент и пенсионер, но преподава в същия университет и в Нов български университет, както и в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по специалността Културология. Неговите лекции са слушали във Варна в Свободния университет, във Висшето строително училище „Любен Каравелов“ в София, а в САЩ е разказвал за Българската архитектура и култура и за Българската архитектура и култура в световното наследство.
– Арх. Андрейчин, знаете френски, английски, немски, руски, полски език. На кой език отваряте книга сутрин?
– Сутрин, когато трябва да работя, отварям на английски, а вечер, преди да заспя, чета нещо на български или пък Илф и Петров – на руски.
– Вие сте син на Любомир Андрейчин – езиковед, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, член – кореспондент на Българската академия на науките. От него ли е тази ваша изисканост, умението ви да оценявате изящното и съвършеното?
– Най-вече от него, но не съм „обучаван” да бъда такъв. Наблюдавал съм и него и неговите приятели професори, и постепенно съм си изградил поведение, което да отговаря на тази среда.
– Архитектурата е изкуство. В естетиката на Хегел тя е на първо място. Как се правят шедьоврите в архитектурата – от хора, пратени от горе като Леонардо да Винчи, който в 1518 година е проектирал замъка „Шамбор“ на Лоара? Изумително е да проектира по онова време замък с 440 стаи и 365 камини!
– Интересното е, че той с комините на тези камини изгражда цял вертикален град. Те не са просто комини, те са кули – всичките различни. Това е невероятното. Има и други идеи.
– Вътрешното стълбище ли?
– Да! То е двойно спирално стълбище и го е направил хората да се разминават, но да не се срещат. Това от доста време се използва в паркинг- гаражите. Аз ще препоръчам на вашите читатели филма за този замък и за Леонардо от поредицата „Приказки за замъци и крале“ на БИ БИ СИ. Там могат да видят как той е предвиждал изграждането на жилищните комплекси!
– Сега ще се опитам да свържа архитектурата с литературата. И двете могат да имат изящни форми. Дали има метафора в архитектурата се запитах, когато гледах дракона на портата на замъка „Гвел“ от 1887 година. Това творение е свързано с името на Антони Гауди. Вие говорите за него в цикъла лекции „Големите архитекти на XX и XXI век“!
– В архитектурата метафората дори е по-важна, отколкото използването ѝ в другите изкуства. Архитектурата е абстрактно изкуство, независимо от това, че има някои буквални изображения. Затова тя действа особено с метафорите, които са вградени в нея. Абстрактното също е метафорично. Зрителят успява да види в тези форми това, което е закодирано в тях.
– Наричат Антони Гауди Леонардо да Винчи на XIX век. Архитект, художник, изобретател. Аз разгледах на снимки къщите му в Барселона и недовършената катедралата „Светото семейство“. Размах, фантазия, и този стремеж към извисяване, до 170 м. трябва май да стигне катедралата. Този човек от Бога ли е изпратен?
– Ако има някой от гениите, на когото Бог не само е дал талант, но го е изпратил сред нас, това сигурно е Гауди. Той е свят човек, отдаден на религията, на Бога и аз не бих се учудил, а бих се радвал, ако го канонизират. Представяте ли си да има и архитект- светец? Той е точно това олицетворение на връзката с религията и с Бога.
– Проф. Божидар Янев ми изпрати от Америка откъс от книгата си, който добавил, след като бил в Испания миналото лято. Цитирам: “Нека гениалността бъде мостът, канализиращ двупосочния трафик на таланти и умения, визия и приложения, теория и практика, форма и съдържание, дързост и предпазливост, пищност и смирение, архитектура и инженерство. Ако е така, Барселона и Мадрид многократно произвеждат гении като Мигел де Сервантес и Антони Гауди, олицетворяващи тези ярки контрасти.“ Така пише Божидар Янев, а аз питам Вас как се раждат гениите в архитектурата, арх. Андрейчин?
– Най- напред да кажа, че това е изключителния стил на Божидар Янев. А гениите в архитектурата се раждат като останалите, но никой не знае къде и кога, защо точно там, защо точно тогава. Това идва Свише. Чували сме поговорката, че архитектурата е 10 % талант и 90 % труд, но аз не мисля, че е така. Гауди нямаше да е направил това, ако не беше се появил в Каталония, където и той, и неговите съвременници са възприемали своята страна и са искали да подчертаят, че те са различни. Те са се борили за културна и духовна автономия. И той като млад е участвал активно в тези движения, събирали са се и са обикаляли светите места и манастирите, най-важните за тяхната история. Те са пацифистични, но много важни за мястото на тези хора в Eвропейската и в световната култура.
– Ще спомена имената на двама архитекти, които си отидоха от света през 2019 година. Сезар Пели, роден в Аржентина, който е имал въображението да направи кулите „Петронас“ в Куала Лампур, високи 452 метра и с разгъната площ колкото 48 футболни игрища, и Стъклената кула в Мадрид. Другият е Кевин Рош – ирландец, проектирал 200 сгради в света, носител на наградата „Прицкер“. Кое е великото при тях, защото и те влизат във вашата драгоценна папка, нали?
– Разбира се! Те живяха дълго. Сезар Пели почина на 92, а Кевин Рош на 96 години. Те имат завършено образование в своите страни, но са завършили магистратура в САЩ и може да се каже, че са американски архитекти. Колкото до „Петронас“ има филм, който се казва „Най-високите кули“. Те са построени на един хиподрум. Сезар Пели е един от архитектите, които са проектирали най-много небостъргачи. Всички те са с по нещо изключителни и това е един огромен талант.
За Кевин Рош има филм „Тихият архитект“. И както е тих, скромен и уж незабележим между другите, той е четвъртият носител на „Прицкер“. Първият е Филип Джонсън, Луис Бараган от Мексико и Джеймс Стърлинг от Обединеното кралство. Тези, които са наградили Рош, са оценили това, което е направил, а то наистина е изключително.
– Какво въображение трябва да има един архитект, за да проектира „Бурж Халифа“ в Дубай с височина 828 метра и 160 етажа, високата 632 м. кула в Шанхай, или кулата в Мека, която е 601 м.? Вижда ли архитектът предварително конструкцията и?
– Той не само я вижда, но инженерът е основната фигура. Ще се върна назад, за да кажа, че министър-председателят на Малайзия попитал Сезар Пели ще може ли да построи най-високите кули в света по онова време, а Пели се обърнал към конструктора си – инж. Чарлз Торнтън и го попитал: – Ще можем ли? Торнтън отвърнал: – Ще можем.
А това, че Пели не получи „Прицкер”, беше просто недоразумение!
– А как на българските архитекти им хрумна идеята да представят като пирамиди България на „Експо -70“ в Осака? Това си е чиста поезия!
– Това е първият случай на стъклени пирамиди в световната архитектура. Ето ви метафора на Балкана! Създадени са от арх. Тодор Кожухаров и арх. Евлоги Цветков – професор, мой колега, бяхме приятели. Светла им памет и на двамата! Още преди да открият „Експо-70“, пирамидите бяха публикувани в японско списание с чертежи, снимки, планове и т. н.
– Което означава, че и у нас има архитекти, които да „побъркат“ с идеите си света!
– Не са единствени. През 1965 г. семейство архитекти Иван Цветин и Ангела Данаджиева спечелиха конкурс за общинския площад в Сан Франциско. За съжаление този чудесен проект не беше осъществен, но те продължиха там своя път и направиха много изключителни неща, а тук ги бяха обявили за невъзвръщенци. Тяхната история се превърна в легенда и съм я описал в бъдещата си книга. Това е най- голямото постижение на български архитекти в международен конкурс.
– Така стигнахме до все още неиздадения „труд на живота ви” – „Вертикалният град. Исторически роман за небостъргачите и техните създатели“. Написахте и „Кулите – герои“. За кулите не искам да се връщаме назад, но какво Ви привлича във високите сгради, след като от епилога на книгата Ви разбирам, че Вие предпочитате града, който има вкус на живот?
– Наистина го предпочитам. Високата сграда често е наричана Вертикален град, защото в нея всички жизнени функции ги има, не ти се налага да излизаш – там живееш, там работиш, там се развличаш… Но съм написал, че едно пътуване с асансьор не може да замести даже разходката до градинката или до кварталното кафене. Хоризонталният град, както аз го наричам, е друго. Там има история, има улици, има булеварди, има паметници, сгради от различни епохи… Това е, без което един нормален човек не би могъл да живее. А високите сгради ме привличат, защото бях в тази среда, живях там. Възхищавах се от това, което архитекти и инженери са успели да постигнат. В същото време не бих могъл да се разгранича от този град, в който има всичко – има и ниски, и високи сгради. Най-важното тук е, че в небостъргачите са вградени най-големите постижения на инженерната мисъл, на архитектурата, на строителната техника.
– Имате две специализации в САЩ. Едната е в университета „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, а на другата заминавате след спечелен конкурс от фондация „Фулбрайт.“ Преподавали сте в Лос Анджелис и в няколко университета у нас. Кои студенти стават добри архитекти?
– Талантливите. За разлика от американската образователна система за архитекти, ние тук ги подбираме да са талантливи. Кандидат-студентите имат три изпита по рисуване и един по математика. Това нещо в Америка го няма. Всеки, който иска, се записва, полага усилия и преподавателят е длъжен и на него да помогне да придобие качества и знания, които да му позволят да стане архитект. Но и там преуспяват талантливите!
– Имате повече от 40 лекции на тема: „Впечатления от съвременната американска архитектура“? Българските студенти имат ли интерес към тази тема, или говорите и в чужбина за това?
– Трябва да уточня, че това са 40 лекции, които съм изнасял преди 1989 година пред студентите и преподавателите в нашия университет, и то неофициално. След това направих два курса и голям интерес има и досега. През пролетта ми предстои курс „История на високите сгради“. Този курс има успех. И ако попитате студентите, както попитахме мен, на какво се базира този интерес, то е пак на това, че разширява кръгозора, виждат най-големите постижения и това им дава вдъхновение, независимо, че ние няма да бъдем център на високите сгради.
– Ще цитирам пак Антони Гауди, който не използва права линия в своята архитектура. Той казва, че оригиналността е връщане към извора. Вие търсите ли вдъхновение от красотата на българските възрожденски къщи в Копривщица, в Стария Пловдив…? Изнасяли сте в САЩ лекции за културното наследство на България и не се съмнявам, че словата ви са били похвални.
– Колкото до възрожденските къщи, когато клиентът е пожелал да има такъв дух в неговата къща, сме го правили и сме се справяли. Мен са ме канили в Българо-американската комисия „Фулбрайт“ да изнеса лекции за българската архитектура, когато всяка есен идват новите американски колеги. Аз накрая им казвах: „ Ако имате само един ден в България, той трябва да бъде в Пловдив, защото там пластовете се виждат, всички пластове.“ А това е един от най-старите градове в Европа.
– Кога ви е било по-лесно като архитект – когато сте проектирали резиденции в Йордания, или днес, когато ви поканят за архитект на имение на богаташ? Защото има впечатление, че на някои богаташи в къщите има много кич.
– За съжаление и това го има. Аз не съм имал такъв случай. Вече има много хора, които, макар и не богати, имат вкус към модерна архитектура. Когато станеш голям и известен архитект, ти можеш да препоръчаш на своя клиент каква къща да си направи и да го убедиш да я направи. А резиденциите в Йордания бяха пак на богати хора, но те пък не искат тамошната традиция, а нещо „модерно”.
– Били сте член на УС на Съюза на архитектите в България, на Международната организация на урбанистите в Балтимор – САЩ, член сте на Съвета на високите сгради и градската среда в Чикаго. Какво ви носи това – опит, престиж, срещи с най-известни архитекти?
– Със сигурност всичко това. Отбелязано е в моята биография, но съм на възраст, когато нямам възможност да пътувам. Но когато активно пътувах, това беше от изключителна полза за мен. Ако не бяха тези конференции с моите колеги от Института за урбанистични изследвания и от университета „Джонс Хопкинс“, аз нямаше да знам толкова, аз нямаше да знам достатъчно за европейската архитектура, за да мога да сравнявам, да различавам или да търся прилики между българската, европейската и американската архитектура.
– Стремите ли се индустриалната сграда да бъде красива и функционална?
– Най-трудно е индустриалната сграда да бъде това, което на архитекта му се иска точно заради функцията, защото тя там не може да се наруши по никакъв начин. От друга страна, ако можеш да направиш тази сграда и хубава, това е постижението.
– Няма да споменавам точния брой на статиите ви във вестници и списания, научните ви публикации, които са десетки. Имате много проекти. Имате шест почетни грамоти и три златни значки, както и специалната награда на Съюза на архитектите в България. Ще ми е интересно какво правят четирима архитекти – вие, жена ви, сина ви, дъщеря ви. Всеки има свои идеи или взаимно се допълвате?
– Всеки има своя работа, която им отнема цялото време. Синът ми доста години работи към чужди фирми, знае чужди езици, дъщеря ми защити докторска дисертация и преподава в Нов български университет, с жена ми обикновено проектираме заедно, независимо дали е служебна задача или частна поръчка. Справяме се, но не е лесно.
– Има ли спорове?
– Има, как да няма. Цялата работа започва с разгорещени спорове и това е част от процеса.
– С кого бихте излезли на вечеря и на чаша вино?
– С приятели. Със съучениците се събираме всяка година на 24 май. С колегите от нашия випуск също се виждаме всяка година и пътуваме на различни места из България, за да се срещнем там. Това са вълнения, които няма с какво друго да се заменят. Имаме и други приятели, не сме някакви самотници.
– Казахте ми, че когато проф. Добрин Денев е бил ректор на Университета по архитектура, строителство и геодезия ви е нарекъл „Рицар на духа“. Защото създавате изкуство, което запълва пространството, защото сте интелектуалец, или защото днес няма вече рицари, които да се борят с посредствеността?
– Вероятно, защото сме интелектуалци. Не само аз, но и колегите ми, моите преподаватели, както и проф. Добрин Денев. Това е един от най-големите комплименти, които съм получавал в живота си. Колкото до посредствеността, всички трябва да се борим, защото не сме се борили достатъчно досега и става страшно.
– Много Ви благодаря! Ще завърша това интервю с изречение от Вашата книга „Вертикалния град“, която предстои да бъде издадена:
„За обикновените жители градът е едновременно Рай и Ад, подслон и затвор, дом за любимите ни хора и свърталище за враговете ни, храм за мечтите ни и гробница за надеждите ни.“
Прекрасно, арх. Андрейчин! Бъдете здрав!
– И вие, г-жо Кирилова! Много ви благодаря за честта, която ми оказахте с това интервю! Поздрави и пожелания за здраве на вас и на вашите читатели!
ИРИНА КИРИЛОВА ЗА „ТРАКИЙСКИ СВЯТ“
