Да те събуди в три през нощта и да ти каже, че ще нападаме.
Да те събуди в четири през нощта и да те повика, защото му трябва подкрепа.
Да го събудиш в пет сутринта, защото са те налазили душманите.
Да знаеш, че когато сте трима, той никога няма да е предателят. И че може да убие предателят. Не винаги с куршуми.
Да не говорите. С очи да си давате знак, едновременно, когато трябва да вдигнете от мизерията старец, или когато трябва да зашлевите мръсник.
Думите да не остават на масата, а винаги да са действия.
Да е силен, ама толкова колкото мен. Иначе не се признава.
Да вдига знаме когато трябва, да троши чаши когато се наложи, и глави да троши когато трябва, за да ми пази гърба.
В какъвто и ад да е попаднал, в каквато и река да съм потънала, аз да не питам – защо, той да не пита – защо, а да е там – за да се спасяваме.
Да може да прощава. Но и да сече.
Да може да е Воин колкото съм аз. Иначе не се признава.
Без комплекси, без задръжки, без скрупули – вериги, да е винаги в Мигът, в който и на двамата ни трябва кураж за да си сложим главите в торбите. Като за последно.
Да е точно толкова ужасно състрадателен колкото аз под бронята.
Да не крие онова, което е между сърцето и бронята. Иначе не се признава.
Да е готов на любов, на тумба – лумба да е готов, да е готов, винаги готов да не изоставя другия на път. Дори когато първи трябва да умре.
Куражлия да е, смел да е, колкото мен. Иначе не се признава.
Да тръгне когато му кажа: „Сега!“, без да пита и без да анализира – това защо, онова как, и защо съм толкова луда.
Да е готов да играе ва банк, да е готов да заложи всичко на покер, заради Истината, и после псувайки да яде с мен баничка, да ме потупа по рамото и да каже: „Е_и му майката! Ще се оправим!“.
Да може от раз да се качи с мен на „Радецки“, въпреки че е загубена кауза, да се качи с мен на коня като Бенковски, въпреки че ще ни отрежат главите на онова кладенче, да е надживял егото и суетата, за да направи главата си на тъпан в името на България.
Да е нежен, когато пропадам, да ме погали по рамото, когато умирам, да му превързвам раните, когато той стиска зъби, за да не изкрещи от болка.
Да можем да си говорим, ама душите да говорят. Иначе не се признава.
Да има даян, сърце да има, и никога да не се отказва от битката за истинска Справедливост.
Да няма страх, да няма страх, дори и от това, че може да ме загуби. Да стига докрай. Иначе не се признава.
Да върти Меч-а, като стихия, но да го прибира в името на Светлината.
Да е Тук когато е необходим, а не когато мандалото вече е паднало.
Да рискува, колкото мога аз. Иначе не се признава.
Моят човек.
Хайде, бакалъм.
Веселина Томова https://afera.bg/
