Наричат базиликата „Св. София” „майка на българските църкви” не само защото е една от най-старите в София, но най-вече защото е главната църква от един огромен археологически комплекс. Под нея се намира късноантичен некропол и именно той, или поне част от него, е превърнат с усилията на много хора през последното столетие в един разкошен музей, който няма аналог никъде по света. Подземията не са били тайна за хората от миналия век, обвити в паяжини и затрупани с мръсотия. Някои дори имат чувството, че и тук, както в Рим и Париж, съществуват катакомби. Но това е само привидно, защото всъщност тук се движим между гробници. В античния некропол на Сердика са били погребвани първите християнски мъченици от края на II век. Комплексът е обхващал още четири църкви, както и над петдесет гробници – антични, късноантични и раннохристиянски.
Тук долу може да се види цялата история на храма „Св. София” – пластовете на 4 последователно строени и наслагвани една върху друга църкви.
Първият раннохристиянски храм е издигнат на това място вероятно през IV век, след Едикта на толерантността (311 г.) и Медиоланския едикт (313 г.). Прави впечатление близостта му с античната сердикийска арена, построена през II век, където са загинали християнски мъченици – навярно основното й предназначение е било да бъде църква с гробище или мартириум, т.е. параклис на гроба на мъченици, който се е разраствал с течение на времето, за да се превърне в тази великолепна сграда, по чудо запазила се до наши дни. Онова, което ние ще видим в подземието, е построено в края на VI век, но както казва проф. Николай Овчаров: „Отдолу има още 250 години история”. В един и същи зид се разпознават няколко строителни етапа.
Всички гробници в подземието на базиликата „Св. София” са анонимни, с изключение на една: тази на Хонорий, „роб на Христос“, вероятно духовник. Тя е открита преди десетина години по време на изкопни работи за „Топлофикация” и се намира в непосредствена близост до музея. Идеята е още тази есен той да бъде свързан с гробницата на Хонорий.
Според специалистите построяването на църквите е инспирирано от император Константин I Велики, който е имал тук своя резиденция, също недалеч от тук. „Сердика е моят Рим” – незнайно при какви обстоятелства и по какъв повод е изрекъл тези думи великият император, но едно е сигурно – те не са произнесени случайно и са отекнали достатъчно дълго, за да се запазят в паметта на поколенията. И ако „Новият Рим” – Византион, наречен след смъртта му на негово име – Константинопол, съперничи на Рим по величие и блясък, гигантски мощен, за да бъде непревземаем и от изток, и от запад, то „неговият Рим” – Сердика, звучи някак по-интимно, по-уютно, по-близко до естетското кътче в душата на императора. Счита се, че благочестивата Елена, майката на Константин Велики, е родена тук. Императорът отсяда в своята сердикийска резиденция многократно, в продължение на месеци, и оттук издава укази, запазени в Corpus Iuris Civilis, а „Константиновият квартал” заема централно място в самото сърце на града.
Наскоро представената пред широката общественост 3D възстановка на Улпия Сердика, плод на двугодишния труд на екип от български учени с ръководител Атанас Димитров, ни помага да си представим мащаба и красотата на Улпия Сердика, наречен така още по времето на император Траян – с Декуманус Максимус – централната улица в посока изток-запад на древна Сердика и строените като войници от двете й страни колони, Булевтериона – Градския съвет, с амфитеатрално разположените седалища, двореца на Константин Велики, балнеума и топлите минерални извори, които лекуват най-вече прорезните рани на пристигащите по Диагоналния път хора от различни краища на Европа, храма на Сарапис… През късната античност Сердика е център на важни събития и позната като много красив град, будещ възхищение.
Твърде динамични са събитията в историята на Сердика и тя непрекъснато се променя. Във времето на християнизацията на града са построени две големи базилики до източната порта. Знае се, че през IV век са изградени два големи християнски храма – единият бе открит при разкопките на метрото, другият липсва.
Базиликата от IV век с под от римски мозайки, наситени с флорални мотиви, които символизират райската градина, великолепно запазени до днес, става седалище на Сердикийския събор от 343 г. Той е свикан от императорите Констанс и Констанций II – синове на Константин I Велики, като продължение на Никейския събор, и макар да има за цел осигуряването на църковен мир в Римската империя след разкола, предизвикан от арианите, съборът се разцепва на два конкуриращи се и осъждащи се взаимно събора. На него присъстват 318 епископи от цялата Римска империя, сред които епископът на Сердика Протоген Сердикийски, св. Осий от Кордоба и св. Атанасий, чието име се свързва с борбата против арианската ерес в Александрийската църква. По време на Сердикийския събор той е оправдан и възстановен за александрийски епископ, решение оспорвано от присъстващите 80 ариански духовници от източните провинции на империята, които се оттеглят на свой събор. Заседанията се водят именно в базиликата „Св. София”, както и в ротондата „Св. Георги” и в близката до нея гражданска сграда. Макар съборът в Сердика да е поместен, той има огромно значение за православния свят и за утвърждаване Символа на вярата и православното учение за Светата Троица, приети на събора в Никея.
В средата на VI век през Сердика преминават конете на готите и хуните и оставят много руини след себе си. Полуразрушената църква „Св. София” е издигната отново от другия велик император, свързал името си със Сердика – Юстиниан Велики, който я посвещава на Божията премъдрост. Оттогава до днес тя носи името „Св. София”.
През 809 г. хан Крум присъединява Сердика към пределите на българската държава. От този период градът е познат с името Средец, навярно славянската транскрипция на Сердика, като същевременно означава и „среда”, поради централното разположение на града в Софийското поле. След покръстването през втората половина на IX в. и през цялата средновековна епоха „Св. София” е градска съборна църква, където се извършват погребения поради близкото й местоположение до градския некропол.
Именно тук се премества седалището на българския патриарх след превземането на Преслав и Дръстър от византийския император Йоан Цимисхий през 971 г. и храмът се превръща в патриаршеска катедрала. Следват тежки години на византийско владичество, Средец е превзет от сърби и маджари в края на XII в., опустошаван и съграждан отново след трите кръстоносни похода, преминали оттук, а след възобновяването на Българското царство през 1193 г. при цар Иван Асен I, епископът на Средец е въздигнат в сан митрополит.
По времето на Второто българско царство (XII-XIV в.) „Св. София” придобива статута на катедрална митрополитска църква. Българският севастократор Калоян превръща оцелелите останки от Константиновия комплекс в дворец през XIII в., в Сердика е и неговата градска резиденция (извънградската се намира в близост до Боянската църква). В музея под „Св. София” са показани няколко артефакта от това време – три пръстена от Второто българско царство, мощехранителница на християнски мъченик, лакримарий – древен съд, в който са събирани сълзите на оплакващите покойния, поставян в гроба му. Изящните мозайки с пауни и кръстове, които са украсявали вътрешността на светата обител, можем да видим чрез техни снимки – оригиналите подлежат на реставрация, след което отново ще бъдат върнати на местата им.
През XIII в. се изгражда т.нар. Софийска (Мала) Света гора – комплекс от 40 манастира около София, както и крепостите Урвич, Бояна и Бистрица. Тяхното възстановяване в комплекс предстои, за да очертае бъдещето на културния туризъм в София.
През следващото столетие градът все по-често е наричан София, взел името на своя прочут централен храм, разположен на възвишение извън източната порта. Срещаме името му в приписката към Средечкото евангелие (1329 г.), във Витошката грамота на цар Иван Шишман, както и в документите и писмените материали по време на османското владичество. Името Средец и „средечани” продължава да битува дори след Освобождението, докато под влияние на руската администрация новата българска столица окончателно приема името София. А нейната съименница и кръстница – базиликата „Света София” е превърната в джамия от потурчения хърватин Сиявуш паша през XVI в. – вероятно това е причината за нейното съхранение до наши дни. За кратко само „Св. София” става отново действащ християнски храм през 1443 г., след като кръстоносците под предводителството на Владислав III Ягело (Варненчик) и Янош Хунияди освобождават София и поставят за управител местния митрополит. По време на османското владичество София е столица на бейлербейство Румелия – европейската част на Османската империя.
Два тежки земетръса претърпява базиликата през XIX в. (1818 и 1858 г.), които събарят част от сградата. Срутилото се минаре по време на второто земетресение убива няколко мюсюлмани, дори пускат мълва, че турците са разгневили „гяурския Господ”, поради което постройката запустява. На 4 януари 1878 г. руските войски на ген. Гурко победоносно влизат в града, населението на София ги посреща с благодарствен молебен пред сградата на „Св. София”. Камбаната, поставена на вековно дърво пред входа на църквата, бие тържествено – днес тя се намира на същото място, в знак на почит и уважение към паметния ден и руските освободители. През следващите години сградата служи за склад, съхраняващ газта за палене на уличните лампи, а върху покрива софиянци поставят вишка за противопожарни наблюдения.
На 3 март 1882 г., четири години след подписването на Санстефанския мирен договор, съвсем близо до „Св. София” тържествено е положен първият камък на петкорабна базилика в неовизантийски стил, превърнала се впоследствие в патриаршеска катедрала на българския патриарх и първа по големина действаща катедрала на Балканския полуостров – храмът „Св. Александър Невски”. Поради недостиг на строителни материали, има предложение да съборят „Св. София” и да използват тухлите за строежа на новата катедрала. В цяла Европа тогава има такава практика – да се събарят старите църкви и да строят нови на тяхно място, още по-големи. След 1830 г. и българите възприемат тази практика – доста църкви, оцелели от Иван Шишманово време, дори по-стари, са унищожени, за да се издигнат новите възрожденски църкви.
Все пак „Св. София” оцелява и в началото на XX в. Чехът Вацлав Добруски първи започва разкопки в подземията й. След реконструкцията й, през 1930 г. тя отново става действащ храм. На 21 септември тогавашният Софийски митрополит Стефан освещава църквата в присъствието на цар Борис III и царското семейство, столичния кмет Владимир Вазов, многобройното столично духовенство и хиляди столичани. След това започва системно проучване и реставрация на археологическите паметници в цяла София под ръководството на проф. Богдан Филов и арх. Александър Рашенов. В продължение на 90 години много учени се включват в събирането на историческа информация, в разчитането на старите кадастри, а археологическите разкопки и случайни изкопи предизвикват възторжено удивление – само на десетина метра под нас, на територията на цяла София се намират удивителни свидетелства за изключително богатия живот и много лица на Улпия Сердика – Главният град.
През 2007 г. се спира разрушаването на хотел „Рила” – под него се намира резиденцията на Константин I Велики. На следващата година няколко пъти се променя плана за разширението на Софийското метро, спира се строежът на 4-етажен паркинг под земята – това би унищожило археологическите артефакти. Десетки български археолози, историци и архитекти посвещават десетилетия от живота си на изследвания, които ще доведат до промяна на облика на днешна София, за да може миналото и бъдещето да заживеят в едно.
Откриването на музея под базиликата „Св. София” е само началото на тази промяна. Модерният музей разполага с 3D инсталации, мултимедийни презентации, табла и кратки филми, разкриващи осемнайсет века богата история на българската столица. Днес трикорабната базилика „Св. София” е изцяло обновена и е един от най-значимите архитектурни паметници, запазени от късната античност и ранното християнство не само в България, но и в цяла Европа.
Източник: svet.bg
