Според Николай Хайтов през 1946 година министърът на войната ген. полковник П. Панчовски издал заповед открития през 1946 година саркофаг на Иван Александър да бъде натрошен и с костите да бъде изхвърлен в Янтра.
Според друга информация на 8 юли 1970 година при Тодор Живков се събират Пенчо Кубадински, Георги Боков, Георги Атанасов, Ангел Балевски, Павел Матев, Пантелей Зарев, Александър Лилов, Георги Гошкин, Димитър Методиев, Милко Балев да разговарят за археологическото наследство. Тогава Пенчо Кубадински казва, че на Царевец е открита гробница на цар Иван Александър.
Коя е истината? Потърсих за отговор проф. д-р по история – Пламен Павлов – автор на книги, учебници, енциклопедии, научни статии, художествена литература, сценарист, консултант…
– Проф. Павлов, вашето мнение?
– В изнесеното от Николай Хайтов има доста сериозно объркване. Без да коментираме комунистическата власт и нейното отношение към историческото наследство от преди така наречената революция, трябва все пак да бъдем обективни. През 1946 година няма разкопки, а това, което е открито в дворцовата църква на Царевец, става през 1951 година. Тогава заслужилият археолог от старото поколение академик Кръстьо Миятев – ръководител на разкопките, попада на руините на дворцовата църква, там, където са се пазели мощите на Св. Петка Търновска – покровителката на столицата, на българската държава и на българските царе. Открит е зидан саркофаг, в който е имало мъжки и женски кости. И тук вече започва това, в което Хайтов е прав. Кръстьо Миятев поръчва на Тодор Николов – също известен български археолог, да събере останки, които в онези години са слагани не в полиетиленови чували или кашони, както се прави днес, а в дървени качета. Уви, работниците решават да „освободят“ съответно каче за поредните находки и изхвърлят съдържанието му в Янтра… Костите са разкопани на Царевец, но са събирани в някакво депо в двора на „Свети 40 мъченици“. Времето на 1951 година е не по- малко мракобесно, защото управлява Вълко Червенков и станалото е невъзвратимо, но истината е, че на първо място е проявената небрежност, както казва Хайтов и за т.нар. кости на Левски. Науката не приема мнението на писателя, но в едно той е прав – не са малко случаите, в които поради лоша организация и т.н. се стига до загуба на ценни артефакти.
– А това, което се намира в музея на Велико Търново? Имам предвид фрагмента с двуглавите орли?
– Това е описано още тогава от Кръстьо Миятев. Да, тази част от капака на царския саркофаг е намерена в дворцовата църква на Царевец. Само, че мраморната плоча не е натрошена от археолозите или разкопвачите, а е намерена в подобно състояние. Това става много често. Например царските гробница в „Свети 40 мъченици“ всичките са разрушени, когато църквата е превърната в джамия. През 1906 археологът Моско Москов открива парче от саркофаг с барелеф на женска глава с корона – както изглежда, на царицата унгарка Анна-Мария Арпад, първата съпруга на цар Иван Асен II. Уви, и този ценен артефакт днес е в неизвестност.
Най-добре въпросът за предполагаемия гроб на цар Иван Александър е изяснен от проф. Димитър Овчаров в неговата книга „Човек и добре да живее, умира“. За съжаление тази книга беше издадена през 1993 година в доста малък тираж, така, че е добре да бъде преиздадена. Нещо друго мога да добавя: в последно време доцент Евгени Дерменджиев – един от търновските археолози, стигна до други изводи. Според него парчето от саркофаг с ботушите и двуглавия орел върху левия от тях по-скоро е на цар Теодор Светослав. Или както често го наричаме Светослав Тертер. Това, разбира се, не променя ценността на този артефакт, който говори за висока дворцова култура.
– Аз бих искала да питам и за самия цар Иван Александър. Все пак е управлявал 40 години!
– Иван Александър е една много голяма фигура в нашата история, която е незаслужено подценявана. Обект на критики е още от XIX век, той е упрекван, че е разделил царството между своите синове и така го отслабил. В същност става дума за процеси, каквито има в целия тогавашен свят. В случая това формално разделяне между синовете на царя е направено, за да се заздрави връзката със столицата. Това е политика на утвърждаването на централната власт. Разбира се, между Иван Шишман и Иван Страцимир е имало несъгласия, но те не бива да се преекспонират, въпреки че в една или друга степен улесняват османската експанзия. В самата Рилска грамота Иван Шишман не изключва един от неговите наследници да е някой от братята, сред които е и Иван Срацимир. За падането на България под османска власт има много много причини и това не се дължи на семейни отношения в царския двор.
– И чумата оказва влияние!
– Големите пандемии удрят големи човешки структури. Умрели са достатъчно много и от завоевателите, но тогава османците са в една немалка част номади или полуномади, а чумата взема най-много жертви в големите градове, което важи и за тогавашната столица Търновград.
– Искам да попитам Анна Савойска толкова много ли се е страхувала от Йоан Кантакузин, та е върнала земите от Тунджа до Черно море, включително Пловдив и девет крепости в Родопите на Иван Александър?
– Тук става дума за много жестоки вътрешни борби в и без това силно отслабената Византийска империя, съответно за търсене на силен съюзник. България при цар Иван Александър е силна държава. Анна Савойска отстъпва посочените от вас земи и крепости, сред които безспорно най-ценната придобивка е прочутият „Филиповград“ (Пловдив), а отражение на събитието е и ктиторският портрет на цар Иван Александър в Бачковската костница като дарител на най-известния и прочут манастир в този район.
– А какво, г-н професор, е било това чудо – Умур бег, повикан от Анна Савойска, да има 380 кораба и 29 хиляди войници?
– Умур бег или Умур паша, както най-често са го наричали, е един от най-големите господари в турския свят. Той е владетел на бейлика или емирата Айдън в областта на Смирна, днешният Измир. Той наследява тамошната морска традиция, а и самият Умур е син на гъркиня. Разполагал е с много големи сили, но големи от гледна точка на слабостта на тогавашна Византия. И узурпаторът Кантакузин, борейки се за престола, ги използва. И тук вече се появява голямата фигура на Момчил.
– Който е отделил Родопите като свои независими владения.
– Той заставя Кантакузин да му ги даде. Кантакузин, търсейки съюзници, се опира на местните българи, които искат Момчил за свой господар. Но между Момчил и Иван Александър има обща граница и дори най-вероятно има съюз. Този съюз само е загатнат от византийските автори – на първо място от Кантакузин, който е изключително субективен, когато пише своите спомени, но се вижда, че когато на 7 юли 1345 година Момчил пада убит, на неговата съпруга е позволено да си отиде „… в Мизия с цялото си богатство…“ – т.е. в България. Има някакъв династичен брак между Момчил и родственица на Иван Александър. В резултат на този съюз, макар и в специфична форма, при Иван Александър Българското царство отново е имало излаз на Бяло море! По същото време Иван Александър временно владее Перперикон. Ние с Николай Овчаров пуснахме една книжка със заглавие „Момчил – родопския цар“ и там сме се опитали да изясним „историята“ на Момчил, включително и на базата на най-новите резултати от археологическите проучвания в Родопите и Беломорието.
– Иван Александър е строил манастири.
– При него има много голям икономически подем. Независимо от катаклизмите, от чумната пандемия, от войните, от османската експанзия, свидетелство за размаха на международната търговия е договорът с Венеция от 1352 година, а и не само той… При разкопаването на некрополите от онова време, например от село Янтра, Търновско, а и на други места, се вижда, че материалният стандарт на обикновеното население е сравнително висок. Не случайно при Иван Александър има много силно парично обръщение.
– Да, медни и сребърни монети са правени!
– Това показва и навлизането на западните стандарти, тъй като големите икономически партньори са Венеция и Генуа. Икономически подем има и това позволява на царя, който има и много добра религиозна политика, да строи манастири, да подкрепя културата. Не случайно това време е наречено втори „Златен век“, или както казваше моят покоен колега проф. Йордан Андреев „Златен залез“… При Иван Александър имаме културен подем, който излиза извън границите на България. Неслучайно книжовниците пишат, че словото на патриарх Евтимий, рожба на онази епоха, е стигало до Северния океан, т.е. до средновековните руски княжества.
– Имал е лична библиотека цар Иван Александър.
– Не само е имал лична библиотека. Такива библиотеки са имали и царските велможи, но за съжаление превратностите на времето са пощадили нищожна част от това, което е имало.
– А сега къде са Лаврентевият сборник от 1348 година, Кукленският псалтир, Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча… Прочутото четвероевангелие е в Лондон.
– В чужди книгохранилища, в чужди архиви. Най-вече в руски, но Лондонското евангелие е в Британската библиотека. Би трябвало да бъде наречено Иван-Александрово или Търновско Евангелие… Лорд Робърт Кързън го получава като подарък от игумена на един Атонски манастир. Прави дарение и игуменът му позволява да си избере нещо. Лордът разказва, че когато видял евангелието, щял да падне от стълбата, „… защото такова съкровище (казва той), не съм виждал нито на Изток, нито на Запад!“. Това още веднъж говори за високите естетически критерии на търновската книжовна и художествена школа, въобще за съизмерването на средновековното българско царство със старите цивилизации. Цариградският патриарх Калист, съвременник на цар Иван Александър, казва, че Търново е „… втори след Цариград словом и делом…“ С други думи, „Втори Константинопол“ или „Трети Рим“ на православната цивилизация.
– А дали в Белград още се пази златотъканата дреха на Иван Александър?
– Това са фрагменти от един костюм, който Иван Александър е подарил на владетеля на днешните Пирот и Ниш през Средните векове, а и векове по-късно български градове с българско население. В село Станичене в малка църквичка “Св. Петка“,/тя е съвсем близо до магистралата, на десетина километра от Пирот/ в гроба на болярина Константин, вероятно царски роднина, са намерени тези части от златоткани одежди с монограма на Иван Александър, „царят на всички българи и гърци“, и двуглави орли. В самия надпис за изграждането на църквата в Станичене, който е от 1331-1332 година, царят е наречен „Йоан Асен“. Така е и в църквата в Беренде, Софийско. Старите изследователи приемат, че става дума за цар Иван Асен II. Не, това е именно Иван Александър и това го показват художествените характеристики на стенописите. Трябва да се знае, че родът на Шишмановци е „клонка“ на Асеневци, поради което те много държат на тази Асеневска връзка. Вуйчото на Иван Александър –цар Михаил III Шишман се подписва като Михаил Асен.
– В Манасиевата хроника както и в костницата на Бачковския манастир и скалната църква при Иваново, Русенско, както и в Четвероевангелието е изографисан Иван Александър.
– Манасиевата летопис е превод на една византийска хроника от XII век, но това e нещо като учебник за царските деца, за юношите – бъдещи престолонаследници, за многобройното семейство на Иван Александър.
– Който имал две жени…
– И от тях петима синове и четири дъщери…
– И дава сестра си на Стефан Душан, за да осигури границата със Сърбия.
– Елена по признание на съвременниците е по-голям политик и от брат си, и от съпруга си. Поддържала е тесни връзки с роднините си в Търново. Тя е смятана за светица и нейни мощи се пазят в манастира „Савина“ в Черна гора. Тя има родословно дърво в манастира „Матейче“ в днешна Северна Македония, който е изграден с нейни лични средства за спасение и на душата, което е „норма“ при средновековните владетели. В това родословно дърво е показана нейната кръвна връзка с Асеневци и с византийската династия Комнини. Това показва, че имаме една много висока дворцова култура и много високо чувство за историческа памет. Един от чичовците на Иван Александър се е казвал Самуил и това надали е случайно. Още Калоян пише на папа Инокентий III, че „нашите стари царе Симеон, Петър и Самуил“ са „прародители“ на Асеневската династия. Ние трябва да гледаме много по-обективно, не с нихилизъм, не да изпадаме в някакви патриотични екзалтации, а с трезва оценка на това, което ни е оставил Иван Александър.
– Има ли на Балканския полуостров местенце, в което да няма българска следа, професоре?
– На практика няма… Ние имаме много силно влияние в средновековния свят и това се дължи най-вече на Иван Асен II и на Иван Александър. В 1375 година, когато Евтимий става български патриарх…
– За който има велика легенда!
– За него има много легенди, а и той е една от най-значимите интелектуални фигури на онова време. Та тогава патриарх на Сърбия става българският монах Ефрем, а и обявяването на сръбската патриаршия става с подкрепата на Иван Александър. В същото време митрополит на Киев, на Москва и на цяла Русия е Киприян, който е събрат на Евтимий. Отново по това време във Влашкото княжество най-авторитетната фигура в тамошното монашество е Никодим Тисмански – български монах от Македония, който води кореспонденция с Евтимий. Митрополит на Трапезундската империя далече в Мала Азия е българинът Теодосий Костурски. Всички тези хора са се познавали помежду си, имали са кореспонденция и това се дължи на присъствието на български монаси в Атон, а и на ролята на българите в самата Цариградска патриаршия.
– Да си представим, че турците не бяха влезли да завземат България, къде щеше да бъде тя с това, което е имала в XIV век?
– Факт е, че това, което рухва под удара на османските завоеватели, продължава да съществува под една или друга форма. Един голям румънски и европейски историк – Николае Йорга, е автор на дефиницията „Византия след Византия“, но така е и при нас – имаме „България след средновековна България“. Това е високата култура, която остава в най-висока степен в нашите манастири и средища.
– Остава езика, вярата…
– Безспорно! Ние в момента щяхме да бъдем една от най-големите европейски държави след Германия, Франция и Великобритания. Наблюденията върху XIV–XV век показват, че България с тогавашните демографски особености, с огромната територия, която е имала, щеше да бъде една голяма европейска държава. Но и това, което са ни оставили нашите предци, съвсем не е малко. Затова трябва да го пазим и да вярваме в България и нейното бъдеще.
– Благодаря Ви, проф. Павлов! Завиждам на вашите студенти във Велико Търново, които имат възможност да слушат в университета лекциите ви!
С проф. д-р Пламен Павлов разговаря журналистката Ирина Кирилова – за „Тракийски Свят“
