“Да, българин съм, дори варварин, ако искаш, но тоя варварин без труд те би тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото щеш, че си от Смирна, т.е. съотечественик на Хомер.” – Григор Пърличев
Тези думи – израз на народностно честолюбие, отправя Григор Пърличев в атинската преса към стария гръцкия поет проф. Орфанидес в отговор на нападките на последния срещу българския поет, че имал “долен племенен произход” и че бил “проводник на руски интереси срещу панелинизма”.
Причина за професорските клевети е събитие, което разтърсва цяла Атина, а и Гърция. Поетичният конкурс, равняван на античните Олимпиади и въздиган като най-важно духовно събитие в Гърция, на което, освен културният елит, присъства и самият крал, е спечелен през 1860 г. от Г.С.П. Сред вълненията и възторзите на професорите по литература и публиката от съвършената поема на победителя в конкурса “Арматолос”/”Войводата” (за смъртта на славния юнак Кузман войвода – историческа личност), в която всеки ред е “бисер” и чийто автор е сравнен от комисията с Омир, гърците с ужас разбират, че авторът е българин. Съкрушителен е бил за гордите елини този удар – победител в поетичния конкурс, гордостта на възродена Велика Елада, носител на най-високото елинско отличие – лавровия венец, да е човек от “презряното племе” на българите. (Като студент по медицина в Атинския университет Григор Пърличев пише, че му се е “късало сърцето, оскърбен в народностното честолюбие”, че е “тлеел от гняв” заради презрителното отношение на състудентите му гърци към него и заради подигравателните им думи “воловете минават”, отправени към костурските майстори, когато минавали вечер под прозорците на университета и се чувала българската им реч.”
Българската реч, словото на светите братя и на Св. Климент, на който Григор Пърличев се е молил и уповавал, е трябвало да бъде спасено. Започнала е била вече битката това древно слово да измести чуждия гръцки език от българските училища, от родния му Охрид включително. В огъня й недълго след конкурса загива учителят Димитър Миладинов заедно с брат си Константин, в него се хвърля и ученикът Григор. На опитите на гърците той да бъде спечелен за тяхната кауза, за “мегали идея” и за славата на Велика Елада да отиде с кралска стипендия да учи в Оксфорт или Берлин, Пърличев отговаря, че за славата на Елада никъде няма да отиде, а че велика нужда от него има българското му отечество Охрид. И той се връща в отечеството си, за да довърши делото на Миладинови и наложи българския език и българската книга в училищата. А после да бъде наклеветен точно като Миладинови и пратен на заточение в Дебър, окован във вериги, съпроводен от целия Охрид, потопен от плач и скръб. Само майка му, която го е отгледала сама с черен труд заедно с братята и сестра му, сираци след ранната смърт на бащата, не плаче и го предупреждава: “Ако ми се уплашиш, харам да ти е млякото ми!”
Не му се вгорчава на Пърличев майчиното мляко, защото той претърпява храбро и тъмницата, и още много мъки и огорчения, включително и от своите, от българите, които дори в лицето на Любен Каравелов се подиграват с поезията му, а в лицето на учителя Нешо Бончев от Панагюрище жестоко критикуват превода му на Илиада, изгорен от автора в изблик на честолюбие и обида (огромна загуба за българската литература според проф. Михаил Арнаудов, защото е бил превод от най-сладкодумния майстор на словото, при това поет).
Това отрицателно отношение към делото на Пърличев е по-скоро изключение. Той е тачен навсякъде из свободното си отечество – Княжество България, където работи в Априловската гимназия в Габрово и в Народната библиотека в София, както и в поробената част на отечеството си, където е обожаван като учител в Солунската мъжка гимназия. Борбата за българщина, свобода и обединение на отечеството си Григор Пърличев продължава чрез словото си на поет и чуден оратор, слово, възпламенявало слушателите и читателите на българските вестници от онова време (речта му за завършване на учебна година, отпечатана и като статия “Чувай се” е библейска по мъдрост и художествена сила) до смъртта си през 1893 г.
За българщината на поета, така ярко изразена в мотото към това есе, в делото и творчеството му, говори и фактът, че синът му Кирил Пърличев, преселил се в София, продължава борбата на баща си като виден революционер на ВМРО и автор на исторически книги. Чрез словото като автор на книги за историческата истина за българския народностен характер на Македония делото на Григор Пърличев се утвърждава и от правнука му Кирил Пърличев, който е роден в 1956 г. в София и е съвременен български учен.
17.01.2021, с. Равногор
Марлена Юрукова
