Истина ли е това? Много са вече случаите, когато децата оставят родителите си в старчески домове и хосписи, или от чужбина им подхвърлят по нещо, за да не умрат от глад. Остават ги сами, захвърлят ги. Тези нещастни родители умират в самота, въпреки че имат деца. Просто това е едно такова време…вълчо време. И това се случва по целия свят, не само у нас. Защо се случва това?
Защото сме се „издигнали” от нивото на животинските инстинкти, когато всяко същество се грижи за потомството си, към човешкия егоизъм, който расте ли, расте. За това губим тази първична връзка, така необходима в животинския свят за оцеляването му. Когато родителите са живели заедно с децата си, когато бащата е водел булката в църквата към младоженеца. И всички са били едно домакинство, живели са в един дом, често и в една стая. Всичко е било толкова просто, а сега коренно се е изменило. Променило се е, защото в живота ни се е настанил егоизма, който ни изтласква към следващото нива на развитие. И за това вече не разбираме патриархалното и първично ниво, на което сме живели във взаимна емпатия и грижа.
Днешните деца това въобще не го разбират. А, защо да се привързвам към родителите си? Защо да се занимават с мен цял живот? За какво са ме родили? Докато са живи, са длъжни да се грижат за мен. Ако не го правят, както аз го искам, просто ги оставям и толкова. При това не чувстват болка, дори и вече те да умират. И това е защото вече е надраснал тези сантиментални емоции и не чувства връзка с родителите си. Че трябва да им помага и обезпечава, когато вече нямат достатъчно сили и средства. Това вече няма да се върне. Ако им помагаш се нуждаят от теб и можеш да бъдеш близо до тях. Ако спреш, вече не си им нужен. Така става…
Наистина има и нормални отношения, но тенденцията е налице. В нашето поколение родителите все още могат да дадат нещо на децата си. Да им оставят това, което са придобили. Но в следващото, това въобще няма да съществува и разрива ще бъде пълен. А и родителите честно казано няма да мислят за децата си. Ще мислят как спокойно да прекарат живота си в удоволствия, връзки с приятели, пътувания по света. С частните си клубове по тенис и бридж, с кучетата и котките си. Но, това вече не е тази абсолютна система на връзки от миналото. Не е връзката родители – деца, а всеки сам за себе си, без обща цел.
Всъщност само една обша цел би върнала тази скъсана връзка. Тази цел е преследване и осъзнаване на смисъла на живота. За това родителите трябва да подтикват децата и внуците си към правилната цел и тогава обединението между тях ще бъде пълно и в духовен смисъл за взаимна връзка и любов. Така ще продължат да бъдат една клетка. И това следва да се предава през поколенията към деца и внуци. Но, днес подтиква ли ги някой към това, когато всеки е зает само със себе си?
Или ще намерят обща цел, която да ги свързва, или разрива между поколенията ще е окончателен факт. Това са сурови заключения, за да видим в какво низко морално ниво сме изпаднали и да осъзнаем, че ако света не се поправи, ще става все по-зле.
Светослав Атаджанов
И някой изплака в мрака…
Децата ги няма…Сам си стоя.
Жена ми горе отдавна замина.
Президента говори за „тази страна“,
а децата ми се блъскат в чужбина…
Баница пекох…С късмети дори
и си пийвам домашна ракия.
Химна се чува и чак- до зори
аз по децата си тихо ще вия…
Нова Година с нови късмет,
някой иска кола или къща…
Да се върнат децата ми, Боже, е ред,
но късмет, емигрант не се връща…
Ще говоря с тъмното и пак ще заспя,
ще си поплача тихичко в мрака.
На децата си аз пред Бог ще простя…
Хайде, идвайте, че татко ви чака!
Красимир Димитров
