На 14 ноември 1922 година в София, на 70-годишна възраст, в крайна бедност умира легендарната Христина Хранова
Антонова (Ценкова). Забравена от държавата тя е изпратена по последния си земен път само от шепа родственици.
РАЗКАЗ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ЕДНА СКРОМНА И СЪЩЕВРЕМЕННО ВЕЛИКА БЪЛГАРКА
Христина Антонова е родена през 1851 година в село Клисура, Самоковско, като последно, осемнадесето дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря (12 синове и 6 дъщери). Още като невръстна девойка се включва в национално-освободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети. Верен съратник е на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София.
Априлското въстание през 1876 г. я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане.
В Руско-турската Освободителна война (1877-1878) участва и като боец, и като милосърдна сестра. Воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново.
След Освобождението е изпратена да следва в Акушерския институт при Императорския университет „Св. Владимир“ в гр. Киев. През 1881 г. завършва университета с отличие, още същата година се връща в България и започва да работи като акушерка в София, Лом, Силистра и Варна. Христина Хранова е всъщност първата действаща акушерка в България. Въпреки че Райна Попгеоргиева е първата българка с диплом по акушерство, то тя не работи първоначално по специалността си и именно Хранова е първата, която започва да практикува у нас като акушерка.
Докато живее и работи във Варна се превръща и в първата българка – спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години (1895-1897) спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.
Участва и в Сръбско-българската война (1885) като боец и медицинска сестра. Под командването на подполковник Данаил Николаев се сражава като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Ранена е в крака, но продължава да действа ту като войник, ту като лекар на войниците.
Още веднъж тръгва като доброволка през Балканските войни (1912-1913), нищо, че вече е над 60-годишна ветеранка. След Междусъюзническата война (1913 г.) спира с борбения си живот, но се зареждат години на мизерия. Живее от милостта на свои познати. Едва през 1918 година властта у нас й отпуска 60 лева месечно „пожизнена народна пенсия”, с които преживява последните четири години от живота си.
Източник: фб
