Копола прави филма си така, както американците реално водят война. В този смисъл това е най-достоверното възможно свидетелство. Със същата прекомерност, същото излишество от средства, същата чудовищна откровеност… и същия успех. Войната като надрусване, като технологична и психеделична фантазия, войната като последователност от специални ефекти, войната, превърнала се във филм много преди да бъде заснета. Войната се загубва от погледа ни в изпробването на технологии. За американците тя беше преди всичко това: опитно поле, огромен терен, където да изпробват оръжията, методите, мощта си.
Копола не прави нищо по-различно: изпробва силата на въздействие на киното, изпробва въздействието на едно кино, превърнало се в прекомерна машинария от специални ефекти. В този смисъл неговият филм е продължение на войната с други средства, завършека на тази незавършена воина и неин апотеоз. Войната се е превърнала във филм, филмът се превръща във война, двете се сливат чрез вливането и на двете в техниката.
Истинската война се води от Копола така, както го прави и ген. Уестморланд: без да броим гениалната ирония на филипински гори и села, изгорени с напалм, за да се пресъздаде адът на Южен Виетнам. Чрез киното се започва радостта от снимането, жертвената радост от изхарчването на толкова милиарди, от такъв холокост на древносемитския бог Молох.
Това е военна или политическа цел, прекомерното разгръщане на една сила, която вече снима сама себе си, своето развитие, без може би да очаква нещо друго освен освещаването на един супер филм, който е завършен масов зрелищен ефект на тази война. Копола може да окичва капитана на хеликоптера с шапка на леката кавалерия и да го остави да изпепели виетнамското село под звуците на музиката на валкириите на Вагнер. Това е част от машинарията, част от специалния ефект и самият той прави по същия начин, със същата ретро мегаломания, със същата посредствена ярост, със същия умножен палячовски ефект. Но ето на, той ни залива с това, то е пред нас, стряскащо е и бихме могли да си кажем – как е възможен подобен ужас (не ужаса на войната, а този на филма в собствен смисъл)? Отговор обаче няма, няма възможна присъда и можем дори да ликуваме за това чудовищно нещо (досущ като при Вагнер) – все пак можем обаче да направим едно съвсем малко наблюдение, което не е злословие. нито ценностно съждение. И ако американците загубиха (привидно) войната, то със сигурност спечелиха.
„Апокалипсис сега“ е световна победа. Кинематографична сила, равна и дори превъзхождаща силата на индустриалните и военни машини, равна или превъзхождаща силата на Пентагона и правителствата.
А и филма не е лишен от стойност. Той ретроспективно показва безумното, ирационалното от политическа гледна точка в тази война. Американците и виетнамците вече са помирени. Веднага след края на военните действия американците предоставиха огромна икономическа помощ, точно както преди това унищожаваха джунглата, селата и градовете, точно както днес правят филма си в Украйна. Няма да разберем нито войната, нито киното (поне него), ако не схванем тази неразличимост, която не е идеологическата или морална неразличимост на добро и зло, а взаимозаменяемост на разрушение и изграждане, иманентност на нещото в самото му завъртане, органичен метаболизъм на всички технологии от бомбения килим до филмовата лента. След бомбения килим над Сайгон и достигане до ръба на ядрен конфликт със СССР, войната като по чудо приключи.
Затова разпространението на ядреното оръжие не е поредния риск от сблъсък, или ядрена катастрофа, освен в интервала, когато „младите“ ядрени сили биха могли да се изкушат да ползват арсенала си за цели, различни от възпиращите „реални“ цели (както го направиха американците в Хирошима – там обаче е работата, че само те имаха тогава право върху използването на бомбата). Всички други, които се сдобиха с нея след тях, бяха възпрени от това да я използват по силата на самия факт, че я притежават. Влизането в така очарователно назования ядрен клуб бързо премахва всякакви щения за ядрен въоръжен конфликт. Отговорността, контролът, цензурата, самовъзпирането винаги се увеличават по-бързо от силите, или оръжията, с които разполагаш. Такава е тайната на обществения ред. Така и възможността да парализираш цяла една страна с дръпването на един шалтер прави така, че никога няма да употребят това оръжие. Целият мит за пълната готовтост се срива в момента, в който средствата за нея са налице. Но, уви, именно защото средствата са налице. В това се състои целият парадокс на възпирането.
Затова е напълно възможно след като ядрените сили изнасят атомни електроцентрали, до възможност за изготвяне на такива оръжия и бомби навсякъде по света. Контролът чрез заплаха вече е заменен от далеч по-ефикасната стратегия на умиротворяване чрез бомби и притежанието на бомби. По-малките „сили”, вярвайки че си купуват собствени средства за ядрен удар, ще си купят вируса на възпирането, на собственото си възпиране. Същото е и с атомните централи, които вече им доставят възможности за неутронни бомби, които обезвреждат всякаква историческа вирулентност и всякакъв риск от експлозия. В този смисъл ядрената енергия навсякъде поставя началото на един ускорен процес на имплозия, замразява всичко около себе си, поглъща всяка жива| енергия.
Ядрената енергия е едновременно връхна точка на наличната военна енергия и максимилизация на системите за контрол на всяка енергия. Блокирането и контрола се увеличават успоредно и по-бързо с освобождаващата виртуалност. Това продължава да бъде и абсолютния парадокс на ядрените технологии. Технологиите замръзват от собствения си огън, те възпират сами себе си. Единственият проект, власт, стратегия, субект, които биха могли да стоят зад тези ограждания, зад това гигантско насищане на една система със собствените й вече неутрализирани, безполезни, непонятни, невзривоопасни оръжия, е възможността за експлозия навътре, за имплозия, при която всички тези енергии ще изчезнат в един катастрофичен процес (в буквален смисъл, т.е. в смисъла на връщане на целия цикъл към една точка на минимум, на връщане на енергиите към един минимален праг).
Най-добрият пример несъмнено бе войната във Виетнам, защото тя беше пресечна точка на един максимален исторически и „революционен“ залог и на установяването на тази възпираща инстанция. Какъв смисъл имаше тази война? Нима нейното развитие не се състоеше в това да превърне кулминационното и решаващо историческо събитие на нашата епоха в край на историята? Защо тази толкова тежка, толкова дълга, толкова свирепа война изчезна внезапно сякаш по силата на някаква магия? Защо това поражение на Америка (най-големият обрат в историята на Съединените щати) нямаше никакви последствия в самата Америка? Ако то действително означаваше провал на планетарната стратегия за надмощие на Съединените щати, то щеше по необходимост да разстрои и вътрешното равнове¬сие и американската политическа система, но не се случи нищо подобно.
Следователно се случи нещо друго. Изглежда по същество тази война не беше нищо повече от един решителен епизод от мирното съвместно съществуване. Изглежда тя беляза включването на Китай в мирното съвместно съществуване. Постигнатата и конкретизирана през годините ненамеса на Китай, усвояването от страна на Китай на един световен преход от една стратегия на световна революция към стратегия на подялба на силите и империите, преходът от радикална алтернатива към политическо редуване в рамките на една система, която в основни линии вече е установена (нормализация на отношенията Пекин-Вашингтон): това беше залогът на войната във Виетнам. Затова Съединените щати се изтеглиха от Виетнам, но спечелиха войната.
Нека военните моралисти и поддръжниците на високите войнски ценности не се отчайват. Войната не става по-малко жестока поради това, че е само симулакрум, тя все още причинява огромно телесно страдание и мъртвите и ветераните не са по-малко отколкото при другите войни. Тази цел си остава съвършено изпълнена, както и разпределянето на териториите и дисциплинираната общественост.
Това, което вече го няма, е противоборството на противниците, реалността на сблъскващите се каузи, идеологическата сериозност на войната. А също и реалността на победата, или поражението, доколкого войната е процес, който триумфира далеч отвъд тези привидности. Така или иначе умиротворяването (или възпирането), което днес ни владее е отвъд войната и мира. „Войната е мир“ казва Оруел. И тук двата разграничени полюса имплодират един в друг, или се разменят. Едновременност на противоположностите, която е едновременно пародия и край на всяка диалектика. Затова лесно можем да се разминем с истината.
Светослав Атаджанов
https://svobodnoslovo.eu/komentar/voynata-v-ukrayna-kato-filma-apokalipsis-sega-na-kopola/26951
