ВТОРИЯТ КОННИК
Автор: Проф. Добрин Денев
Знае се много добре, по-скоро навсякъде се твърди, че Мадарският конник няма аналог в Средновековна Европа. В Азия, ако погледнем натам – да, там могат да се открият подобни скални изображения. В историческите писания от тях най-голямо внимание се отделя на Бихистунския барелеф, останал от великите времена на Древна Персия, открит от непрофесионалиста-изследовател Ролинсън. Има и други подобни паметници по света, включително в далечната Индия, на Американския континент, а и на други места.
А у нас? Въпросът може да прозвучи изненадващо, но не е лишен от основание. Защото се оказва, че и тук има. Има още един – ВТОРИ КОННИК. По-точно казано – имало е. ПО НАШИТЕ ЗЕМИ ПОЧТИ ДО СРЕДАТА НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК СЕ Е НАМИРАЛ ОЩЕ ЕДИН СКАЛЕН БАРЕЛЕФ НА КОННИК. Сравнително малко са хората, чували и знаещи нещо за него. Известен е в науката под наименованието ДИКИЛИТАШКИ, понеже в близост до него, на самия бряг на река Дунав в местността “Стълпище”, село Мечка, община Иваново – Русенско и днес се извисяват два големи побити камъка (“Дикили таш” – на турски език). В една запазила се историческа справка за селищното образувание Стълпище, четем следното:
“…През 1932 година в местността Ореша русенският етнограф Васил Дойков открива уникален скален релеф на тракийски конник. Проф. Г. Кацаров изследвал новооткрития паметник. Конникът е издълбан върху гладка отвесна скала на три /3/ метра височина. Изобразен е галопиращ конник с извита мантия. Конят е добре запазен и живо представен с гъста буйна опашка. Пред коня малка хрътка с увиснали уши догонва бягаща пред нея сърна. Пред коня личи дърво, около ствола на което се вие змия.
Дикилиташкият конник, въпреки,че от пръв поглед схожда с Мадарския, при по-внимателно сравнение няма нищо общо с него. Дикилиташкият конник е паметник на тракийския герой, единствен в България, изваян върху отвесна скала.
Този писмен документ за тракийския конник е морална присъда срещу недобросъвестните, невежите, малджиите (иманярите, б.а.). Очаквайки, че зад релефа на скалата има златно съкровище, в неизвестен ден и час през 1940 година те го хвърлят във въздуха с каменарски барут…”
Обр. 1 – снимката на конника
Представената информация и една снимка на паметника, за жалост твърде зле запазена, дължим на няколко души: Радка Данева, на археолог Галя Пировска от Националния институт за паметници на културата и на проф. Веселин Венков, който беше любезен да ми я предостави.
Наличната фотоснимка е показана тук на обр. 1. Вижда се, че на нея е изобразен мъж, възседнал галопиращ кон. Размерът на барелефа съответствал нормалните размери на животното и човека. Сцената, както може да се забележи, с всичко напомня известните старо-тракийски образци. Такова е поне моето мнение, защото той безусловно и съдържателно, и художествено, е сходен с многото запазени тракийски каменни барелефи, изобразяващи също препускащи конници. Те могат да се сравняват с Дикилиташкия, но са твърде дребно размерни в сравнение с неговите измерения. При тях ездачът, както във всички подобни тракийски произведения на изкуството, не е стъпил на стремена.
Дикилиташкият барелеф може да се прецени, че изобразява тракийски митичен герой („херос”), който по правило се представя като конник. Фактът, че паметникът е бил разположен в сърцето на Мизия (Мезия), дава основание да го наречем още МИЗИЙСКИ ГЕРОЙ или МИЗИЙСКИ КОННИК.
Изпълнението на барелефа по най-обща преценка би следвало да се отнесе към периода V-ІV век пр. н. е., времето на най-забележимия подем на тракийските княжества, с всички възможности за неточност от наша страна, тъй като вече паметникът физически не съществува.
Независимо, че Дикилиташкият конник не е запазен, възникват много въпроси. Например: защо и от кого е бил изсечен, каква сцена точно е изобразявал, защо на това място, защо точно там, на открито, върху гладката скала, какво подчертават значителните му размери при положение, че тракийската традиция е била по-друга – в масовия случай, свързана с подобни, но далеч по-малки каменни изображения?
На някои от тези въпроси вече се даде кратък отговор. В духа на изказаната в началото предпазливост, трябва да посочим, че тези отговори всъщност са едни предположения.
Има, обаче, и още един важен за нас въпрос. Той е логичен. Възможно ли е Дикилиташкият конник някога да е послужил като идея и определен първообраз, и дори може ли да е бил повод да се направи още един паметник – Мадарският? Този въпрос смятам за резонен, понеже по всичко личи, че Дикилиташкият конник е бил доста по-стар от Мадарския – най-малкото съдейки по “реквизитите” около него и съдейки по снимката по-примитивната му изработка. Формална сюжетна и техническа връзка наистина има – става въпрос за подобни сцени и то показани в едър план. Че е бил достатъчно известен към началото на VІІІ век, когато се смята, че е сътворен Мадарският, това е вън от съмнение.
Има и един следващ въпрос. Възможно ли е същият паметник (наречен Дикилиташки конник) да бъде идентифициран като български? Защото официално не е признато, но аргументите, че българите са старо, коренно, балканско население са повече и по-убедителни от твърденията, че българите за “сефте” са се появили на юг от Дунава с “ордата” на Аспарух. Защото картата на Св. Йероним от ІV век слага знак на равенство между Мизия (Мезия) и България, което като историческо време се отнася към периода, изпреварващ с три века кан Аспарух.
Въпросите не са малко, а могат да станат и повече.
Би могло с голяма доза увереност да се допусне, че паметникът е бил част от по-голям култов комплекс, чиито следи също са загубени, но може би не съвсем. Едно ново археологическо проучване на терена не е изключено да поднесе интересни сведения, включително и за времето, към което можем да отнесем Конника.
Нищо засега със сигурност не се знае.
Обр. 2 – снимка на конника
Със същата предпазлива увереност, дотолкова, доколкото имаме представа за тракийските традиции, можем да допуснем, че Дикилиташкият конник (представен на Обр. 2 в подсилен контур) е бил най-мащабният и най-монументалният образ на “тракийския конник”, съществувал през античността на Балканите. Възможно е да е представлявал портрет на някой от известните в древността тракийски владетели, макар по-сигурното да е, че е бил свързан с култа, респективно с героизацията на тракийския конник, и че е бил създаден неслучайно и на подобаващо за значимостта му място. Не е изключено барелефът да е представлявал нещо като композиционен център, както казах, на по-голям религиозно-култов комплекс. Би могло с голяма доза увереност да се допусне, че цялата прилежаща територия е богата с исторически артефакти и едно ново археологическо проучване на терена вероятно ще поднесе интересни сведения, включително и за времето, към което можем да го отнесем.
Без да преследваме и достигаме до някакви абсолютни в тяхната категоричност заключения, обстоятелството, че местността, в която е бил разположен паметникът, носи името ОРЕША, провокира да направим малка асоциация с онова, което толкова често срещаме като слово-образуваща частица на ред местности и селища. Става дума за морфемата ОР , за която допускаме, че е пряко или непряко свързана с името на ОРФЕЙ. За някого това може да изглежда неубедително. Защото трудно можем да си представим, макар че принципно е възможно, че въпросното наименование ОРЕША не е толкова елементарно, колкото изглежда. Т.е. можем да допуснем, че е дошло до нас, преминавайки през няколкото хилядолетия почти непроменено, и че някога то е звучало като ОР-ИЩИ, т.е. “МЯСТОТО НА ОРФЕЙ”… ОРЕША и ОРИЩИ. Ако ги огледаме внимателно, не са чак толкова звуково несъвместими. Това предположение дава един най-първи възможен отговор на въпроса не кой е бил изобразеният на паметника, а на кого е било посветено мястото и евентуално религиозно-култовият комплекс.
Направеното заключение се подсилва от наличието на още един, недалеч разположен и многозначителен като наименование природен обект – “Славина пещера”, намираща се близо до село Сваленик, също в община Иваново – т.е. “Пещера на Слав – Орфей”.
Представлява аналогичен интерес и името на близкото до “Втория конник” село – СТЪЛП-ИЩЕ, т.е. отново някакво място,… където има СТЪЛП. Дали и то няма нещо общо с паметника? Дали не става дума отново за него? Можем да кажем защо не? А отговорът на този въпрос е “да”, или по-скоро “да”. Защото, ако допуснем, че името на селището е също така стародавно, в по-разширен смисъл СТЪЛП може да се прецени и като определен култов монумент, не непременно като някакъв вавилонски зигурат (т.е. “стълп”, “стълба=небесна опора”), крепителна колона или най-обикновено стълбище. Ако е така, съвсем асоциативно следва да се пренесем във възможно най-дълбоките дебри на историята и да си кажем, че този безценен паметник е бил много, много по стар от Мадарския, че той е давал връзка с много по-отдалечени и първични исторически времена. И да заявим, че е бил най-старият запазен голям скален монумент в Европа, а може би и в света. Неговото място в историята на нашите земи би било уникално. Той, без съмнение, е изобразявал изключително почитана (най-вероятно митологизирана) личност и е голяма национална загуба, а и истинско светотатство е нелепото му унищожение.
Редно е на този фон на обективните дадености да се запитаме друго: възможно ли е реставрирането на паметника? Та той е тракийски, т.е. неразделна част от нашата история! Освен това сигурно има още живи хора, които са го видели, знаят къде точно е бил разположен, колко е бил голям и как е изглеждал. Знаем следователно къде се е намирал и какво е представлявал. Имаме и една снимка, вярно недостатъчно качествена – нещо твърде малко, но то е повече от нищото.
Дикилиташкият конник може, макар трудно, но може и трябва да бъде реставриран. Това си струва.
Напук на онези, които съзнателно или несъзнателно вредителстват.
Напук на онези, които държат да няма и следа от българско присъствие в далечното минало.
Това трябва да се направи, ако наистина държим на нашата история и изпитваме дълбоко уважение към нашите прадеди.
Добрин Денев за „Тракийски Cвят“
